Димитър Попов: След социализма карахме 15 години по инерция, сега сме на дъното

Бившият вратар Димитър Попов гостува в предаването „Код Спорт“ по TV+. Той е израснал на "Герена" и стартира кариерата си в мъжкия отбор на Левски. След периода си в столичния гранд облича последователно екипите на Ботев (Пловдив), Спартак (Пловдив), ЦСКА, Локомотив (София) и Спартак (Варна). Има 14 мача за националния отбор. На световното първенство в САЩ през 1994 г. бе привлечен като трети вратар. Спечели зелена карта и се опита да сбъдне американската мечта. През 2000 г. бе част от състава на Ел Пасо Пейтриътс от щата Тексас, който се подвизава във втора американска дивизия. След края на футболната си кариера живее в Чикаго и се насочва към транспортния бизнес.

- Митко, здравей! Много ми е приятно да се видим след толкова много години отново в София! Как си? Колко време ще останеш в България?
- Здравей, Краси! Да, наистина на живо не сме се виждали от доста години. Аз те гледам по телевизията, но ти мен не си ме виждал. От 25 февруари съм в София, може би ще остана до към 20 март, близо месец.
- Вече си малко повече от 21 години в Америка – мит ли е американската мечта?
- Американската мечта е била реална навремето, когато 75% от производството е било в Америка. Сега е малко по-трудничко. При някои хора се случва, други – все още я гонят. А каква е американската мечта? Сигурна работа, това да ти позволи да имаш собствен дом, кола и т.н. В момента има някои отрасли, които са добре. Като че ли в повечето сектори заплатите не са толкова големи. Даже има и официална статистика, която показва, че 52% от работещите американци не могат да си позволят някакви екстра разходи за 500 долара, да кажем счупила се колата и всичко кара на кредитни карти. Така че американската мечта за някои е реалност и се случва, но може би за по-голямата част от населението все още…
- Ти сбъдна ли я американската мечта?
- Мисля, че я сбъднах, но американската икономика е една много добре смазана машина, която работи на много висок ритъм. Просто динамиката е много голяма. И тази машина не чака никой. Просто всеки трябва да се адаптира с ритъма на тази машина.
- Защо реши да емигрираш в Щатите?
- Много пъти съм го казвал – вече бях уморен от интриги, от задкулисни игри, от удари под пояса и т.н. Всичко ме умори и реших да потърся ново начало и нов живот. Да е някъде по-далече от нашата мила родина. Какво по-добро място от Америка! Затова се запътих натам. Даже да си кажа честно, като много хора, зачеркнах България, не мислех да се връщам никога и т.н. Но с течение на годините в емиграция много хора ставаме отново патриоти и започнах да искам да се връщам. Видях, че с всичките недостатъци, които има животът тук във всички аспекти, човек най-добре си пасва там, където е роден и е израснал.
- Може ли да се върнеш в България окончателно?
- Мисля го сериозно, да. Може би Америка е една от най-полицейските държави. Чувал съм, че само Швейцария ги задминава. Просто тук някак си хората имат голяма свобода. Така си мисля.
- Къде живееш в Щатите и с какво се занимаваш?
- Живея в Чикаго от 2005 г., преди това пет години с моето семейство живяхме в Лос Анджелис. Занимавам се с транспорт от 2003 г., това е основното, както и много българи зад океана. Може би в Чикаго има 50 хиляди човека в този бизнес.
- Вълнуваш ли се от политиката и ще направиш ли опит да гласуваш на 4 април?
- Ако има избирателна секция в Чикаго, да, ще отида да гласувам. Мисля, че това е пътят. Не трябва хората само да се оплакват, а когато искат някаква промяна, просто трябва да отидат до избирателните секции и да гласуват. Това е начинът.
- Да поговорим сега за кариерата ти – юноша си на „Герена“, как попадна в мъжкия отбор на Левски?
- В мъжкия отбор на Левски попаднах 1989 г. пролетта, а дали не беше края на февруари или началото на март. Тогава бях в дублиращия отбор, Боби Михайлов беше контузен, Владо Делчев също. Моят приятел и колега Здравко Здравков вече беше в първия отбор. Просто нямаха вратар, така попаднах и останах в следващите три години.
- Как се отрази конкуренцията ти със Здравко Здравков?
- Много положително. Преди две-три години се видяхме, вечеряхме заедно. Казах му, че оценявам, че това е било много положително и за двамата, защото когато има конкуренция, всеки върви нагоре. Знаеш, че от деца сме заедно. Единия бута другия нагоре, всеки се стреми да бъде по-добър. Това е добре за развитието на всички, които са около тази конкуренция. Примерно в България последните девет години шампион е Лудогорец, няма никаква конкуренция. Ако Лудогорец и други четири-пет отбора се конкурират, ще е добре за всички тимове, защото всеки ще гледа да си вдига нивото. Когато излязат на международната сцена, също ще бъде по-добре.
- Има ли мачове със „сините“, за които дори и сега се сещаш?
- Има доста мачове. Един от тях е с Антверпен. И двете срещи.
- Не е много за спомняне.
- Да, но всеки отбор има такива обрати. Първият мач тук - 0:0, аз играх и имам добри спомени. От втория са неприятни, няма спор. Също си спомням финала за купата през 1991 г. Тогава с Левски бихме Ботев (Пловдив) с 2:1 - наистина много важен мач за клуба. Спомням си и други срещи, но може би тези три са основни. Също и един мач с ЦСКА в Ямбол за купата. Имаше някакви групи, така беше направен турнирът, тогава победихме с човек по-малко с 2:0, нещо такова.
- Защо премина в единия отбор на добре известните пловдивски брокери – Ботев (Пловдив)?
- Тогава така се разви ситуацията, че в един момент бях ненужен в Левски и трябваше някъде другаде да си търся късмета.
- Обиден ли си тръгна от „Герена“?
- Да, наистина си тръгнах обиден. Повече бях обиден на президента Томас Лафчис, който не прояви разбиране, бивш вратар е бил все пак. Тогава мен и моят колега Здравко ни набедиха за всичко, просто си измиха ръцете с нас. А всъщност не бяхме ние виновни, просто имаше други неща, но ние бяхме най-удобни. Както знаеш, и Здравко не продължи много след това. Той остана две-три години, но го преотстъпваха, беше резерва и т.н.
- Как се разви кариерата ти при „канарчетата“?
- Беше добре, изкарах в Ботев (Пловдив) две години. Доста хубави години за мен с добри спомени.
- След това се случва нещо интересно – след „града под тепетата“ поемаш към столицата в тима на ЦСКА. Кой бе човекът, който заложи на теб в Борисовата градина?
- Как кой! Димитър Пенев, иска ли питане!
- Какво ти каза тогава?
- Разговорът беше кратък. Имахме мач с Грузия, аз играх, а Боби беше болен с висока температура. Преди да тръгнем с автобуса, пиехме кафе в барчето, дойде г-н Пенев при мен и каза кратко, точно и ясно: „Митьо, айде да те взимаме в ЦСКА!“ Договорихме се и така стана.
- Имаш 14 мача за националния отбор на България, попадна сред играчите, които бяха на световното първенство в Щатите през 1994 г. Разкажи ни как от Слънчев бряг се озова при националите в Далас?
- Да, беше наистина интересно. Тогава не бях в групата, но бях на повикване. Г-н Пенев ми каза: „Сега седиш тук и тренираш, и ние ще те повикаме.“ Викам: „Да, да, ще се готвя много сериозно…“ Готвех се „сериозно“ на други места. С един приятел отидохме до Варна, минахме през Чирпан. Тогавашният собственик на ФК Чирпан г-н Таньо Вълев ми беше приятел, той ни покани за една-две вечери на Слънчев бряг и тогава да си продължим към Варна. Отидохме в Слънчев бряг, хареса ни и решихме да поостанем. Една сутрин на вратата започна да се чука, събудихме се, макар че беше трудно, защото до преди два часа… Отварям вратата и кого да видя? Моят приятел от детинство и съотборник Георги Донков. Каза: „Айде, братле, заминаваш за Америка!“ И понеже всеки се майтапеше с мен, отидох пак да си легна разсърден. Сипа ми вода и каза: „Не, бе, братле, сериозно е!“ Тогава разбрах, че е нещо сериозно. Слязохме долу във фоайето, бяха и другите хора от Ботев (Пловдив). Целият отбор беше на Елените на почивка семейно. Аз като ерген предпочетох по-други места. Като разбраха, че са ме намерили, покойният г-н Иван Вуцов, лека му пръст, просто звънна телефонът, ние бяхме отпред на рецепцията: „Има ли Димитър Попов тук? Иван Вуцов се обажда.“ Беше едно голямо викане и вечерта бях при г-н Вуцов в неговата къща, беше някъде около ВИФ. Даде ми документи, обаче се оказа, че никой не е видял, че в паспорта ми няма виза. На другия ден ме качиха на самолета за Америка до Цюрих и след това до Чикаго. Дори и на нашето летище никой не погледна. Митничарите и Гранична полиция викат: „Хайде, успех!“ Един ми поля менче с вода. Голямо изпращане! Обаче и швейцарците „добре“ ме посрещнаха. Казаха: „Господине, нямате виза. Не може, връщате се обратно!“ Цял ден седях в пощата да звъня на телефони, станах приятел с всички смени. Късмет имах, че дойде един български дипломат от дипломатическата мисия към ООН в Женева, а аз бях в Цюрих. Човекът много помогна! Ако ни гледа и си спомня, искам да му благодаря! Обади се в посолството в Берн и оттам за четири часа изпратиха временна виза за четири дни. Това беше в петък и трябваше да изчакаме до понеделник да отвори американското посолство, за да ми дадат виза. Те бяха предупредени тук от посланика Монтгомъри. Тогава г-н Вуцов го беше открил някъде в планината на някакъв язовир да лови риба. Голям организатор беше г-н Вуцов! Само че ми смениха полета за Далас. Нали не можах да пристигна и гледах мача с Гърция в Швейцария в посолството ни в Берн. После от Чикаго се преместиха в Далас и на следващия ден направо отидох в Далас.
- Въобще вярвахте ли, че ще постигнете такъв успех?
- Целта беше да се постигне първа победа. След това вече нямаше напрежение. Оттам нещата си тръгнаха. Дори си стигахме на финал, но там са се случили някои задкулисни неща, които ни попречиха.
- Тогава беше в елитна компания – Христо Стоичков, Трифон Иванов, Боби Михайлов, Наско Сираков, Емо Костадинов, да не ги изброявам всичките…
- Да, бяха наистина голямо златно поколение! Когато отборите се строяваха в тунела преди да излязат, другият тим, независимо кой е, беше доста притеснен. Независимо какви имена играеха срещу нас! Всички доста се притесняваха и се страхуваха от нас!
- Ако някой те попита за футбола по онова време, когато ти играеше, за шампионата на България, какво би му казал?
- Играеше се добър футбол. Може би след соца нашият спорт и в частност футболът вървя 10-15 години по инерция. Все още бяхме някакъв фактор, все още се съобразяваха с нас. По мое време все още се играеше солиден футбол. Националният отбор си беше фактор по времето на Христо Стоичков, Любо Пенев, Емо, Трифон Иванов, Лечков, Балъков... Ние си бяхме един от топ отборите на света! Следващото поколение също, при поколението на Бербатов пак националният отбор беше някакъв фактор. Но като че ли с течение на времето манталитетът се промени. За жалост, сега сме на дъното.
- Разкажи за Ел Пасо Пейтриътс – отбор от Тексас, участник във втора лига, в който ти беше през 2000/01 г.
- Ел Пасо е точно на ъгъла между Тексас и Ню Мексико, не знаехме къде отиваме. За мен беше важно просто някъде да се махна, защото ми беше писнало. Знам, че там преди нас ходеха българи, но ние не знаехме за какво става въпрос. Играхме една година, бяхме тогава с Митко Васев, Бисер Георгиев и едно друго момче, играл е тук като юноша, а там започва да играе в мъжкия футбол. Аз останах само, а другите се върнаха. Просто се видя, че няма смисъл. Беше много непрофесионално – да не дават заплати шест месеца, докато тече подготовката. След това трябва сам да си търсиш да работиш нещо, ако останеш там или да се върнеш. Това беше един опит. За мен беше успешен, защото останах там и се установих в Америка. Тава ми беше целта, но като игра беше неуспешен, защото не ми беше това нивото.
- Присъства на представянето на книгата „Историята“ на Христо Стоичков, в съавторство с Владо Памуков, в Чикаго. Какво означава легендарният номер 8 за родния футбол?
- Легендарният номер 8 означава много! Ицо е най-успешният футболист - „Златна топка“, европейски шампион с Барселона… Също сега и на журналистическото поприще е много добре. Предаването му е четири-пет сезона с най-висок рейтинг там! Аз не го гледам, защото не разбирам испански, но така прочетох. В Америка живеят доста мексиканци, които гледат това предаване. Когато кажеш, че си от България, веднага следва: „А, Стойков! Стойков!“
- Какво си казваш, когато се качиш на самолета за Щатите?
- Кога ще е следващият път, когато ще се върна в България?
- Мите, кажи нещо за финал на нашия разговор.
- Първо искам да благодаря, че ми дадохте трибуна да се изявя. Искам да кажа на хората в България да са по-оптимистични, да гледат по-оптимистично на нещата. И нека хората да сме по-добри един към друг и повече да си помагаме! Много е важно! Тогава всички ще вървят нагоре. Когато никой не помага на никой, развитие няма. А сме хора и всеки в един момент има нужда от помощ.

Следвай ни: