Непубликуваните тайни касети със записи на Мохамед Али

Специално за читателите на Спортал представяме с любезното съдействие на ИК „Жануа 98“ откъси от новата биография на един от най-великите боксьори „У дома с Мохамед Али“. Мемоарът е написан от Хана, дъщеря на бившия световен шампион в тежка категория.

– Мохамед, съпругата на президента, госпожа Картър, се опитва да се свърже с вас от три дни. Може ли да ѝ дам номера ви в Лос Анджелис?

– Да, вече говорих с нея. Обещах ѝ да бъда във Вашингтон, когато съм ѝ нужен. Задръжте така, господин Ломакс, звънят ми на другата линия...

Пуснах друг запис.

– Мохамед, къде пътува напоследък? Видях снимката ти във вестника. – Израелски репортер звънеше от чужбина. – Ходил си в Хонконг и Камбоджа. Също и на други места.

– Тъкмо се връщам от Пекин. Направиха ме техен официален треньор по бокс и боксов популяризатор да помогна боксът да се възроди наново в Китай...

Пуснах друг запис.

– Я кажи, шампионе, да не се връщаш обратно на ринга?

– Получих толкова много предложения и то се знае, бях на върха. Представих се върховно. Трикратен световен шампион съм, все така с танцови и бързи движения – добри рефлекси, добра координация, добър синхрон...

– Жилиш като пчела!

– Да! Така че, естествено, хората биха се радвали да ме видят. Мисля, че е възможно. Изкушаван съм, но не знам...

Включих друг запис.

– Мохамед, какво мислиш за мирния договор между Израел и Египет? Намираш ли го за добър?

– Не знам нищо за политиката на Израел и Египет. Макар да съм мюсюлманин, не схващам проблемите на тези две държави през годините. Знам обаче, че всички хора са божи чада, без значение от раса, религия и цвят. Знам, че Бог, Аллах, не е за насилие, а за мир...

Докато прехвърлях касетките, почувствах се, сякаш имах купчина злато пред себе си. Всичката обич и приключения от детството ми, отминали дни, отдавна изживени моменти, достигаха до мен в настоящето. И чувах гласа на баща си – силен, ясен и преливащ от живот.

– Мамо Бърд – обръща се към майка си. – Искам да те помоля за нещо. Разсмей ме още веднъж. Помниш ли онзи ден, когато татко Каш дойде у дома да вземе пари, а ти го подгони по улицата?

Благ южняшки акцент:

– Да, помня! Той тичаше по пряката! Разбира се, че помня... Ти беше малко момче. Не беше ли много смешно?

– Да, в колата му го чакаше жена... Тичаше толкова бързо, че вдигаше след себе си облак от прахоляк! – Смее се. – Как само изфучаха по онази пряка...

Докато слушах, спомените кръжаха в съзнанието ми, като че възседнали въртележка, съставена от отдавнашни мечти и приключения. Без да напускам удобството на бащината ми хотелска стая, оказах се изгубена във времето и пространството, почувствах мъчителна носталгия, задето няма как да се върна назад.

– Хана, ти си сладко малко момиченце. Толкова си красива, постоянно целувам изящната ти брадичка. Все те прегръщам и стискам... Обичам те...

Всеки аудиозапис ме връщаше към различен период.

– Говори Мохамед Али. Правя записи за бъдещо ползване. В момента се намираме в криза, при която ирански студенти държат над петдесет американски заложници. Хората ми звънят и ме умоляват да не ходя. Боят се, като се стигне дотам, да отстояваш правдата в името на Бог...

Гласът на баща ми беше като призрак от миналото – звучеше както като бях малка. Преди времето да доведе до неизбежното. Всяка изричана от него дума ме примамваше по-дълбоко в дебрите на един сън. Отправих се към просторно и меланхолично място – Фримонт Плейс, – където езиците ни бяха посребрени, а думите ни бяха чисто злато.

– Искам да се кача горе, при мама.

– Мама си мие косата. После трябва да я навие и изсуши.

– Искам да отида, татко! Искам да се кача горе и да видя мама! Искам тя да ме чуе как говоря на това нещо.

– Искаш да те чуе как звучиш на записа?

– Да.

– Хана, не можеш ли да изчакаш трийсет минути? Мама ми поръча да не те водя горе, докато не е готова. Ако те кача горе сега, може и да загазя.

– Искам, тате... Искам да отида сега!

– Хана, на три си и вече се опитваш да ме командваш.

– ИСКАМ ДА ОТИДА СЕГА!

– Престани да крещиш, Хана.

– Може ли да покрещя само малко?

– Добре.

– Искам да се кача горе и да видя мама – прозвучава шепот.

Пуснах следващ запис, и следващ, и следващ. Докато един спомен се преливаше с друг, пренесох се обратно в онази голяма стара къща, която толкова отдавна вече не е наша; където най-скъпите ми детски спомени още живееха в аналите на сърцето и ума ми, а също и в дузини микрокасетки. Върнах се до времето преди развода.

Преди на моравата ни да беше забита табела „Продава се“ и хамалите да опразнят къщата ни. Преди да не започна да се приспивам с плач от тревоги за татко. И преди съвършеният образ на детството ми да започне да се разръфва по краищата.

***

9 декември, 1979 г.

Сутринта в къщата на „Фримонт Плейс“ е оживена. Безконечното звънене на телефона, шумоленето на жълти листа с редове и жуженето на касетофона вече са налице. Баща ми се е настанил удобно зад голямото си махагоново бюро, както винаги готов да се заеме с предизвикателствата на поредния натоварен ден. Усмихва се при вида на двете ни с Лейла, докато си играем по пижами на пода, после се обляга на огромното си кожено кресло и отпива глътка кафе, преди да посегне към звънящия телефон.

– Ало?

– Здравей, Мохамед. Обажда се Джери Листър от „Ню Йорк Поуст“. Чуй ме, онова, което искам да ти кажа, е, че четири милиона от читателите на вестник „Стар“, също наша собственост, са те избрали за знаменитост на десетилетието – преди всички други!

– Без майтап... Шегуваш се, човече! Кой беше в надпреварата заедно с мен?

– Фара Фосет, Робърт Редфорд, Пол Нюман – всички!

– Сериозно ли говориш? Кога ще бъде публикувано?

– След две седмици. Искат да знаят каква ще бъде реакцията ти, задето си избран за знаменитост на десетилетието.

– Не мога да повярвам! Имаш предвид сред всички тези филмови звезди и спортисти, така ли?

– Да! Също така беше избран от „Ню Йорк Поуст“ и „Нюз Корпорейшън“ за спортист на десетилетието. Не го очакваха, но дойдоха всички бюлетини и ти си избран за знаменитост на седемдесетте години.

– Имаш предвид сред ВСИЧКИ знаменитости?

– Сред всички! Бюлетините пристигнаха вчера следобед.

– Не мога да повярвам. Беше ми известно, че рейтингът ми по света е висок, но нямах представа, че и в Америка е така.

– Да, знаменитост номер едно на Америка за седемдесетте години – сред филмови звезди, политици, всички!

– И не ме занасяш? Трудно ми е да го повярвам, защото има толкова много величия и филмови звезди... Значи, сред кинозвезди и спортисти?

– Кинозвезди, спортисти, политици – всички!

– Не е шега – за седемдесетте години!

– За седемдесетте години!

– Тук, в Лос Анджелис, имам помещение за трофеи. Окачам там фотографии от славни моменти в кариерата ми, паметни плочи, награди и трофеи. Но това, за което ми говориш, за него не дават статуетка, нали?

– Напротив, ще ти връчат специална награда.

– Хубаво, защото искам да я поставям редом с останалите си награди. Кой е гласувал?

– Всички читатели на „Стар“. Продават почти четири милиона копия седмично...

Той свежда очи към телефонния апарат. Всички три линии мигат.

– Звънят ми на другата линия. Задръж... Ало?

– Шампионе, ще ми направиш ли лична услуга? Аз съм един от най-големите ти почитатели. – Друг журналист звъни от чужбина. – Като чух, че някой ти е предложил да се върнеш на ринга, канех се да ти напиша и да кажа „Недей, шампионе!“.

– Оценявам го. Радвам се, че се чувстваш така. Това е една от причините да не се върна. Хората искат да ме видят да излизам като победител и ми се струва, че ще е грях, позор – същинско престъпление – да продължа и да опропастя каквото съм изградил, а то е нещо, което не вярвам друг да надмине през нашия живот. Казват, че рекордите са постигани, за да бъдат чупени, но не мисля, че някой някога ще стане четирикратен световен шампион в тежка категория.

– Не, шампионе. Не и през този век... Може би дори не и през следващия... Кажи ми, шампионе, какви са плановете ти за осемдесетте години?

– Наистина съм объркан. Не знам какво ми се прави. Имам предложения да тренирам професионални боксьори тук, в Америка. Не съм сигурен, че това ще ме направи щастлив. Получих оферта за телевизионно шоу в национален мащаб да обсъждам с най-различни хора световни проблеми. И за това не съм сигурен, че ще ме направи щастлив. Получих предложение за някой и друг филм годишно. И това няма да ме направи щастлив. Не знам какво искам да правя, така че се мъча да определя посоката на живота си...

Следвай ни: