Анчелоти ще е глътка свеж въздух за Мадрид (видео)

26 юни 2013 | 15:44
11531
0

Може би най-голямата дарба на Карло Анчелоти като треньор е неговата вежливост. Той отчаяно иска да успее, ала заедно с това признава, че има и други неща извън футбола – например храната, макар че днес е доста по-изтънял в сравнение с преди. Годините му в Милан при Силвио Берлускони и Челси при Роман Абрамович минаха без скандали със собственици, пословични с намесата си в работата на треньора. Той дори успя да охлади развиваща се (поне от едната страна) вражда с Жозе Моуриньо просто предлагайки всичко да бъде заровено.

След нажеженото до червено царуване на Моуриньо свежата приятност на Анчелоти ще е нещо пречистващо за “Бернабеу”. Реал Мадрид може да бъде едно странно място от политическа гледна точка, ала ако има някой топ треньор, способен да се справи с вътрешното напрежение, това е именно Анчелоти – човек, който наглед може да реши повечето сложни ситуации само с повдигане на пословичната си вежда (според журналиста Шеридан Бърд тази мимика е резултат на ограниченото движение от едната страна заради удар с лакът в лицето от страна на Марко Тардели).

Неговият лек характер се разпростира и към тактиката. Анчелоти може и да клони към 4-3-2-1, все пак така защити треньорската си дисертация в школата в Коверчано, но е готов да променя схемата според обстоятелствата – урок, който научи на първата си работа в Парма.

Тогава, признава си той, бе твърде обвързан със системата 4-4-2, изучена от ментора му Ариго Саки в Милан. Самият факт, че я е изучил, казва много за характера му и за склонността му да приема наставления. Анчелоти дойде при “росонерите” от Рома на 28 години и му трябваше време, за да се приспособи.

“В началото страдаше – спомня си Саки. – Берлускони казваше, че имаме диригент на оркестър, който не може да разчита нотите. Казах на Карло, че ще го науча да пее в тон с нашия оркестър. Всеки ден го вземах час преди тренировката да тренира с момчета от младежкия отбор и преговаряхме всичко. Накрая запя в идеална тоналност.”

В Парма Анчелоти настояваше да се играе по този начин, въпреки че това значеше Джанфранко Дзола да играе на лявото крило, докато не реши да се премести в Челси. Значеше също, че бе изпусната възможността да бъде купен Роберто Баджо, тогава решен да напусне Милан, но нежелаещ да се бори за място с Енрико Киеза и Ернан Креспо, а да играе зад тях. Заради това отиде в Болоня.

Сега, настоява Анчелоти, е по-гъвкав и би намерил начин да внедри талант като този на Баджо в отбора си. “Изпуснах голяма възможност да подобря отбора с уменията на Роберто – спомня си наставникът. – Това обаче бе поради липса на опит. Бях треньор само от две години. Нямах познанията да променям нещата, а и може би бях леко уплашен да го сторя, тъй като бе самото начало на кариерата ми.”

Той доказа смелостта си във втората си работа – в Ювентус, където смени схемата към трима в отбрана за 3-4-1-2, така че да намери място за Зинедин Зидан в ролята на “единица” зад двойката централни нападатели.

В Милан бе твърде видно, че специалистът искаше да наложи 4-3-2-1, ала при идването на заповедта от Берлускони да използва двама централни нападатели, се подчини и накрая заложи на 4-3-1-2 малко над два пъти повече в Серия А отколкото в предпочитаната си схема.

В Челси бе предпазлив относно промените, използвайки 4-3-3 на Моуриньо (макар и не в съвсем същия стил) почти за целия си първи сезон. Следващия се опита да заложи на диамантена формация в полузащита, но след като осъзна, че Франк Лампард е по-добър с топката пред себе си, а не с гръб към вратата, бързо се приспособи и ползва Деко или Джо Коул в тази роля, преди да се върне към схема, която варираше между 4-3-2-1 и 4-3-3.

Анчелоти имаше в лицето на Златан Ибрахимович идеалния таран за любимото си 4-3-2-1 в Пари Сен Жермен, като Есекиел Лавеци, Жереми Менес, Нене и Хавиер Пасторе играеха зад гърба на шведа. Дори и при това положение обаче наставникът бе готов да променя схемата в 4-4-2, когато ситуацията го изискваше.

Трудно е да си представим Анчелоти да промени много неща в първите си седмици в Реал Мадрид, въпреки че, разбира се, това зависи от новите попълнения. Със сигурност можем да си представим 4-3-2-1 с Карим Бензема на върха на атаката, с Кристиано Роналдо и Месут Йозил в свободни роли зад гърба му и с трио от Чаби Алонсо, Сами Кедира и Лука Модрич, осигуряващо стабилността.

Може пък и Анхел Ди Мария да бъде използван малко по-дълбоко отпреди – както бе често с Пасторе в ПСЖ – като съзидателен играч, който започва от дълбочина и впоследствие напредва по терена.

По-вероятно е обаче, особено при почти сигурното идване на Иско и нов нападател, старата схема 4-2-3-1 да остане. Тя позволява използването на четирима истински съзидателни футболисти плюс поне един атакуващ бек и играч, който да напредва от дълбочина, така че приляга и на пълния с атакуващи единици състав, и на исканията на президента Флорентино Перес, и на нужния стил на игра в Примера, където се очаква тимът да печели огромното мнозинство от мачовете си.

Единственият проблем е, че Анчелоти е използвал 4-2-3-1 в само 3% от шампионатните мачове, откакто пое Ювентус през 1999 година. За един толкова недогматичен треньор това вероятно не е проблем, ала прави нещата да изглеждат така, сякаш е назначен повече заради лекотата на характера си, отколкото заради това, че естествената му тактическа философия приляга на наличните играчи в състава.