Историята на едно завръщане - борба и много сбъднати мечти

ВК Любо Ганев-Автосвят (Русе) спечели Купата на България Висша лига при жените преди дни. След 30-годишна пауза Русе отново има женски отбор и успехи. Воденият от Сашо Тодоров тим нямаше да е същият без капитана си - опитната Милена Ботева. Ботева се завърна на терена след дълга пауза - 10 години. Достатъчно време нещо ново да влезе в живота на човек, да го промени из основи. Важното е да го използваш правилно, това е най-ценният актив.

Любо Ганев - Автосвят спечели първата Купа на България – Висша лига жени

В периода на отсъствието си от терена 204-сантиметровата състезателка предприема решителните стъпки за своята промяна. След 17 години на терена става майка, а междувременно с това завършва висше образование и продължава академичното си развитие. За известно време тя се отдалечава от волейболната зала и е напълно отдадена на отглеждането на сина си и следването си.

"Чак не знам как и кога минаха тези десет години. Бях се отдалечила от залата, защото нямах време и сили да стигна до нея. През всички тези години постоянно учех, отглеждах сина ми и работех. Дори понякога се шегувах, че за цялото това време над книгите можеше да стана доктор", започва разказа си Милена.

Въпреки че променя приоритетите си, преди години тя започва да се занимава с треньорство, за да предаде опита си на младите надежди на русенския волейбол. Нещо, което ѝ доставя също толкова голямо удоволствие, колкото и да бъде състезател.

"Преди няколко години започнах да помагам с подрастващите в клуба и тогава забелязах, че тези деца, с които играем в женския отбор, ме гледат с любопитство. Бяха слушали истории от треньора ми за мен, но не ме бяха виждали на терен. Не вярвах, че толкова бързо мога да навляза отново в играта, но е факт, че се случи. Това е и заради тях. Когато те предразположат, успяваш да дадеш най-доброто от себе си. Те са страхотни момичета и заслужават да вървят напред", споделя 44-годишната състезателка.

Годините се нижат, успехите също... Ще си кажете - тук не става дума само за спорт. Да, в съвременния сложен и на моменти объркан свят да имаш мечти, да ги сбъднеш и това да се случи благодарение основно на собствените ти усилия и стремежи, е повече от успех. Не е задължително той да е нещо материално, даже изобщо. И особено когато си копнял тези неща с години, а сега просто им е дошло времето. Да вярваш, че можеш, въпреки че някой важен за теб не вярва.

"Завръщането ми изобщо не беше планирано. Поне не от мен. Треньорът ми ме подстрекаваше в добрия смисъл на думата за това. "Ела да потренираш, момичетата ще ти се радват. Да им покажеш какво можеш". Но това, което най-много ме мотивира да се върна, беше (вече в миналото) близък за мен човек. Каза ми по всевъзможни подигравателни начини, че няма да се справя и за къде съм била тръгнала. Нямало да издържа цял мач и от този сорт. Спомних си един руски филм, в който треньорката каза на своята състезателка: "Ако искаш да бъдеш шампионка, ще бъдеш!"", споделя тя.

Милена осъзнава ясно, че може да постигне всичко, стига да го иска. И винаги ѝ се получава. Като един истински герой, достоен за пример на бъдещите поколения. Нейният характер, трудолюбие и постоянство са нещото, което впечатлява всеки, докоснал се до нея.

"Сбъдвам абсолютно всичките си мечти. Няма цел, която да съм си поставила и да не съм постигнала. Може да звучи надменно, но който ме познава знае колко усилия полагам, за да успявам. Само космонавт не мога да стана засега. Трябвало да са хора с нисък ръст."

Нито парите, нито кариерата, нито вещите биха могли да заменят удовлетворението от постигнатото, нито безценното присъствие на твоето продължение в света, което те нарича "мамо" или "татко". Или просто да работиш за израстването на други подрастващи като личности и състезатели. Заради любовта към спорта. Майка, треньор, преподавател, състезател - тя е всичко това. Как се справя - няма как да разберем, ако не влезем в обувките ѝ. Но годините на терена и в залата явно си казват думата, тя е повече от обиграна.

"Моите роли са твърде много. Понякога се чудя на себе си как успявам да превключвам. Няма да забравя изражението и думите на майка ми, когато ѝ казах, че ще играя този сезон: "Милена, ти как си представяш това? Учиш, работиш, на колко места, искаш да станеш докторант, ами детето?". Разбира се, с типичната за мен небрежност ѝ отговорих: "Няма страшно, тъкмо Борис ще взема пример от майка си! Ще го водя с мен навсякъде." Той стана талисмана на отбора", обяснява Милена.

Не ѝ липсват нито сила, нито воля, нито амбиция. Просто е нужна вяра и много работа. Старае се всичко да е перфектно изпипано. Държи всичко да е на ниво, но това е и резултат от работата ѝ с първия ѝ треньор. Критична към себе си, но и знаеща, че може да даде повече от себе си винаги.

"Все още не съм в спортна форма. На моменти давам 40-50% от възможностите си в игра, но засега това е достатъчно. Имах труден период и споделих с Тодоров, че се учудвам на играта си в Купата, когато нито хранителен, спален, тренировъчен и възстановителен процес не ми е бил на ниво, а той отговори, че трябва и характер."

Защото силата не идва от физическия капацитет. Тя идва от неукротимата воля. Да упорстваш и да преодоляваш предизвикателства, като поддържаш фокус и решителност за постигане на целите си. Колкото и време да е нужно, каквито и жертви да са нужни.

"Понякога остава време и за мен. Голяма работа е да имам ден, в който почти нищо да не правя. Понякога си мечтая за такъв ден, само че бързо се изморявам и от толкова спокойствие. Така съм устроена, да не мога да стоя дълго време на едно място", споделя за себе си опитната волейболистка.

Синът ѝ Борис е нещото, което я мотивира да е по-добра версия на себе си. Всеки ден. Макар и да е повече от трудно на моменти.

"Най-трудната част е родителството. Когато прехвърлих 30-те и се случваше да изиграем петгеймов мач от близо три часа, после ми трябваха дни, за да възстановя. Бих определила майчинството като ежедневен тайбрек, но си заслужава определено всичките усилия."

А кръвта вода не става и 9-годишното момче вече върви по пътя на майка си. Част е от отбора момчета U12 на ВК Любо Ганев-Автосвят и тренира под зоркия ѝ поглед. Началото обаче изобщо не е толкова леко - Борис отначало няма желание да спортува, а иска повече да играе на компютъра. Характерът на мама надделява, наследникът ѝ вижда ползите от заниманията с любимия спорт. И резултатите не закъсняват.

"Все насила го водех в залата. На моменти даже ме излагаше пред другите деца и после имаше "лекции" вкъщи. Искаше да си играе на електронните игри и да не прави много усилия. Типично поведение за днешното поколение, което предимно иска, но малко се труди. С израстването си и с много усърдие от моя страна и подкрепа от близките ми нещата започнаха да се случват по правилния начин. Не трябва да се отстъпва. Родителят определя, не детето. Би било по-лесно за мен да го оставя да прави каквото си иска, но това няма да доведе до положителен резултат."

BGvolleyball.com

Следвай ни: