Първата българка на Манаслу: Мога още много в планината

Тя е свободен дух, който най-добре се чувства в планината – пеша или на колело. В града се връща заради семейството си и да преподава тибетска йога, но винаги с мисъл за следващия си връх. До най-високия – Манаслу (8163 м), Христина Йосифова стига след над 10 посещения в Хималаите. На 24 септември тя стана първата българка на осмия по височина връх в света. Изкачвала се е също до най-високата точка на Европа – Елбрус (5642 м) в Кавказ, до връх Авицена (преди Ленин, 7134 м) в Памир, до първенеца на Южна Америка – Аконкагуа (6962 м) и до този на Африка – Килиманджаро (5895 м). Освен с физическата и психическата си сила Христина впечатлява със заразителната си усмивка, а и с увлекателния разказ за своите приключения.

- Хриси, как започна любовната ви връзка с планината?

- От най-ранно детство съм свързана с нея, защото още 2-годишна ме качват на ски. Със семейството ми ходехме най-вече в Чепеларе и Пампорово. Когато съм била на 11, отидох на първото си екскурзионно летуване и две седмици обикалях по хижите. Първият ми досег беше с Пирин и затова той е голямата ми любов. Бях член на туристическото дружество в Стара Загора, в клуба по спелеология и в този по ориентиране. В парка Аязмото тичах всеки ден. Оттогава нямам прекъсване – във всеки свободен миг съм в планината. Обожавам българските планини, толкова са красиви, диви, имат толкова предизвикателни места. В Пирин ми харесва всичко, обичам камъните, гледките, а и е чисто технически предизвикателен. Това си е моето кътче.

Община Стара Загора отличи с почетен знак първата българка, изкачила Манаслу

- Кога се зароди интересът ви към високата планина?

- Първият такъв връх, който изкачих, беше Елбрус на 7 януари 2018 г. Бях ходила в Кавказ няколко пъти, на по-ниското, без амбиции. И тогава не знам защо се реших на зимно изкачване на Елбрус, което по принцип не се прави. Оттогава започнах да се стремя към все по-високото.

- Как се подготвяте за тези върхове?

- За планината специално не се подготвям, тъй като съм много спортна личност, всеки ден правя нещо – дали съм във фитнес залата, с колелото или тичам и правя упражнения. Така че моите тренировки са ми достатъчни. Просто си качвам колелото в колата и тръгвам нанякъде – из Стара планина, Рила, Родопите, по междуселски пътища... Обикновено ходя сама, защото всичките ми идеи изникват в последния момент и няма как да се организирам с някого. Спазвам всички условия за безопасност. Гледам винаги да имам връзка, ако нещо стане. Слава Богу досега не ми се е случвало нищо. Имам прекрасно семейство и моите близки са ми свикнали.

- Разкажете ни за тях?

- Синът ми Адриан е на 19 години, студент първи курс икономика. Той също много активно се занимава със спорт, от 5-6-годишен тренираше спортна гимнастика и всеки ден беше в залата. Отскоро се насочи към ММА и иска да стане професионалист. Съпругът ми пък любителски играе много редовно тенис и ходи на фитнес. Той е човек, отдаден на бизнеса си. Родителите ми Евдокия и Жоро са чудесни хора, на които дължа моя досег с планината. Те ме възпитаваха в много строг режим, въпреки че съм била отличничка. Не бяха съгласни с моите увлечения, но такива са им били методите на възпитание. За което не мога да ги коря, затова сега съм такава – свободолюбива.

- Постепенно ли стигнахте и до решението да отидете на Манаслу?

- С всеки изкачен връх ми беше ясно, че ще се мине границата от 8000 м. След Елбрус имах още експедиции, включително на Казбек в Кавказ, в Непал и Индия. Миналата година бяхме с трима приятели в Мустанг, забравеното кралство на Непал. Безлюдно място на 4500 м. Там се разговорих с водача. Признах му, че вече искам да се кача над 8000 м и той ме насочи към Манаслу. Доверих му се и когато се прибрах в България, веднага започнах да организирам това пътуване.

- Трудно ли беше изкачването?

- Няма лесен връх, а на този през цялото време има много технични изкачвания, доста опасни места, които се минават с парапети и въжета. Почти през цялото време нагоре не сме се пускали от въжето. Опасните участъци бяха на тези отвеси, на които виси само едно въже и трябва да изчакаш качващите се и слизащите. Понякога нашите водачи избираха алтернативни маршрути и на мен ми се изправяше косата. За нас е ясно, ние сме закачени за въжето, но те предприемаха рискови стъпки и не ми беше окей с това. Също така ледниците непрекъснато се движат, днес цепнатината е била там, утре е половин метър по-широка или се е изместила половин метър по-надолу.

- Уплашихте ли се за себе си в някакъв момент?

- Риск за моето здраве не съм усещала - бяха се погрижили за нови парапети, въжета. Планината се променя с всеки ден, но момчетата, които осигуряват трасето, я познават достатъчно добре. Това им е работата и те я вършат наистина с удоволствие. Непал е бедна държава, а огромният поток финанси от туризъм явно отива по друго направление. Хората там са много щастливи да работят, в палатките си общувахме.

- Как живяхте толкова дълго в палатката?

- Аз обичам да спя на палатка, на твърдо. Харесва ми това усещане, че не си ограничен от стени. В базовия лагер ни хранеха много вкусно. Нагоре ни даваха пакетчета с готовите спагети. Само един ден ядох лиофилизирана храна, защото при мен всичко се случи много бързо. Изкачването и слизането ми отнеха само 8 дни, а по принцип не се прави така. Моят водач обаче прецени, че имам сили и гонехме времето. Според възможностите и с добра аклиматизация, колкото по-бързо го направиш, толкова по-добре, защото мозъчните клетки умират на тази височина.

- А как ви понесе студът?

- Екипировката ми беше отлична, а и съм била на по-студени експедиции. На ниското в редките случи, когато се появяваше слънце, беше много топло, защото снегът го отразява. Най-трудно ми беше в самия ден на изкачването, защото ни предстоеше дълъг път, психологически знаеш, че има да катериш 15 часа, в нашия случай бяха 13. Тръгнахме в 5 следобед, вървяхме през нощта и на сутринта бяхме на върха. Времето е най-спокойно през нощта и сутрин, вече около обяд се появяват ветрове, вали сняг.

- Сработихте ли се с вашия шерп?

- Занг-Бу ми носеше багажа и ме водеше. Той не говореше много добър английски и даже имахме разногласия, но съм му благодарна, че още на първото катерене много правилно ме прецени. Каза: „Имаш сили, ще го направиш“. Заведе ме до върха по начин, по който аз се чувствам добре, не ме караше да вися по лагерите. Ако шерпът не го беше казал, щях да го натисна да бъде по този начин. Знам си способностите, знам докъде мога да стигна. На всички експедиции в Непал винаги аз съм командвала парада и вече познавам Хималаите.

- Усещането да стигнеш до връхната точка сигурно е вълшебно?

- То не може да се опише с думи. Първо, постигнал си целта си, сбъднал си си мечтата. Уникално е, ти си над облаците, от време на време те са пробити от другите осемхилядници. Много е особено. Хвърлил си толкова усилия, а горе вселената е абсолютно съвършена, не се вижда мръсотия, не мислиш за битовизми. Седиш и се наслаждаваш на нещо необятно, от което си част.

- Харесахте ли си друг от околните върхове?

- Нямам следваща цел, то ще си дойде с времето. Никога, след като съм слязла от някой връх, не съм помислила: „Край, това е последно“. Ясно ми е, че малко ще бъда в обществото. Благословена съм да обожавам всичките си занимания, така че нямах търпение да си дойда от Непал, да си видя колегите. Когато тръгвам някъде, почти на никого не казвам. Не искам да си хабя енергията да се обяснявам. Сега обаче поне там реших да не правя на тъмно експедицията и в базовия лагер си купих интернет. Когато се прибирах в лагера, бях във връзка с близките си, защото осемхилядник и за тях е нещо ново. Не очакваха, че толкова бързо ще се върна. Синът ми, който не е много приказлив, каза, че се е притеснявал и се гордее с мен. Много се зарадваха и приятелите, с които ходим по планините и колегите, защото в нашата организация, освен че се занимаваме с медицина, всички са туристи и спортисти.

- Разкажете ни за тази организация, научих, че вече имате собствена линейка.

- По професия съм икономист, но след като десетина години работих за различни фирми, реших, че ще го правя само за себе си. За последната си квалификация - парамедик, завърших курсове към „Академия Първа помощ“ и вече трета година осигуряваме най-различни събития – състезания, телевизионни продукции като „Игри на волята“, концерти. Много често ползвахме линейка, но винаги под наем. Решихме, че много по-удобно ще е да имаме своя и една седмица обикалях из цяла България, огледах всички линейки, които бяха пуснати за продажба, и си харесах тази, с която работим. Изкарах курсове, защото линейка се кара с професионален документ.

- Какво породи желанието ви да оказвате първа помощ?

- Веднъж в Киргизстан толкова бързо и лесно изкачих един връх, че фирма, която организираше изкачвания, ми предложи работа. Аз изкарах една група, но когато се върнах в България, се замислих, че не дай си боже, ако нещо стане, нямам никакви умения за първа помощ. А обучението за парамедик е доста сериозно. Това са базови протоколи, приети от Световната здравна организация, как да се поддържа в стабилно състояние пострадалият, докато отиде в болница или дойде лекар. И както се обучих за себе си, така лека-полека започнах да ходя по събития. Уменията от планината са ми нужни, а много често влизаме с колело, ако например по средата на 100-километрово трасе има опасни участъци, до които не можем да стигнем с линейката. Така че хобито и работата ми са тясно свързани.

- Самата вие участвате ли в планински маратони или състезания по колоездене?

- Не, не защото не мога, а защото не съм състезателна натура. Бих минала трасето, след като приключи всичко или с приятели. Но това да докажа, че съм първа, не е моето. Харесва ми да се движа със собственото си темпо, с моите усещания, да изпитвам удоволствие от това, което правя, не да победя някого.

- Баланс ви дава и тибетската гимнастика.

- С нея започнах да се занимавам преди 13 години. Имаше бум на системите за саморазвитие, аз прочетох книга на руски лекар и ми хареса, че учението му беше простичко, но съвкупност от най-доброто от много неща - йога, бойни изкуства, източни практики като медитация и дихателни упражнения, по-силови тренировки. Тази тибетска гимнастика се нарича „Жим Лам“ и аз я преподавам два пъти седмично. Лекотата, с която се правят упражненията, и оздравителният им ефект ми дадоха много. Промених начина си на мислене, начина на реагиране, дори в планината изпадам в едно чисто медитативно състояние, в което катеря. Защото ако се замислиш колко е трудно, колко път ти предстои, колко си гладен, жаден, изморен и че можеш да седиш на топло пред телевизора, това те побърква. Влизайки в това полусънно състояние, нито крачка извън начертания път, много помага. Единствената мисъл е това, което трябва да направиш. За някои не е толкова лесно, но се постига.

- Как финансирате вашите експедиции?

- Всичките си доходи ги давам за пътувания и екипировка. Това е моят начин да си харча парите. За мен другото няма смисъл. Вместо да отида на почивка в петзвезден хотел на Малдивите, отивам във високата планина.

- Помагала ли ви е планината в трудни моменти?

- Да, ако съм изнервена, качвам се на колата и тръгвам – изкарвам половин ден в планината и там се разтоварвам. Но това са ежедневните неща. Най-тежкият момент за мен и семейството ми беше преди 3 години, когато почина моят брат. Светла му памет, беше много добър човек.

- Родителите ви вероятно много се притесняват и за вас?

- Така е, но ако на човек му е писано утре да си замине, то ще се случи. Това са неща, над които нямаме власт. Въпреки това никога не съм поемала излишни рискове. Сигурна съм в себе си, в силите си. Покрай гимнастиката водя и консултации и хората какви ли не неща са ми споделяли. Казвам им, че това е трябвало да се случи, за да ни покаже нещо, да ни научи на някакъв урок или да ни накара да се променим. Предначертани са нашите способности, но иначе имаме право на избор. Всеки човек е различен, а обществото ни налага да се вкарваме в граници. По мое време беше много модерно да се учи счетоводство, но разбрах, че това не е моето. Трябва да слушаме себе си, каквото сърцето иска, това е правилно. Аз имам подкрепата и на семейството си, защото то е разбрало, че аз имам свой собствен път. Никога не съм казвала на детето си да не прави нещо – ако сбърка, ще си вземе поука от това.

- Как вие се отрази медийният интерес след Манаслу?

- Не съм свикнала да говоря за себе си. Съвсем умишлено останах три дни в Катманду след изкачването, за да си почина. Подредих си целия багаж, изпрах си всички дрехи, които са готови за следващата експедиция в България. Разходих се, седях по 5-6 часа в ресторанта, четох книга. След всяка експедиция искам малко тишина и спокойствие.

- Защо мислите, че в последните години именно българските жени се изявиха по осемхилядниците?

- Защото могат. Жената за добро или лошо вече тренира много, а психически и емоционално също е много силна. Като една традиционалистка смятам, че жената трябва да е слабият пол, но самата с примера си не го показвам. В изкачванията жената върви наравно с мъжа.

- Но другите българки сякаш нямаха вашия височинен опит?

- Той не е задължителен, защото това е нещо, което е дадено. Можеш да се скъсваш от тренировки и пак да не можеш да ходиш на високо, тоест тялото ти да отказва на доста по-ниско. Тренировките са много важни, но за височината е строго индивидуално – някои го могат, други не, въпросът е как понасяш височината. Това е ген.

- Кое си смятате за най-големия успех?

- Най-трудно ми беше зимата на Елбрус. Там липсата ми на опит си оказа влияние, а и беше минус 40 градуса, което се считаше за топло, предишните дни е било минус 60. Със сегашния ми опит щеше да е по-лесно, вече мога да предвиждам дори и времето. Условията, в които се живее, вече съвсем са моите условия. Моите граници са много далечни, не съм стигала до етап, в който да съм казвала: „Не, край, умирам, повече не мога“. Времето и условията са ме връщали. Физически не съм си стигала границите, треньорът ми във фитнес залата пробва да ги достигне. Специално в планината съм била на ръба, когато човек се прибере в лагера, само отвори палатката, легне и дотам. Но това е чисто емоционално, защото знаеш, че си стигнал края и изключваш, но ако знаеш, че имаш още 10 км, ще ги вървиш.

автор: Таня Манова, в. “Телеграф”

Следвай ни: