Хайде да си уважаваме и малкото, което имаме!

Ние българите сме странни хора. Нямах никакво намерение да връщам лентата към полуфинала с Италия. Някои коментари под днешната ни публикация с интервюто на Жоел Киню обаче ме озадачиха. За някои българи Костакурта не играл умишлено с ръка, не сме заслужавали финал тогава и т.н. Италианците ни били надиграли. Надиграха ни, но да са вкарали повече голове. Вкараха два. Ние пък един и трябваше да получим шанс за втори. Ицо Стоичков нали веднъж каза, че няколко пъти е сънувал как вкарва втората дузпа в мрежата на Палиука. И така трябваше да стане.

Факт е, че италианците ни надиграха. Най-вече преди почивката. Имаха греда, имаха още 2-3 чисти положения. Но не вкараха повече от онези два гола на Роби Баджо. Футболът се печели с голове, а не с положения. И Байерн надигра категорично Челси на финала преди година, но в крайна сметка купата отлетя за Лондон.

Що за българин ще каже, че Костакурта не играл умишлено с ръка и че дузпата била 50:50? Данчо Лечков хвърли пас от центъра към нахлуващия през дясната зона Костадинов (леко в стила на нашата атака от "Парк де Пренс"), Костакурта дебнеше наблизо, Бенариво идваше отзад да подсигури колегата си, Емо тръгна да обръща топката, с което щеше да елиминира Костакурта и последва играта с ръка. Италианецът влезе с ръцете напред и съвсем умишлено игра спря пътя на топката. Дузпа си имаше, но не бе отсъдена.

Пиша всичко това, защото у нас всеки разбира от футбол и политика и нищо чудно някои от по-младите ни сънародници скоро да започне да мисли, че наистина дузпата е била 50:50. А то си беше 100:0. Друг е въпросът, че ние толкова години търсим вина единствено у Киню, а някак встрани остава английският помощник на тъча, пред когото се случи всичко.

Гледайте официалния филм на ФИФА за световното в САЩ - "Два милиарда сърца". В него ясно се вижда и чува (кадрите са различни от онези от телевизионния запис на мача) как след положението Емо Костадинов отива при въпросния страничен рефер Рой Пиърсън и след риторичния въпрос: "Що не свириш бе, ей?", следват две цветисти думички. На висок тон, разбира се. Впрочем този епизод го има в интернет и може да го видите във видеото долу.

Та това е. Срещнахме Италия в мача на най-високо ниво в историята на българския футбол, на няколко километра от квартала "Piccola Italia", в района, в който има няколко милиона италоамериканци. И загубихме. Надиграха ни, но можехме да стигнем поне до продължения. Световното получи своя голям финал Бразилия - Италия.

Нашите пиели, пушили, скачали в басейна. Биехме ли? Биехме. И датчаните не си даваха хич зор две години по-рано на европейското, но накрая взеха ли купата, взеха я. Бъдете българи преди всичко. Накъде с това чуждопоклонничество? Хубави, лоши, тогава скачахме и се радвахме заедно. Там по площадите, по улиците, по балконите, по колите и рейсовете. Стари, млади, богати, бедни, седесари, бесепари, цесекари, левскари, софиянци, пловдивчани, варненци. Всякакви. За добро или за лошо сме българи. Това е.

Следвай ни: