Лаура Траатс: Много сме мотивирани да спечелим и световната титла

Лаура Траатс, едно от „златните момичета“ на художествената ни гимнастика, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Това лято тя сбъдна професионалната си мечта, ликувайки с олимпийска титла на игрите в Токио с ансамбъла. Носителка е и на злато от световното първенство в София през 2018 г. на пет обръча. Във вените ѝ тече и нидерландска кръв, но сърцето ѝ принадлежи изцяло на България. В края на месеца на шампионата на планетата в Япония тя и нейните съотборнички от ансамбъла ще се качат на подиума за последен път. А след това ще дадат път на новата група, която ще започне при треньора Весела Димитрова с мисия Париж 2024.

-  Лаура, здравей! За нас е чест, че прие поканата да гостуваш в предаването „Код Спорт“. Представяме едно от „златните момичета“ на художествената ни гимнастика, което заедно с другите медалистки от игрите в Токио, ни донесохте толкова много радост. Какво означава за теб титлата от най-големия спортен форум?

- Тази титла за мен е наистина една сбъдната мечта. За тази титла и с мисълта за тази титла аз съм ставала всеки божи ден и съм минавала през целия този път. Тя ми е била морковчето на края на пътеката и винаги ми е помагала в трудните моменти да черпя мотивация.

- С каква нагласа заминахте за игрите в Токио? Как ви се отрази лагерът в Мураяма преди самото състезание?

- Разбира се, ние усещахме цялата тази отговорност и очакванията на всички хора към нас, тъй като ние сме отбор, който се наложи още в първото си състезание. Още тогава Илиана Раева ни събра и каза: „Готвим се за олимпийско злато!“ Знаехме, че това е основната ни цел и всяко състезание дотогава, дори когато излизахме да играем на световно първенство – най-голямото състезание преди олимпиадата, тя ни казваше: „Това е просто една тренировка за олимпиадата!“ До момента всяко състезание беше едно контролно и накрая вече настъпи олимпиадата, която беше нашата главна цел. Ясно осъзнавахме, че от тези две минути и половина много неща зависят, могат да тръгнат или в едната, или в другата посока. Всъщност това е отговорността, която тежи. Но като цяло успявахме да се абстрахираме и бяхме спокойни. Гледахме да си вършим работата ден за ден, да си изпълняваме плана за деня и да не мислим толкова далеч за в бъдеще. Относно лагера в Мураяма наистина беше много полезен с цел аклиматизация. Успяхме да свикнем с часовата разлика, знаете, че е голяма. В началото беше тежко – ставаме сутрин, в България е нощ, на първата тренировка всяка се прозява. Разбира се, трябваше много бързо да свикнем и слава богу, че имахме това време. Но като цяло отново гледахме да сме концентрирани, да си изпълняваме нещата в тренировките и отново ни помогна тази голяма цел.

- На заминаване президентът на федерацията Илиана Раева заяви, че олимпиадата ще бъде тежка и ще ви трябва вяра и спокойствие. Успяхте ли да потиснете вълнението, да повярвате, че няма кой да ви победи?

- Да потиснем вълнението определено успяхме. Като цяло не сме отбор, който преди състезание изпада в някакви предстартови трески и винаги сме спокойни. Имаме си страхотно доверие – може би това е ключът. Уповаваме се една на друга, така че спокойствието успяхме да запазим. А това да повярваме, че няма кой да ни победи нямаше как да се случи, защото ако трябва да бъдем честни, докато не го видяхме, не го повярвахме съвсем, тъй като знаехме, че в нашия спорт се е случвало да си изиграем нещата, да знаем, че сме най-добрите, но да не ни го дадат.

- Какво си спомняш сега от самото състезание в Токио? Кои моменти са се запечатали в съзнанието ти?

- Разбира се, спомням си моментите преди да излезем на терена, които са най-вълнуващите. След като започне съчетанието вече всеки започва да мисли елемент за елемент. Дали играеш на олимпиада или си просто на тренировка, няма значение. Моментът преди да стъпиш на терена е най-вълнуващият, така че няма как да го забравя. Няма как да забравя момента, в който нашата оценка остана най-високата и спечелихме олимпийската титла. Но си спомням дори моментите ни отзад, когато започвахме загрявката как стоях, гледах момичетата и си мислих колко съм благодарна на Господ за тях, за това, че сме заедно, че ни събра и колко много ги обичам.

- Какво е усещането на стъпиш на почетната стълбичка и отдолу да пише „Номер 1“?

- Невероятно, неописуемо! Действително все още не мога съвсем да повярвам. Може би, тъй като сме отново в залата и всичко е абсолютно постарому, а може би тъй като това е нещо наистина голямо. Нещото, за което сме се борили цял живот и ще трябва малко повече време.

- Как прекара първата нощ след триумфа?

- След триумфа отидохме първо на закриването на олимпиадата, което също беше невероятна емоция. След което се събрахме и си говорихме много, много дълго време с медалите в ръка. Всеки ни звъни, показваме медалите. Общо взето това беше цялата нощ.

- До каква степен успехът се дължи на вашите треньори Весела Димитрова и Михаела Маевска?

- Определено до голяма степен. Весела Димитрова в момента, в който започна нашият лагер, когато ни събраха 2016 г., от първата тренировка разбрахме, че няма да е лесно, но вероятно ще успеем. Тя само ни строи, започна тренировката и след пет минути аз вече едвам ходех, но я избутах. На следващия ден също положението беше много тежко. В действителност е много изискващ треньор, много е емоционална, много амбициозна, понякога даже малко в повече. Но за сметка на това си има Михаела, която е един прекрасен помощник-треньор, може би пълната противоположност. Тя винаги е много спокойна, балансирана. Когато направи забележка, винаги е на място и винаги ни помага страшно много. Те са прекрасен тандем и мисля, че това е ключът за успеха ни.

- Има ли лидер ансамбълът ви?

- Определено, да – нашият капитан Симона. Не веднъж сме казвали, а и в действителност не мога да опиша какво точно прави тя, защото ѝ идва отвътре. Но с всяко нещо тя показва, че е лидер. Не шеф, а лидер. Показва ни пътя, показва ни начина, по който трябва да се случат нещата. Като характери ние имаме различия, но като типаж хора сме горе-долу еднакви. Всяка една от нас е трудолюбива, целенасочена, допаднахме си много добре като характери. Някак си Симона ни обединява и ни показва пътя.

- Какво трябва да притежава един отбор, за да може да печели, да изгради добри взаимоотношения между отделните състезателки?

-  Определено това е много важно – точно взаимоотношенията между състезателките, да има сплотеност. В художествената гимнастика едно от ключовите неща е точно това – да си имаме доверие и когато излезеш на терена да знаеш, че дори и нещо малко ти да объркаш, другите момичета веднага ще успеят да се справят. Ако го нямахме това доверие и всеки трепереше, че всичко трябва да стане перфектно, щеше да е много, много по-трудно. Мисля, че затова сплотеността в нашия спорт е толкова важна.

- Изненада ли те гневната реакция на рускините, след като не можаха да станат първи, а златният медал остана за България?

- Изненада ме, че донякъде те показаха пред медиите и пред останалите хора един вид неспортсменско поведение, което на нас отзад не ни го демонстрираха. Момичетата ни поздравиха, ние сме в добри отношения с тях. При всички положения не им е било приятно, тъй като една от тях е двукратна олимпийска шампионка и чака пет години, за да стане трикратна. Но това е спорт и колкото и да е понякога субективен, когато има някой по-добър от теб, мисля че е редно да го признаеш.

- Еуфорията по посрещането на ансамбъла по художествена гимнастика на аерогара София бе голяма. Какво разбра тогава, какво си каза?

- В действителност тогава може би усетих огромната любов на всички наши фенове. Усетих колко значимо е това, което сме направили, тъй като имаше хиляди радващи се деца. Слънцето печеше, а те на пека седяха и ни гледаха с едни огнено греещи очи. Личеше си, че сме успели да ги мотивираме. Те просто искаха да се докоснат до нас, до медалите, да се снимат. Усетихме любовта на близките си. Може би това беше първият момент след олимпийската титла, в който усетихме толкова много любов и подкрепа от хората.

- Имате ли мотивация за този шампионат на планетата, след като сте постигнали най-голямото отличие?

- Мотивация имаме, въпреки че определено е по-трудно, тъй като досега целта ни е била тази, която сме преследвали цял живот. В момента, в който я изпълнихме, сега е една идея по-трудно, но може би пък затова преди олимпиадата ние не успяхме да станем абсолютни световни, нито абсолютни европейски шампионки нито веднъж. Мисля, че не се е случвало на почти нито един български ансамбъл и на всички им беше много странно как стана така. Още в първото ни състезание всички обявиха, че такъв отбор България не е имала. Световната и европейската титла в многобоя винаги ни се изплъзваше, винаги просто нещо ставаше. Може би затова е трябвало да се случи така, за да може сега да имаме тази мотивация.

- Как стигнахте до решението това да бъде последното ви състезание? Някои като че ли ще си зададат въпроса – защо не казахте „стоп“ след олимпийските игри, когато сте на върха? Някакъв риск е все пак това…

- Да, определено е така, но ние ще го приемем по-скоро като празник, като едно бонус състезание и подарък от съдбата. Още едно световно, на което можем да отидем, тъй като олимпиадата трябваше да се проведе през 2020 г., а световното през 2021 г. На това световно вече трябваше да е застъпил новият отбор, но поради пандемията олимпиадата се отложи с една година и сега това световно ни е бонус състезанието в кариерите.

- На 13 декември ще навършиш 23 години, а вече си „пенсионерка“. Уморена ли се чувстваш от художествената гимнастика?

- От художествената гимнастика в никакъв случай - не. Това никога няма да ми омръзне. Но може би от тренировките, тъй като аз съм започнала на 4-годишна възраст и от 17 години съм в залата всеки божи ден. Всеки ден съм се старала да бъда на 100% в залата и по някакъв начин може би усещам, че краят настъпва за състезателната ми кариера. Но художествената гимнастика завинаги ще остане в сърцето ми и никога няма да ми омръзне, независимо на кое поприще.

- Кога разбра, че художествената гимнастика ти носи радост, че всички тези усилия и лишения си заслужават?

- В нашия спорт децата се записват на много ранна възраст, тъй като е по-лесно за моделиране на дадения състезател, докато още костите и ставите са меки, а гимнастичката е малка. Така че когато са ме записвали, аз не съм имала някакви амбиции и дори не съм знаела харесва ли ми това нещо или не. Ходих първо да си играя. Честно казано са ме записали, защото ръцете много лесно са ми се вадели от ставите, раменната става. Моят личен лекар е казал на нашите: „Трябва да я запишете или на плуване, за да заздрави мускулатурата или на гимнастика, за да използвате тази пластичност.“ И те са решили да ме запишат на гимнастика. Малко по-късно, когато започнах да печеля първите си медали, усетих че усилията, защото от малки имаме трудни моменти и трябва да се борим със себе си, но когато дойде състезанието, разбираш, че тези усилия са си стрували. Затова бих призовала всеки родител да запише детето си да тренира нещо, защото от малко осъзнава, че когато се бори, колкото и трудно да му е, трудът му се възнаграждава и това остава в живота.

- Помниш ли на колко години беше, когато спечели първия медал и дали го пазиш?

- Първият ми медал от международно състезание го пазя при всички положения. Това беше 2006 г., тогава бях много, много мъничка, дори мама пътуваше с мен на състезанието. Той беше златен, вкъщи е. Спомням си го много ясно, да.

- А винаги ли си била гимнастичка в ансамбъл или първо си започнала индивидуално?

- Не, в началото съм започнала индивидуално, след което ме приеха в ансамбъл девойки, след което преминах в ансамбъл жени.

- Как родителите ти реагираха на увлечението ти по художествената гимнастика?

- Това е една интересна история, защото за разлика от повечето родители, моите никога не са били по някакъв начин болно амбициозни. За щастие, аз мисля, че с моя характер това нещо ми е помогнало и винаги ме е дърпало напред, винаги ме е мотивирало. Още като малка винаги са ме изпращали с думите: „Не се напрягай много, не се напъвай много. Отивай, забавлявай се, искаме ти да си добре.“ Мама ми казваше: „Ако видиш, че бухалка лети към главата ти, бягаш, излизаш извън терена и си пазиш главата.“ За нея беше важно всичко да мине наред. Никога не съм усещала да ме напрягат, да ми казват задължително да се старая. Тези неща аз просто си ги знаех. Може би са усещали, че съм такъв типаж. Но и това, че ми говореха по този начин ме е карало да давам всичко от себе си на всяка тренировка и да знам, че това нещо не го правя, защото някой ми е казал, а защото аз го желая.

- Кой от родителите ти реагира по-бурно на успехите?

- Определено повече се вълнува майка ми. Дори последните няколко години не гледа състезанията, защото вълнението ѝ идва в повече. Разбира за резултата след като изиграем съчетанието. Баща ми, разбира се, че също много се вълнува, но може би не ми го показва до такава степен. Той просто се радва на това, че бера плодовете на труда си.

- Имало ли е момент, в който си искала да си тръгнеш от залата?

- Определено е имало. Имала съм моменти, в които съм била на крачка да се откажа.

- Кое те е спирало?

- В момента, в който буквално щях да се откажа, ме спря личната ми треньорка Мирослава Батаклиева, на която съм безкрайно благодарна. Винаги е била зад гърба ми, помагала ми е и ме е подкрепяла във всеки тежък момент, в който просто имам нужда от нея и тя е била там. Всъщност тогава тя ми показа правия път, обоснова се достатъчно добре. Без да ме насилва, без по никакъв начин да ме задължава, просто ми обясни как стоят нещата и ме върна отново в залата.

- Стана въпрос, че след шампионата на планетата в Япония се отказваш, както ти, така и съотборничките ти. Къде ще насочиш енергията си?

- Определено ще съм обвързана с гимнастиката отново, тъй като наистина този спорт държи интереса ми.

- Няма ли да си вземеш малко почивка от този спорт?

- Може би ще си взема почивка от гледна точка на това да не съм по цял ден в залата и да не правя само това. Но за мен са много интересни всички гимнастички, независимо възрастта им, дали са български или са международни. За мен са интересни методиките на треньорките, следвам немалко треньорки в „Инстаграм“, които правят лайфове, разказват за техните методи на тренировки. Следя нещата, дори и все още като гимнастичка. Не съм сигурна дали ще се заема точно с треньорска дейност, но определено ще съм свързана със спорта.

- Разговаряла ли си с президента на федерацията Илиана Раева по тази тема? Питам те, защото много по-различен изглежда светът, когато един елитен спортист като теб прекратява активната си състезателна дейност.

- До момента ние винаги сме били концентрирани в тренировките и както ви казах, сме мислили крачка по крачка. Дори да съм имала някакви планове, не съм се вглъбявала по някакъв начин в тях, тъй като съм била в залата. Не сме имали досега разговор с г-жа Раева. Говорили сме си покрай олимпиадата за това дали прекратяваме окончателно или не. Но сега имаме още едно световно първенство, което не е малко важно състезание и отново сме концентрирани. Може би след него ще се провеждат тези разговори.

- Колко важен човек е Илиана Раева за художествената гимнастика у нас?

- Определено без нея художествената гимнастика в България нямаше да е същата. Тя движи цялата федерация, подпомага не само тренировъчния процес и не само участията ни по състезания, както знаете тя беше на олимпиадата с нас, но и популяризирането на спорта. Да имаме всичко осигурено, да се чувстваме добре, да имаме условията. Също така бих казала, че много важно нейно качество е да има приемственост. Видяхте, че сега се подготвят новите момичета. Преди старият отбор да замине за олимпиадата в Рио, ние вече се подготвяхме. Мисля, че това беше много добра стратегия, за да можем да застъпим веднага. Силно се надявам и следващите момичета да го направят.

- Баща ти е нидерландец – оставало ли ти е време да посетиш „ниската земя“ и какво най-много ти харесва в тази страна?

- Когато бях малка, ходехме много често, в годината по няколко пъти. Сега не съм ходила от шест години, тъй като просто нямам това време. Няма кога да отида за мое съжаление. Сега определено ще наваксам и с това. Но много ми харесва. Харесва ми манталитетът на хората там, колко е подредено. Баба ми и дядо ми живеят в едно малко градче Розендал, което е наистина като градче от приказките. Много кокетно, чистичко, настина много ми харесва.

- А в България какво ти харесва?

- В България ми харесва всичко. В действителност природата ни е уникална. Харесва ми духът на България. Където и да ходя, колкото и да е красиво, винаги когато се прибирам, погледна през прозорчето на самолета и видя София, ми става едно хубаво. Тук са най-близките ми хора, тук е домът ми. Много ми харесва.

- Майка ти пише стихове - как се казва стихосбирката и има ли стихотворение, което да е посветено на теб?

- Да, стихосбирката се казва „Моето пораснало сърце“. Има стихотворение, което е посветено на мен, но не съм сигурна дали е включено в стихосбирката, в която има стихотворение, посветено на мен и сестра ми. В началото беше нещо като хоби, просто изливаше душата си. А ние, четейки стиховете ѝ, бяхме толкова впечатлени. Аз харесвам поезията, но може би защото ми е майка, толкова докосващи стихове, така четейки редовете, се е случвало да настръхвам цялата. Леко на шега в началото решихме тя да издаде една стихосбирка и го направихме, за да може тя да се чувства добре и да е щастлива.

- А ти опитвала ли си се да пишеш стихове?

- Не, не съм писала досега.

- Сърцето ти е заето, до теб има едно красиво момче, казва се Мартин. Какво ти носи любовта?

- Любовта е едно незаменимо чувство. Преди да срещна Мартин аз не го разбирах до някаква степен. Точно в този аспект по някакъв начин усещах любовта на приятелите, любовта на семейството, дори любовта на феновете. Но винаги съм си казвала: „За какво ми е сега да си имам приятел? Да си губя по някакъв начин времето.“ Когато го срещнах, разбрах, че това нещо наистина окрилява. Това е емоция, която всеки трябва да изпита. Много се радвам, че нашата любов е толкова истинска. Повечето хора може би знаят, но ние се срещнахме в детската градина. Там бяхме гаджета за пръв път. Тогава също е била много силна любов. Госпожата е казвала на майка ми, че не е виждала такава между възрастни, пък камо ли между деца. И като ме питат: „Имала ли си гадже?“, това нещо го разказвах. „Като малка си имах приятел, в детската градина. Имахме много силна любов.“ Но хората ме гледаха… Но след много, много години се свързахме отново. Много се радвам, че се намерихме. Буквално той е момчето на сърцето ми и се разбираме много, много добре. Много съм му благодарна. Във всички тежки моменти може би нашите близки са страдали повече от нас, тъй като в залата се стараем да не показваме емоциите си до такава степен, за да вървят тренировките и за да не го предаваме на другите, тъй като сме отбор и по някакъв начин ако аз не се чувствам добре и го демонстрирам, това само може да навреди на отбора. Прибирайки се вкъщи, се е случвало да си изливаме емоциите върху тях, а те само са ни подкрепяли. В действителност и семейството ми, и приятелят ми, и останалите ми приятели винаги са били зад гърба ми, което ми дава огромна сила и съм страшно благодарна.

- Коя е следващата мечта на Лаура Траатс?

- В най-близко бъдеще мечтата ми е световната титла, а след това да се реализирам като човек извън спорта, да създам семейство, както всяка една жена.

- След теб в предаването „Код Спорт“ ще застане един голям приятел на художествената гимнастика и посланик на България по целия свят – Христо Стоичков. Какво би искала да го попиташ?

- Не знам какво да го попитам. Мога единствено да изкажа възхищението си към толкова голям българин!

Следвай ни: