Васил Етрополски: За мен беше голямо признание да стана Спортист №1 на България

Eдин от големите герои в спортната история на България – Васил Етрополски, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. През 1983 г. той ликува сензационно с титла със сабя на шампионата на планетата по фехтовка във Виена. И от този момент започва рицарският поход на България през 80-те години в световната фехтовка. Бумът на първенството в австрийската столица е само началото на неговите успехи. Следват още отличия от шампионати на планетата и триумф в Световната купа на сабя. Както и с формирането на един изключително опасен и побеждаващ български тим. Националите стават световен хит и побеждават великите сили във фехтовката. А Етрополски и неговият брат-близнак Христо имат най-голяма заслуга за спечелените две вицешампионски титли в отборните надпревари на мондиали. България намира своя звезден мускетар в спорт, който до неговата титла е бил в миманса на олимпийските претенции на България. Медиите и феновете оценяват по достойнство големия пробив в елита като коронясват Васил Етрополски за „Спортист на годината“ в Българи за 1983 г. Но изненадващо за всички, година след демократичните промени, през 1990 г. той се отказва от елитния спорт и емигрира в САЩ. Никога обаче във времето не губи връзка с родината си.  

-  Г-н Етрополски, здравейте! Радваме се най-после да ви приветстваме с „добре дошъл“ на пътеката на „Код Спорт“! Липсвахте в колекцията ни от интервюта със световни шампиони, коронясани за Спортист номер 1 на България. Как сте? Живеете от 30 години в САЩ, но къде изкарахте карантината с коронавируса?

- Имах нещастието или щастието да я изкарам на две места. Едното беше в САЩ, където бях в изолация, но имам щастието да живея до морето, където има повече разстояние и места, на които човек може да се разхожда. Така че не стоях стриктно вкъщи, имах къде да се разхождам, какво да правя. Като дойдох тук, беше малко по-тежко, защото имаше две седмици задължителна карантина. Тук прекарах някъде 40 дни, от които 14 карантина. Бих желал тези 14 дни да бъдат свързани с фехтовката, с приятели, пътуване, но така се случи, че изкарах карантината.

- А сега обратно?

- Още не знам какви са законите, но последно говорих с дъщеря ми, която е там и ще ме посрещне на летището. Тя каза, че нещата не са се променили и изведнъж тук от едно положение, в което забравям, че има корона, ще се върна в положение, в което все още има корона, хората носят маски навсякъде и са си по къщите. Това ще ми е малко особено.

- Изминаха 30 години, откакто живеете в САЩ. Как се променяше България през вашите очи през тези 30 години демокрация, като си идвахте?

- Много интересен въпрос, защото в първите години, в които отидох в САЩ и се връщах, не ми харесваше никак. Даже намирах много голяма разлика и си казвах: „Не знам дали някога ще се върна, въпреки че винаги съм бил свързан с фехтовката“. Но за мен в последните години страната много се е променила към добро и непрекъснато се променя. Често говоря с хора тук, които не могат да го усетят, така както аз, защото живеят тук непрекъснато и за тях става много бавно, а биха желали да се случи по-бързо. Но за мен лично и за съпругата ми промяната е доста голяма. Ние даже мислим да прекарваме повече и повече време тук, дори да се пенсионираме. Може би няма да стоя тук през цялото време, все пак ще съм напред и назад, защото там са ми децата и внуците, но страшно ми харесва. Свързано е и с младостта, и с културата. София е прекрасен град. Намирам големи промени и за добро. Дали можеха да се случат по-бързо, не мога да кажа, защото не живея тук, но намирам, че нещата са се променили много към добро.

- Разкажете защо решихте да промените живота си и как се разви новото начало за вас?

- Това е много любопитен въпрос, защото е свързан и с евентуалното ми идване тук. И във фехтовката съм бил така – когато съм прекалено много време на едно място, искам да опитам нещо ново. Спомням си при тежките години, когато всичко рухна в България, нямаше пари за спорт, хората чувстваха, че няма перспектива около 1990 г. Тогава си зададох въпроса – какво правя тук, какви са възможностите. Чувствах, че не знам дали наистина хората, които са около мен ме ценят за това, което мога или ме ценят за това, което съм постигнал, или само заради името ми. Смятах, че като отида анонимен някъде, ще мога да започна наново живота си и да докажа дали мога да правя нещо без сянката ми. Това ме стимулира да отида плюс, че бяха тежки времената. Въобще не съжалявам, защото ми даде съвсем друга перспектива за света, научих много други неща, които никога не съм ги знаел. Смятам, че  сега много българи страдат от това, че не познават добре Америка, обаче правят изводи какво е в Америка и как са нещата там. На мен там ми отраснаха децата. По-голямата част от съзнателния ми живот премина в САЩ. Децата бяха в училище, внуците се родиха там. До момента, в който излязох, почти животът ми изцяло е бил свързан със спорт. Ако говорим за работа и развитие в други посоки, това се е случило в Америка. Опознах я много добре и се радвам за това. Но сега съм стигнал в същото положение, че след като ще се пенсионирам, може би е добре да се върна там, където са корените ми. Това ми е по-интересно сега. Струва ми се, че е промяна от която имам нужда, защото 30 години съм се отдал по един начин на живот. Искам малко да се върна и да сменя тези неща.

- Бил сте като японските художници, които като направили голямо име, се отказвали и започвали под друг псевдоним.

- В това има голям смисъл, но е и голям дразнител. Ако се върна тук, ще мога да променя нещо, в което съм живял в някаква рутина в последните 30 години, да ги променя с нещо ново и да се върна към корените си. И да дам тук повече за фехтовката. Там не съм толкова обвързан с фехтовката, колкото съм тук. Ако дойда тук, дори лично за мен ще мога да тренирам, ще виждам младите хора.

 

39

 

- Имаше ли драми или някаква конспирация около вашето напускане на България? Все пак през 1990 г. все още социализмът не беше ясно дали си е отишъл наистина и завинаги.

- Не мисля, че имаше драми, но всяко напускане е трудно. Никога не знаеш какво ще стане. Никога не знаеш дали в новата страна ще успееш да се установиш, дали ще можеш да вземеш документи и т.н. Даже и сега като говоря с хора, които са ме питали в първия момент, в който отидох в САЩ дали си заслужава, и сега не мога да кажа. Зависи какъв ти е характерът, какво искаш, каква ти е възрастта. Има неща, които ще загубиш и такива, които ще спечелиш. Както навсякъде в живота.

- Когато губиш, не знаеш какво печелиш и обратното.

- Даже и да знаеш, трябва да си прецениш дали това, което печелиш е повече от това, което губиш. Ако си дадеш положителен отговор, тогава да, отиди и го направи.

- Казват, че близнаците понасят наистина много болезнено разделите. Така ли е с вашия брат Христо Етрополски, също звезда на фехтовката?

- Не мога да кажа, че аз или той сме го чувствали прекалено. Общо взето, когато имаме проблеми общуваме, иначе не се сещаме. Имам много познати, които всеки ден звънят на братята си. При нас не е такъв случаят, нито пък усещам, ако има нещо лошо с него. Разбираме се, винаги се подкрепяме, винаги сме един с друг, но не чувствам, че ще знам непременно, че нещо се случва с него или пък той с мен. Няма го този контакт.

- Водихте занимания в елитния Ню Йорк Атлетик Клъб. Какво е отношението на американците към фехтовката? Имахте ли известни или екзотични играчи в аматьорските групи?

- Не, нямах известни, но познавам много хора от други клубове. Нашият клуб наистина е от известните клубове. Общо взето при американците положението с фехтовката е така, че винаги гледат децата да се занимават с някакъв спорт, който има повече име и пари. Имах щастието да работя с талантливи хора във фехтовката. Този спорт е много масов в сравнение с България, почти всеки град има клуб, почти всяко училище има фехтовка. Може да не е един от елитните спортове с пари, пък и понякога изисква средства да се занимаваш, но тези, които влязат в фехтовката, го оценяват изключително. Примерно на републиканско, където участват ветерани и различни възрасти, имаше към 10 хиляди от цяла Америка. Тя е голяма страна, но понеже хората имат пари и възможност, го правят и в училища, и по центрове, и по клубове. Събират се страшно много и са доста привързани към фехтовката. Много го ценят, смятат го като собствено общество. Колко много хора има в Америка, които се занимават с фехтовка!

- Още ли работите в Ню Йорк Атлетикс Клъб?

- Не, напуснах го преди две години, а като треньор го напуснах и по-рано, защото вече нямах възможност да пътувам. Майка ми беше при мен, в по-лабилно здраве, трябваше да се грижа. Аз работя друга работа и след нея трябваше да ходя и да се занимавам с фехтовката. Отнемаше ми допълнителни три-четири  часа от вечерта ми, така че напуснах. Но в първия момент, в който си тръгнах, исках да тренирам за себе си за ветерани, когато навърших 50 години. Нямах време за себе си, а исках да спечеля при ветераните и успях. След това продължих да ходя като треньор без пари да помагам на клуба, но в един момент се оказа, че ми струва страшно много време и борба с трафика да отида до Манхатън или за където съм тръгнал.

- Нещо друго интересно – защо се ориентирахте към програмирането, с което сте се занимавал в началото на 90-те в САЩ?

- Защото ми се стори, че е сравнително бърз и успешен начин да вземеш прилична заплата. Ако е само фехтовка или трябва да имаш собствен клуб, или много да се занимаваш. Съботите и неделите са ти заети, вечерите са ти заеми, а това е тежко и хората не го разбират. За програмирането някой ми каза, че може да се печели сравнително добре. Да, няма да станеш богат, но реших да опитам нещо ново. Дори тук като се занимавах с фехтовка, съм учил „Инженерна геология и хидрогеология“. Не исках целият ми живот да премине ограничен във фехтовката. За мен фехтовката е била привлекателна, когато е нещо друго, а не непрекъснато. По едно време исках да опитам и нещо друго и това ми се стори като най-бърз начин. За да използвам инженерната си диплома, трябваше да минавам през приравнителни изпити, а програмирането – отиваш и го правиш.

39

 

- Казаха ли ви, че българинът има талант за ИТ?

- Не. Всички тези неща, които казват, са все едно да кажат, че индиецът има талант. При нас работят хиляди индийци или някакви други. Всеки, който иска да отдели времето за това. Даже имаше една шега. Руснаците, с които контактувах, казваха: „Като не ставаш за нищо друго, ставаш програмист.“

- Искам да ви върна към пика на вашата спортна кариера през 80-те години, когато България беше империя в спорта – една от десетте водещи нации в света. През 1983 г. направихте бум със световната си титла и реално отвоювахте нова златна територия за страната ни в големия спорт. Как се стигна до този пробив?

- Да, през 1983 г. станах световен шампион, но в това не влизат години преди, а и след това, когато също имах изключително големи успехи. Не го казвам, за да се хваля, но искам да кажа, че беше доста дълъг период от време. Например, станах световен шампион, защото победих брат ми, а през 1986 г. бях трети в София. А на следващата година в Барселона той ме победи. Да, той стана втори тогава, но в течение на доста дълъг период поддържахме много високо ниво. Как се стигна дотам? Първият ни успех беше на олимпиадата в Москва. Бяхме много млади и не го очаквах. Беше решителен период в историята на фехтовката, защото беше поставен от ЦК и от БСФС тогава, че ако няма успех, с фехтовката няма да водим олимпийска подготовка и ще бъде приключено. Тогава стана смяна на по-старите фехтовачи с по-млади. Ние бяхме млади, не го очаквах, но в момента, в който и двамата постигнахме успех, това задължи. Бях малко изплашен, защото следващата година трябваше да го потвърдя. Опитваме се сега да учим децата, че фехтовката в страшно психологически спорт. Мислиш си, че никога няма да станеш, събуждаш се и почваш да играеш. Имах много успешни години, спечелих Световната купа през 1983 г. Имах успешни състезания, докато с един приятел седнахме и той каза: „Абе, ти си добър, но никога няма да станеш световен шампион!“ Започнах да си задавам въпроса защо наистина играя донякъде, но не стигам до най-високото? Дадох си отговор, че до този момент съм бил толкова удовлетворен от това, че играя на високо ниво, че не съм смятал, че трябва да стигна най-високото. Казах си, че отсега нататък състезанието за мен започва от челната осмица, а не да си удовлетворен, че си в топ 8. Тогава трябва да са ти най-силните боеве. Това проработи, спечелих много състезания, взех световната титла.

- А коронацията за „Спортист на България“ надхвърли ли вашите очаквания за признание? Промени ли живота ви? Изобщо как живеехте в социалистическа България?

- За мен беше голямо признание. Обикновено беше или борба, или атлетика, или вдигане на тежести. Никога не сме имали традиции във фехтовката. Бях доволен за себе си, но също и за фехтовката. Хората казват, че характерът ми е такъв, че сякаш нищо не се е случило. Като станах световен шампион, изпитах страшно удовлетворение, не можах да спя цяла нощ. Човек не може да си представи, че му се е случило в живота. Понякога всичко трябва да съвпадне – денят, късмет и т.н. Обаче не го помня дълго, търся нови неща. Сега, ако някой ми каже, че ми се е случило, се замислям. Да, не беше лошо, но това не е движещата сила в моя живот.

- България имаше страхотен тим тогава, два пъти втори на планетата. Поддържате ли контакт със съотборниците си днес?

- Много малко. С някои от тях повече, а с други много малко. С хора, които пътуват до САЩ или все още са свързани с фехтовката, да. Със Запрян, който е тук и с академията. Някои други работят по Германия, насам-натам. Нямам възможност да поддържам такива връзки, но срещайки се, се чувстваме близки, разбира се. Прекарали сме много време заедно.

- Какво е да се изправи брат срещу брата на пътеката? Колко официални боя имате с вашия брат Христо?

- Още по-точно е близнак срещу близнак, при положение, че тренираме непрекъснато заедно, ние сме измислили упражненията, познаваме се много добре. При нас не съществуваше въпросът кой е по-силен, а кой в момента иска по-малко да победи или повече. Имаш вродена мекота към брат си, не искаш да воюваш с него. Всички други можех да считам за врагове, за мен нямаше приятели. В този момент всеки трябваше да бъде унищожен. Но това не можеш да го приложиш към брат си. Затова беше много специфично – кой как се чувства, наистина ли иска да победи. Беше много, много особено. В никакъв случай не беше кой е по-добър, защото според мен и двамата бяхме еднакво добри. Всичко друго вече е въпрос на психика, на обстоятелства. Беше много специфично и даже не може да се обясни.

- Колко боя официално имате?

- Не съм ги броил, но на международно ниво сигурно нямаме чак толкова много. Два пъти се срещнахме на световно.

- Да, един път вие побеждавате, един път той.

- Във фехтовката тръгваш от различни групи и много рядко сме се падали един срещу друг. Горе-долу различните страни ги разпределят в различни групи и трябва да стигнеш до върха, за да играеш един срещу друг. Сигурно имаме 10-15 срещи.

- Как стигнахте до идеята за създаване на фехтовална академия „Васил Етрополски“ през 2009 г.?

- Идеята ми беше подхвърлена от Запрян Ванчев, който сега е директор на академията. Просто дойдох тук на посещение и говорихме. Знаете какво беше положението със спортовете по това време – нямаше пари, фехтовката западаше и идеята беше, че можем да направим нещо извън всички неща, ако се организираме и покажем, че може да стане. Винаги сме смятали, че фехтовачите имат качествата да го направят. Вместо само да говорим, по-добре да се опитаме да направим нещо. Имали ли сме съмнения? Аз лично съм имал. Казах: „Имате моята подкрепа, дай да видим какво може да стане. Много лесно е да кажеш „няма“, тогава нищо няма да стане наистина. Но поне дай му шанс да се случи.“

- Говори се, че при вас в академията се ражда нова вълна като през 80-те години – европейската шампионка за девойки Йоана Илиева и Панчо Пасков. Имат ли шанс те за пробив и на олимпийски игри?

- Йоана абсолютно, а Панчо в момента не тренира. Но Стойчев, другият млад фехтовач, който тренира, развива се и е в движение нагоре. За нас успех щеше да бъде, ако бяхме създали масови центрове. Но имайки състезателите на това равнище, никой никога не може да гарантира. Има силни школи, които може да имат празна година, две или три. Зависи от талантите, които идват при тях. Ако ти си организирал по правилен начин работата, тези таланти ще се развият, което се случва при нас. Щастливи сме, че дойдоха таланти, но лично мен щеше да ме удовлетвори само да имаме центровете и да въвлечем децата. Това беше първоначалната идея – да запалим децата, да покажем колко хубав спорт е фехтовката, да създадем здравни навици. Знаехме, че ако запалим хора за фехтовката, всичко друго ще стане.

- Има ли онлайн преподаване, когато сте в Америка? Покрай коронавируса стана модерно във всички области…

- Да, разбрах го. Синът ми също полека-лека започва да се занимава с фехтовка. И той е треньор в един клуб. Даже ме покани за интервю или нещо друго. Знам, че дават класове онлайн. За известно време това може да замести нещата, но всички знаем, че като стъпиш в залата е друго.

- Подсетихте ме за сина ви Михаил – също уникален случай. Баща и син бяхте на състезание на Световната купа.

- Не само. И в Америка сме се изправяли един срещу друг, винаги ме биеше. Имаше много талант, но не успя да постигне върховете, които трябваше по мое усмотрение. Много добре се справяше, има талант, но не всеки може. Той е добряк, а добри хора в спорта и във фехтовката няма. Ако те боли повече, че ще биеш някой, няма начин да го победиш.

- С какво от живота зад Океана не свикнахте?

- Не вярвам, че има нещо такова. Определено се чувствам като вкъщи, познавам го много добре. Даже в първите години като идвах тук, ми се струваше, че повече не познавам манталитета и съм забравил как стават нещата. Може би още не съм свикнал с прекалената политическа коректност.

- Нещо в личен план да ни разкриете? Как релаксирате, имате ли хоби?

- В личен план и дъщеря ми, и синът ми сега са при мен в Ню Йорк, което ме прави невероятно щастлив. Имам три прекрасни внучета. Не мога повече да чакам да ги видя, защото не съм ги прегръщал от три месеца.

- Имат ли саби за играчки вече?

- Имат. Всички са различни и много сладки. Не мога да очаквам да се върнат. Мисля си да прекарвам повече време тук, но ми тежи да взема това решение все още.