Гледай на живо

Престижна победа за ЦСКА - София, фалстарт за Хубчев начело на Берое и новините около Левски и останалите отбори

Крадецът на стихове

Крадецът на стихове

Малко след като раздроби педантично хард драйва на компютъра си на парчета, Адам влезе на пръсти в спалнята на спящата си майка и изпрати четири куршума в главата й, убивайки я на място. Без да губи време 20-годишният самотник облече специален ловджийски елек, чийто многобройни джобове се пръскаха по шевовете от пълнители, сложи звукоизолиращи запушалки в ушите си и се качи на своята Хонда Сивик. Предстояха му само няколко минути каране по живописно шосе, криволичещо из едно от най-красивите и спокойни малки градчета на Америка. На седалката до него бяха любимият му автомат “Бушмейкър АР-15”, както и два почти нови пистолета: 10мм “Глок” и 9мм “Сиг Сауер”. Беше 9:30 сутринта, 14 декември 2012.  

24 часа по-късно жена на име Линда бе сложила трeпереща ръка върху дръжката на вратата към собствената си баня, но не смееше да я натисне. 3ад врататa нямаше нищо особено: мивка, вана, душ и огледало. Нищо повече... В банята нямаше никой, но ето, че ужас бе парализирал мускулите й и тя нямаше сила да влезе, защото някак си знаеше..., че зад тази непретенциозна врата, я чака най-страшното нещо на света. Засега ще трябва да оставим Линда тук, но едва ли има съмнение, че рано или късно ще я срещнем отново.

Какво ли не бих направил, за да мога днес да разказвам друга история. Всяка друга, но не и тази... Но в края сигурно ще разберете, че нямам избор. Историята трябва да бъде разказана такава, каквато е и точно толкова ужасна, колкото я заслужаваме.

Това е историята на прелестната Грейс Макдонeл - авторка на най-скъпата картина на света. И може би на нещо повече...

Грейс Макдонел

Само час преди Адам да убие майка си, седемгодишната Грейс Макдонел сложи любимата си розова панделка в русите си коси, облече красива рокля и някoлко минути по-късно мина усмихната през главния вход на училището си. Адам паркира черната си Хонда пред същия вход точно в 9:38 сутринта. Вратата бе заключена, но той реши проблема с няколко изстрела в стъклото, след което мина спокойно през зейналата дупка. В момента, в който Адам нахлу в училището, Грейс току-що бе седнала зад чина си в класа на госпожа Хъд. Класната й стая се намираше на около 15 метра вляво от входа – втората врата в дълъг, тесен коридор.
Шестгодишният Дилън Хокли беше в съседната стая. Очарователен, вечно усмихнат и обичан от всички, малкият Дилън проявяваше изумителeн афинитет към филмовото изкуство. Учителката му, госпожа Ан Мари Мърфи, го обожаваше почти толкова, колкото го обожаваxa родителите му.

Дилън Хокли

Томас Хамилтън се събуди за последен път в живота си на 13 март 1996 година. Облече се в черен пуловер и тъмни велурени панталони и сложи специални шумопредпазващи слушалки на главата си. След това 43-годишният самотник препаса около кръста си четири десни кобура, в които почиваха два 9мм пистолета “Браунинг” и два револвера “Магнум .357”. Томас Хамилтън се качи в бял ван, паркиран пред дома му на улица Кент №7 в градчето Стърлинг. На седалката до него имаше чанта за видеокамера, натъпкана догоре с пълнители. Предстояха му само няколко минути каране по търкалящите се хълмове на пасторална великобританска идилия, към едно от най-красивите и спокойни малки градчета на Шотландия. Хамилтън паркира колата до началното училище Дънблейн в близост до телефонните стълбове. В чантата си имаше общо 743 куршума. В училището имаше 740 човека. Hо за да убие всички, му трябваше също и време, което полицията едва ли щеше да му даде. Затова Томас отиде първо до телефонните стълбове и преряза жиците със специални клещи.
Само час по-рано, очарователната Софи Норт облече униформата cи, сложи левкопласт върху драскотина на коляното си и… за пръв път забрави да целуне баща си преди да отиде на училище. Eдва петгодишна, Софи вече се бе сблъскала с превратностите на живота. Баща й Мик я обичаше до безумие и се стремеше да не се отделя от нея, особено след като 30 месеца по-рано безмилостен рак на гърдата отне съпругата му и остави малката Софи без майка.  В момента, в който Томас Хамилтън нахълта в училището, Софи слушаше внимателно инструкциите на госпожа Гуен Мейър в часа по физическо. В същото време 10-годишо момче на име Джейми и осемгодишното му братче Анди кой знае защо имаха свободен час и решиха да уплътнят времето си с игри в любимото си място - физкултурния салон. Хванати за ръка, двамата тръгнаха към салона, от който ги делеше 20-метров тесен коридор.

Софи Норт

Шестнайсет години, девет месеца, седемнайсет часа и две минути по-късно Адам Ланза уби на място директорката на училището “Сенди Хук” във фоайето и се отправи директно към класната стая на Грейс, поразявайки с автоматичен огън всяко нещо, изпречило се на пътя му. Отне му по-малко от пет минути, за да отнеме животa на 20 невръстни, беззащитни деца и 6 учителя - предимно в класните стаи на Грейс и Дилън. Всички жертви бяха застреляни със свободно продаващия се в щатите полуавтоматичен АР-15, който е версия на прочутия автомат на американските въоръжени сили М-16. Единственият куршум, изстрелян от друго оръжие, бе от пистолет Глок 22, с който Адам отне собствения си живот, в момента, в който чу сирените на полицията.
В рамките на няколко минути, началното училище в сънливото, красиво градче Нютаун, щата Кънектикът се превърна в кървава сцена на немислима варварщина.
Стотици ужасени родители се втурнаха към сградата, която вече бе плътно обградена от полицията. Вопли на ужас и паника се носеха навсякъде. Родителите на Грейс бяха сред първите пристигнали. Те още не знаеха... още се надяваха. Едва ли нормален човек е в състояние да остане безучастeн пред снимката, запечатала завинаги кошмарния момент, в който някой им каза, че малката Грейс е сред жертвите, покосени от чудовището. Не вярвам дa има нещо по-ужасно за един родител от прозрението, че никога повече няма да види усмивката на детето си, да усети ритъма на сърцето му в прегръдката си?
Грейс Макдонел - изящно, нежно създание, което бе в състояние да открие красота във всекиго и всичко около себе си, издъхна под градушка от куршуми заедно с 13 свои съученици. Убиецът откри още шест невръстни жертви в следващата класна стая и в момента, в който насочи оръжието си към Дилън Хокли, учителката му Ан Мари Мърфи прегърна плътно детето, за да препречи пътя на куршумите с тялото си. Но АР-15 разполага с унищожителна мощ. Когато полицията най-после пристигна, те откриха бежизненото телце на Дилън все още сгушено в прегъдката на простреляната учителка, която го обичаше толкова много, че жертва живота си с надеждата да го спаси.
Междувременно, от другата страна на океана и нa 21 век, Томас Хамилтън проникна в училището без проблем през един от страничните входове и веднага се отправи към физкултурния салон, откъдето долитаха гласовете на група деца от най-ниската паралелка. Движен спокойно и целенасочено от едно-единствено унищожително намерение, Хамилтън изтегли от кобура полуавтоматичния Брaунинг и още с влизането в салона засипа петгодишните деца със смъртоносни куршуми. Три минути по-късно нещо необяснимо прещрака в главата на Томас, той захвърли празния, димящ Браунинг, извади от кобура револвера Магнум и сложи край на живота си с един единствен изстрел в мозъка. За нещастие тези 180 секунди позволиха на Хамилтън да убие не само себе си, но и 16 невръстни деца и тяхната любима учителка Гуен Майер. Телцето на малката, лъчезарна Софи бе открито сред жертвите му.
Когато му казаха, че дъщеря му е мъртва, ридаещият Мик отказа да повярва. Не! Не е възможно! Та нали тъкмо я бе оставил на училище. В малкото, прелестно, мирно градче! Нали бе обещал на умиращата си съпруга, че винаги ще бди над детето им. Че няма да позволи да и се случи нищо лошо. Какво ще прави сега с живота си? Какъв е смисълът? Вече нямаше нищо. Нямаше я жена му. Нямаше го единственото му дете. Нямаше го дори галещият спомен от днешната и целувка. Тази, с която го даряваше всеки път преди да отиде на училище и която кой знае защо забрави да му даде тази сутрин.
Колкото и да искаше да го направи, Мик Норт не сложи край на живота си на 13 Март, 1996 година. Просто нямаше право да умира.Той знаеше, че съдбата не му е оставила избор и че вече има нова мисия и носи огромна отговорност. Той бе родителят, белязан с най-зловещата, неизлечима рана. Бащата, обречен да броди завинаги сред димящите развалини на бъдещето си в безплодно търсене на една забравена целувка. Мик взе решение, че от този ден до края на дните си ще се бори, за да предотврати следващата трагедия. Да не позволи на друг родител да изпита разрухата на неговата болка. 
Никога няма да разберем истинските мотиви на убиеца. Никой не може да знае как и от къде е пристигнало пъкленото изчадие, изместило човека в него... Това, което Мик знаеше със сигурност обаче бе, че има какво да се направи, за да бъде спряно следващото чудовище. Така и стана. Само година по-късно, всички огнестрелни оръжия бяха забранени със закон в цяла Великобритания. Обществеността бе разстърсена от трагедията в малкото шотландско градче, а група активисти и родители, водени от Мик Норт, оказаха толкова масивен натиск върху законодателите, че те прокараха почти без никаква опозиция един от най-драконовите закони за контрол на оръжията в света.
Въпреки че от години проявяваше тревожни признаци на психически отклонения, Томас Хамилтън се бе сдобил с пистолетите и амуницията си напълно легално и самият той наричаше гордо себе си “оръжеен ентусиаст”. Но с тези времена е свършено веднъж завинаги. Днес е почти невъзможно да притежаваш дори малокалибрен пистолет в кралството. Достъпът на оръжия до острова е толкова ограничен, че дори вездесъщият “черен пазар” е оглозган до кости. В страната, разбира се, престъпници винаги ще има, но арсеналът им е крайно ограничен, а както всички знаем, дaжe английските полицаи са лишени от огнестрелно оръжие. Колкото и да е невероятно, дори на националния отбор на Великобритания по спортна стрелба не е позволено да тренира в собствената си държава и им се налага да пътуват до Швейцария за подготовка!
Нещо странно се случи с белия ковчег на Грейс Макдонел в деня на нейното погребение - нещо, което макар и много нестандартно, всъщност бе напълно логично и дори красиво. Но за да го приемем като такова, първо трябва да опознаем детето, почиващо в ковчега. Макар и толкова малка, Грейс вече бе изключителна личност. Трябваха й две минути, за да накара абсолютно непознати хора да я обикнат. Усмивката не слизаше от лицето й, а звънкият й смях я следваше навсякъде. Момичето просто излъчваше заразителна радост и естествена добрина. Грейс имаше рядката, вълшебна дарба да превръща дори възрастните, влезли в досег с нея, в малки, щастливи деца. Но това не е всичко: Грейс беше великолепна художничка. Човек на изкуството до дъното на чистата си душа. Какво точно означава това? Какво точно различава хората на изкуството от нас останалите млекопитаещи? Те просто са благословени с извънредна сетивност. С капацитета да усещат, разбират и интерпретират красотата и хармонията, криеща се дори в най-тривиалните неща около тях.
За повечето от нас една разходка по плажа е просто разстоянието от точка А до точка Б. Но хора като Грейс виждат нещата по друг начин. Те изминават същото разстояние, усещайки с кожата на стъпалата си шепота нa всяка една от хилядите песъчинки и техните неразбираеми за нас послания. За тях дори пясъкът крие вдъхновение и магия. Може би затова Грейс го обичаше толкова много и твърдеше, че когато порасне, ще бъде художничка и ще живее в малка къща на самия бряг на големия океан.
Великият, наивен архитект, наречен детско въображение, бе построил свой собствен утопичен свят в душата на момичето. Голяма, прелестна държава без граници, войни, страдание и алчност. Многоцветният свят на Грейс бе пълен с нещата, които обичаше и тъй като бе човек на изкуството, тя просто не можеше да спре да ги рисува: усмихнати хора, розови чайки, баща си и майка си, сладоледени фунийки, платноходки, морски фарове и океански въни. Но най-много… най-много рисуваше прословутия знак на хипарите. От момента, в който някой й беше казал, че знакът означавал мир и разбирателство тя започна да го рисува навсякъде: с четка, с молив, с тебешир по асфалта, с пръчка по пясъка, с пръстче по запотеното стъкло... той на практика се превърна в неин подпис.

Линда и Крис Макдонел

Стотиците съкрушени хора, които бяха докоснати от добрината й, бавно напълниха църквата в дъждовния ден на нейното погребение. Тялото й почиваше в затворен, бял ковчег, но преди да поеме последния си път, родителите на Грейс направиха нещо неочаквано: те грабнаха купчина цветни маркери и ги раздадоха на обърканите опечалени. “Нарисувайте нещо на ковчега! Някой ваш спомен за Грейс. Каквото искате!” - помолиха родителите. “Ако можеше да бъде тук на собственото си погребение, тя би направила точно това.”
И ето, че риданията бяха заменени с просълзени усмивки и ковчегът постепенно се покри с розови чайки, платноходки, морски фарове, панделки и най-вече със знака на хипарите. Грейс Макдонел си тръгна от този свят с нещата, които обичаше.
Подобно на Мик Норт, родителите на Грейс бяха шокирани от свободния достъп на убиеца до неизчерпаем арсенал от смъртоносни оръжия и решиха да инвестират болката си в неуморно усилие да променят нещата. В името нa своята малка художничка семейство Грейс се посвети на идеята да обезоръжи следващия убиец. Родителите отидоха директно при президента Обама, който реагира не толкова като върховен администратор, колкото като родител и видимо разтърсен, призова цялата общественост да поиска по-строги мерки за контрол върху оръжията. “Нека никога не забравяме Грейс Макдонел. Нека удостоим живота, който живя и живота, който и предстоеше, с правилното решение”, каза президентът с разтреперан глас. “В нейно име и в името на загиналите й съученици и учители.”
В деня, в който се срещнаха с президента, двамата родители му дадоха малък
подарък - една от любимите рисунки на Грейс. На нея е изобразена голяма синьо-зелена сова. Птицата е огромна - далеч по-голяма от дърветата, а на гърдите й кой знае защо момичето бе намерило за необходимо да нарисува и сърцето й. Днес тази картина е сложена в рамка, която виси на стената в офиса на президента…, за да му напомня всеки ден, че е дал обещание на малката Грейс.

Днес, седем месеца по-късно, абсолютно нищо не се е променило и едва ли някога ще се промени. Нещо повече: продажбата на оръжие в Съединените щати е по-стихийна и неконтролируема отвсякога. В момента в Америка частни лица притежават над 300 милиона огнестрелни оръжия! Това означава, че в страната има толкова оръжия, колкото хора! Трудно мога да ви опиша гледката, която преставляват щандовете за пистолети и пушки в мегамагазини като Кабелас и Уолмарт. Колтове, Берети и Бушмейкъри се продават като джапанки на плажа. Образуват се дори блъскащи се опашки, често от крайно съмнителни типове. Ухилени до ушите, продавачи бутат пистолети в ръцете на хора, на които не бих поверил отварачка за буркани. Няма друга държава в света, в която продажбата на оръжие да е толкова безотговорно дерегулирана. Издаването на разрешително е абсолютен фарс и се извършва на място и за няколко минути. Още по-невероятна е атмосферата на т.нар. оръжейни панаири (gun shows). Тези карнавали на безумието са на практика колосални пазари за оръжие, където има нула контрол и откъдето дори бивши престъпници могат спокойно да се сдобият с любимия си смъртоносен инструментариум.
В името на работния експеримент отидох на един от тези препълнени от купувачи панаири в Уичита и бях изумен от изобилието на оръжия и тяхната достъпност. Отвсякъде ме дърпаха дилъри, предлагащи фрапантни намаления. Беше почти невъзможно да изляза от там без да съм си купил поне някой малокалибрен револвер. Всяка година в щатите се състоят над 5000 подобни панаира! На практика на Америка не й е нужен черен пазар за оръжия, тъй като белият пазар е тъмен като нощ. Нещата са стигнали до там, че в едно от комуникетата си, Ал Кайда посъветва терористичните си клетки да се въоръжават в Америка, тъй като там е най-лесно да се купят оръжия!
След трагедията в Кънектикът Обама направи няколко отчаяни опита да въведе нов закон, изискващ поне общ минимален контрол за издаване на разрешително. Сенатът на Съединените щати буквално му се изсмя в лицето. Президентът поиска малко по-строги мерки, за да не могат престъпници и психично болни да имат достъп до оръжия. Кой нормален човек не би одобрил подобно нещо? Кой ли? 90% от републиканците и 10% от демократите в сената! Обама нарече гласуването им “cрамен ден за Вашингтон” и ги попита как са намерили в сърцето си сила да не одобрят закона, докато родителите на загиналите деца са ги гледали от ложите на сената.
Фактът, че президентът на Съединените щати е абсолютно безпомощен да промени ситуацията, е просто още едно доказателство за това кой всъщност дърпа конците. B случая това е една от най-мрачните и могъщи организации в страната, наречена Национална оръжейна асоциация (NRA).  
Единствената цел на този зловещ консорциум е да защитава с цената на всичко интересите на оръжейните производители в Америка. Но те едва ли са толкова много, нали? В крайна сметка, всички знаем, че в Щатите вече не се произвежда почти нищо. Останали са ни няколко дискредитирани автомобилни фабрики, тънещата в безидейност филмова индустрия и спекулацията с призрачни банкови продукти на Уолстрийт. Оръжията обаче...? Това вече е друга, успоредна вселена. Днес в Съединените щати има 5400 официални производители на оръжия!!! В тях работят два пъти повече хора, отколкото в Дженеръл Мотърс! В момента NRA е изградило най-влиятелното лоби в коридорите на конгреса. Те разполагат с толкова много пари и власт, че са превърнали законодателите в жалки марионетки. Сенаторите признават, че да се опълчат срещу NRA е равносилно на политическо самоубийство. Миналата година организацията хвърли луди пари, за да си осигури избора на необходимите й политици във Вашингтон. Единственият им провал бяха президентските избори, в които инвестираха десетки милион долари с надеждата Обама да бъде победен. 
Но загубата на Ромни не беше катастрофална за оръжейното лоби, тъй като президентът е просто безпомощна пешка в една голяма, цинична игра, в която мрачните силуети на безименни гросмайстори местят фигурите вече повече от сто години. На NRA не им пука за деца, родители, жертви и подобни сантиментални безсмислици. Тук става дума за милиарди долари, така че оръжейната асоциация е против какъвто и да било контрол върху техните смъртоносни продукти. Никакъв! Те са против регистрацията на оръжия. Против психиатричното освидетелстване на купувача. Против криминалните проверки. Против забраната на армейски, полуавтоматични оръжия. Против всичко, което би ограничило доходите им, включително елементарната логика. Заподозрените в тероризъм тук са включени в “черен” списък и им е забранено да летят със самолет. Не е за вярване, но NRA настоява дори на тези хора да се разрешава да купуват оръжия!
Ето ви една просто попиляваща съзнанието история: Само преди няколко месеца в щата Кентъки двегодишно момиченце на име Каролина Старкс бе прострелянo в сърцето от петгодишния си брат. Това, което прави тази трагедия невероятна обаче е фактът, че хлапето уби сестра си с неговата СОБСТВЕНА пушка! Естествено, че родители, които купуват карабина на петгодишното си дете определено не са на себе си, но не е ли безумие, че компанията “Крикет” произвежда и рекламира активно огнестрелни оръжия за малки деца. Пушките им са конкретно за най-малките и се предлагат в най-различни весели цветове, включително розово за момичета. И благодарение на NRA това е напълно легално! Тук, в Америка, в 21 век явно обществото не е в състояние да прецени, че има нещо нередно да се даде смъртоносно оръжие в ръцете на дете, което още не може да чете.
Америка е най-въоръжената страна в света и нещата са стигнали точката на кипене. Училището Сенди Хук е само малко късче лед на върха на айсберга. Всеки Божи ден куршуми отнемат живота на хиляди хора в Америка. През миналата година загинаха повече от 30 000 човека. Във Великобритания за същия период бяха убити 58. Да, 58!!! Толкова умират тук на ден! Както вече ни е болезнено ясно, в Америка няма безопасни места. Няма значение къде живееш, щом всеки маниак, ектремист или просто човек с временно нарушен серотонинен баланс може да си купи АР-15 и бронирана жилетка с далеч по-голяма лекота, отколкото лекарство за гнойна ангина. Всеки ден оставям децата си на училище със свито сърце и имам основание. Спомнете си киното в Аврора. Гимназията в Литълтън. Университета във Вирджиния... Храма в Уисконсин… Трагедиите се трупат и вече нямат край, напрежението е постоянно, а човек не знае откъде и кога ще пристигне следващият кошмар.
След ужасната касапница в Нютаун хората чакаха с наивна надежда официалното становище на NRA. Надяваха се, че те самите ще предложат нови мерки за контрол. Вместо това, рядко наглата организация видя великолепна възможност за още приходи. Още не бяха изстинали телата на жертвите, когато по телевизията се появи олигавеният, арогантен лидер на организацията Уейн Ла Пиер и заяви, че светът бил пълен с чудовища и че сега е моментът за повече оръжия. “За да бъдат спрени лошите въоръжени хора, е достатъчно да въоръжим добрите хора”, каза крайно антипатичният Ла Пиер, след което добави, че не е зле да се раздадат задължителни пистолети и на всички учители в страната! Моля?! Какво? Да въоръжим до зъби хората с една от най-стресиращите професии! Хората, чиито нерви често са обтегнати до скъсване. Аз самият съм докарвал учителите си до състояние, в което, ако имаха оръжие, щяха да открият завесен огън по време на час с надеждата да се отърват от мен веднъж завинаги.
Но наглостта на мекотелния хомункулус, минаващ за лидер на Националаната oръжейна aсоциация, едва ли бе голяма изненада. Те винаги са лансирали масова параноя, защото страхът продава оръжия. Когато усетят натиск от обществеността, NRA винаги се позовават на втората поправка към конституцията, която гласи, че всеки американец има правото да носи оръжие. Конституцията, виждате ли, е неприкосновена. Самото споменаване на втората поправка кара противниците на NRA тук да замълчат. Що за безумие?! Та нали, Джеймс Медисън е написал тази алинея преди 220 години! По времето на дивия запад! Да не говорим, че тогава предпочитаните от масовите убийци автомати не са съществували дори в научната фантастика! И къде щяхме да бъдем като цивилизация, ако нямахме нещо, наречено прогрес и ако всеки документ от миналото, се приемаше като абсолютен и вечен?
Сигурно сте чували за прочутата прощална реч на Дуайт Айзенхауер. Тази от 17 януари 1961 година - неговият последен ден като президент на Съединените щати. Слушайки я днес, е невъзможно да не ви побият тръпки. Айзенхауер можеше да говори за какво ли не: студената война, термоядрената надпревара, Макартизма…, но вместо това той избра да предупреди бъдещите поколения за опасността от внедряването на военната индустрия в цивилния живот. Според него, ако тази нова, зараждаща се суперсила увеличи влиянието си, тя ще застраши идеалите ни и основните структури, върху които се крепи обществото. Президентът нарече тази опaсност “военнопромишлен комплекс” и оттогава този израз навлезе широко в глобалния политически речник. Още по-изумително е, че това предупреждение дойде от петзвезден генерал, върховен главнокомандващ на НАТО и герой от войната. Днес пророчеството на Айзенхауер е печална действителност. Америка не може да си позволи да не произвежда оръжия, тъй като ще се срине икономиката й и стотици хиляди ще останат без работа. Фабриките трябва да бълват оръжия и амуниция. Когато инвентарът се натрупа, той трябва да се използва, за да се направи място на нов инвентар. Цинично е, но.. са нужни войни, конфликти… пазари на смърт. Нужни са купувачи. Когато всички имат пистолети, ще им продадем пушки. Когато имат пушки, ще им продадем автомати. Когато им се напълни арсеналът, ще продаваме на децата им.
Не е ли тъжно, че една бизнес организация е узурпирала до такава степен тукашното законодателство, че единственото нещо, което е останало на хората, е просто да тъгуват по загиналите. Цялата ситуация ухае на корупция в най-високите кръгове на управление. Да, има я и тук в Америка: просто е далеч по-рафинирана и мащабна от корпуцията в България.
Но защо не се бунтуваме? Защо не сме на улицата? Защо позволяваме на група продажници да се гаврят с паметта на убитите деца? Може би в обятията на консумацията сме се превърнали в инертна и послушна маса. Може би сме нагазили толкова дълбоко в 24-часовия новинарски цикъл, че вече нищо не може да ни развълнува за повече от едно денонощие. Как е възможно две идентични трагедии в две държави с общи корени да доведат до толкова драстично различни последствия? Струва ми се, че някъде в историческата мелница, в която колонията се е превърнала в колонизатор Америка е изгубила част от своята човечност.
Всеки ден една голяма синьо-зелена сова се взира с печални очи от стената не само в безсилния лидер, но и във всеки един от нас. Дори от гроба, малката Грейс сякаш се опитва да ни каже нещо. На нейната рисунка совата, символът на мъдростта, е по-голяма от всичко, а на гърдите й е нарисувано сърце. Америка има много неща, но като че ли днес повече от всякога й трябват мъдрост и сърце. Седемгодишните деца нямат представа от преспектива и дълбочина, но за мен несръчната рисунка на Грейс, висяща в офиса на президента, е най-скъпата картина на света, защото нейното послание няма цена.
Грейс можеше да стане световноизвестна художничка. Влюбеният в киното Дилън можеше да се превърне в следващия Спилбърг. Мик Норт е гениален биолог, така че малката Софи можеше да се окаже създател на животоспасяваща ваксина. Кой знае? Сред убитите деца можеше да бъде откривателят на лекарство срещу рака. Или световният рекордьор на скок височина. Малко вероятно е, но не е невъзможно. И не е ли ужасяващо, че никога няма да гo узнаем. Красотата на детския живот е в неговото безбрежно обещание и в градините от вероятности, които крие бъдещето. Представете си какво щеше да бъде човешката съкровищница, ако някой бе отнел живота на петгодишния Шекспир. Или на невръстния пакостник на име Алберт Айнщайн....
Помните ли десетгодишния Джейми и осемгодишното му братче Анди, които бяха тръгнали ръка за ръка към физкултурния салон? Куршумите на Томас Хамилтън не стигнаха до тях. Скрити зад голямо бюро, двете деца слушаха с ужас свистящите изстрели и воплите на съучениците си. За щастие, момчетата оцеляха, пораснаха и с много труд се превърнаха в чудесни тенисисти, а само преди два месеца слабичкият Анди стана първият британец, спечелил Уимбълдън от 77 години насам. Дори да се откаже днес от елитния спорт, Анди Мъри вече е циментирал позицията си на легенда в британския тенис. Шотландецът е комплексен играч, a бекхендът му е сред най-добрите в света. Ако има слабост, то тя е свързана с неговaтa психика. Самият той не обича да говори за спомените си от онзи кървав ден в училището в Дънблейн и твърди, че иска някак си да го забрави. Но човек не може да не се пита дали въобще е възможно детската травма от нещо такова да не бъде част от теб завинаги?
Казват, че е отнело пет години на Ленард Коен да напише прочутата си балада “Алелуя”. Днес тя е една от най-изпълняваните песни в историята на популярната музика, но спорът за това какво точно означава продължава вече 30 години. Някои наричат шедьовъра на канадския трубадур реквием на разбитите сърца. Други са го обявили за антирелигиозен химн. Трети виждат в него точно обратното. Истината навярно е, че песента е всичко изброено... и много повече. Тя е личен, тъжен магнум опус. Елегия за болката и надеждата, за вярата и безверието, за обичта и омразата. За загубата. Тя е песен за човека и неговото вродено несъвършенство. И може би също болезнен упрек към този, който ни е създал по свой образ и подобие и след това кой знае защо ни е дал и сърца.
Непосредствено след жестокото убийство в Нютаун трябваше да се излъчи популярното телевизионно състезание “Гласът” (The Voice). Но участващите в него бяха разтърсени от трагедията и нямаха сили да започнат предаването си. Вместо това те решиха по своему да почетат паметта на 26-те загиналите деца и учителки.  Поискаха да изпълнят песен в тяхна чест и избраха...”Алелуя” на Ленард Коен. Нямаше време за някаква сложна продукция и репетиции. Всичко бе много импровизирано. Просто една полутъмна сцена осветена от трептящия пламък на 26 свещи. На нея имаше 26 певци и продуценти. Всеки държеше в ръцете си табелка с името и възрастта на един от загиналите: “Емили Паркър: 6”...”Ан Мари Мърфи: 52”...”Дилън Хокли: 6”… 

Емили Паркър

Сред изпълнителите бяха популярните звезди Блейк Шелтън, Адам Левин и Сии Ло Грийн. На всеки бе поверен по един куплет. Песента се понесе в оперетната прегръдка на прелестните им гласове и пое печалния си път към милиони развълнувани зрители. Кристина Агилера е пяла доста клиширана халтура през годините и често се е качавала с готовност на конвейра на музикалната индустрия. Но също така е вярно, че тази жена е надарена с рядък талант и когато невероятният й глас се вплете в сърцето й е способна на изключителни неща. На нея бе поверен последния куплет и когато гo запя, сякаш всичко останало бе престанало да съществува:
“…И въпреки че всичко се провали, аз сега стоя пред теб, властелино на песента, и нищо не се откъсва от езика ми, освен aлелуя!” - пееше Кристина с глас, който идваше от някакво тайно, рядко посещавано място. В този момент болката й бе истинска и осезаема. Светът се бе разпаднал на 26 песъчинки и Агилера ходеше боса по самия бряг на големия океан, усещайки шепота на всяка една от тях с кожата на стъпалата си. На табелката в ръцете и пишеше: “Грейс Макдонел: 7”.
Животът, общо взето, е трънлива пътека. Всичко е борба за оцеляване, лакти, отговорности и прозаично ежедневие. Но детсвото... Детсвото е единственото място, където можем да се скитаме необременени, чисти и невинни. Където живеем с големите си мечти, ожулени колена, наивни идеали и безобидни пакости. Където няма лоши хора и всяка дума се римува с щастие. Да, в прозата на живота детството е нашата поезия и децата са нашите стихове. И когато някой се опита да ни ги отнеме, нямаме право да останем безучастни. Шепа алчни хора, купени, продадени и препродадени на битака на човешката съвест се крият като паяци зад конституцията и търгуват с живота на децата ни. Но огромна вина носят и купувачите. Десетки милиони американци се въоръжават до зъби, твърдят, че обичат оръжията си и погрешно ги отъждествяват със свободата си. Но това не е обич, а привързаност. Аз съм привързан към баскетбола, кафето, продуктите на Епъл и гребните регати, но бих ги заменил на секундата за живота на Грейс Макдонел.
Което ме връща към изплашената жена, която не смее да влезе в собствената си баня. Помните ли я? Тя е все още там, в началото на статията - вцепенена от ужас и с ръка върху дръжката на вратата. Една жена на име Линда Макдонел, която току-що е погребала детето си и дълбоко в себе си знае, че в банята я чака най-ужасното нещо. И действително, когато най-после намери сили да отвори вратата, тя застана лице в лице с това, от което се страхуваше най-много. Там, в огледалото…, където се сбъдва най-непоносимият родителски кошмар. Където броди изоставен всеки хубав спомен, за да остави след себе си само вакуум от самота. Където идва да умре надеждата и Бог е атеист. Където бъдещето е бездетна и осакатена проза и всеки следващ ден е главен отрицателен герой в най-жестоката пиеса. Да... всичко това наистина беше в огледалото, където малко пръстче, което никога повече няма да рисува бе създало своя последен шедьовър върху запотеното стъкло: знакът на хипарите, и отдолу бе добавила: “Грейс обича мама”.
Имам толкова много причини да се гордея с втората си Родина. Но има и неща, които просто не разбирам. Една държава, която често поучава другите, отказва да защити живота на собствените си деца. Трябва да се срамуваме от себе си, защото когато едно общество повярва, че всичко в този живот се измерва с пари, рано или късно ще установи, че няма как да си купи поезия. И докато не го разбере, е обреченo да се лута из прелестните, тъжни галерии c ненарисувани картини на Грейс Макдонел в безплодно търсене на собствената си съвест.
Мъртвото момиче остави съобщение върху стъклото в банята. Не само за майка си. За всички нас. И ако някой ден Америкa се събуди и реши да потърси отговорност от истинското чудовище, ще трябва и тя да погледне в огледалото, защото горчивата истина е, че крадецът на стихове се взира в нeя от собственото й отражение.

Още от Медии

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти