"От скрина": Има ли световен шампион за 1942 година?

Никой не е световен шампион за 1942 г. Няма и да бъде. По това време на света хич не му е до футбол. В началото на въпросната година край езерото Ванзее в близост до Берлин част от нацистката върхушка участва в конференция за "Окончателното решение на еврейския въпрос", през юли Вермахта и Червената армия започват една от най-кръвопролитните битки в човешката историята - Битката за Сталинград, на север продължава блокадата на Ленинград, през есента Германия и Италия губят битката при Ел Аламейн, което е повратен момент в Северноафриканската кампания, Япония печели Битката за Яванско море, Тайланд обявява война на САЩ, Мексико и Бразилия обявяват война на Германия…

Повече от ясно е, че в целия този кървав безпорядък е невъзможно провеждането на световни финали по футбол. Принципно за домакинството на световното първенство през 1942 г. се натискат Нацистка Германия и Бразилия. Втората световна война обаче създава пропаст между Мондиал'38 и Мондиал'50. Всъщност на шампионата във Франция през 1938 г. мирисът на войната вече витае във въздуха. Световните шампиони на Виторио Поцо са обиждани и псувани люто от своите сънародници - италианските емигранти, които открито показват неприязънта си към фашизма.



Преди финала между "Скуадра адзура" и Унгария от Рим долита телеграма от Бенито Мусолини, адресирана до футболистите на Поцо: "Победа или смърт". Унгарският вратар Антал Сабо казва с ирония след мача: "Изпитвам щастие. Все пак въпреки всичко днес спасих 11 човешки живота".

Преди няколко години в Италия се появи псевдодокументалният филм "Забравеният Мондиал". Лентата разказва за турнир по футбол в Патагония от 1942 г. - надпревара, която никога не е призната официално от ФИФА. За какво става въпрос? И къде се преплитат истина и митове?

Смята се, че такъв турнир в Патагония наистина се е състоял, но няма данни на въпросното първенство да е участвал нито един професионален футболист. Нито пък Мусолини е пращал шампионския състав на "адзурите" да брани световната си титла. Всъщност състезанието през 1942 г. е спечелено от сборен отбор на мапучите - местно племе, което обитава южната част на Чили и Югозападна Аржентина. На финала мапучите, които нямали химн, а вместо това танцували ритуални танци преди мачовете, побеждават Германия. Това обаче не са играчи изпратени от Третия райх, а германски електроинженери, които движили нещата по прокарването на телефонни кабели в Южна Америка.

Другите отбори също били много интересни. Имало е сборен тим на Патагония, съставен от скитници, занимаващи се предимно с търсене на злато в Андите. Полша пък, която е в една предварителна група с Италия, била представена от тим, сформиран предимно от свещеници. Италианците били команда от работници от близкия язовир. Французите съставили отбор от интелектуалци, а заради малочисленост към състава им се присъединили трима чилийци. Парагвай от своя страна участвал с ветерани от войната с Боливия, а испанският тим бил изграден предимно от магазинери и търговци. Другите участници, които допълват палитрата, били Англия, Шотланция, СССР и Уругвай.



Всички тези сборни състави били разпределени в четири предварителни групи, а победителите премерили сили в два полуфинала - Италия срещу Германия и Англия срещу мапучите. На финала мапучите побеждават германците с 2:1 и печелят турнира. Любопитно е и че за главен съдия на финалната среща се смята Уилям Брет Касиди, син на легендарния американски обирджия на банки Буч Касиди. Същият Буч, пресъздаден от Пол Нюман в най-касовия уестърн за всички времена "Буч Касиди и Сънданс Кид".

Според легендите преди началото на мачовете от турнира в Южна Америка Уилям хвърлял златен долар, с който определял кой отбор ще бие център. По едно време обаче доларът изчезнал. Капитанът на германския тим натопил един от италианците, че именно той е "прибрал" златната монета. Капитанът добавил, че въпросният италианец чете нощем творби на Ленин, с което му спечелил доста хули и изгонване от игра.

От мемоарите на един от страничните съдии на първенството разбираме и други куриози. Така например вратарите често хвърляли камъни по нападателите, а за един от мачовете над Патагония се излял такъв дъжд, че вратите почти потънали в калта. Германските играчи пък излизали на терена с каски, а италианците ползвали люти чушки срещу съперниците си. По време на полуфинала с Англия един от мапучите сложил топката под фланелката си и се понесъл към вратата. Британците, обучавани в колежите да играят феърплей, не искали да развалят реномето си на джентълмени и изобщо не протестирали. Реферите пък носили револвери, които понякога били вадени, за да може съдийското решение да влезе в сила. На полуфинала Германия - Италия Касиди, който ръководил и този мач, отсъдил три последователни дузпи срещу италианците, след като разбрал за номерата им с чушките.



Тези и куп други неща, звучащи по-скоро като първоаприлска шега, отколкото като световно първенство, дават ясна представа защо, дори и наистина в Патагония през 1942 г. да се е провел някакъв футболен турнир, ФИФА не го припознава. Чисто и просто става въпрос за някакъв вид надпревара между сборни формации, съставени от емигранти и работници. Нищо повече.

Иначе по същото време световната купа се спотайва в една кутия за обувки на Апенините, където комисарят към Италианската футболна федерация Оторино Бараси успява да я спаси от ръцете на нацистите. Синьор Бараси използва връзките си и взима купата в своя дом, след като от 1938 г. тя е поставена в специален банков сейф в Рим. Трофеят с древногръцката богиня Нике е скрит в кутия за обувки под едно легло, където изкарва войната и не попада в ръцете на СС. Едва през 1950 г. надпреварата за най-ценния приз във футбола е подновена.

За мнения, препоръки и идеи относно рубриката, моля пишете на: filip.drumchev@sportal.bg или в групата От скрина във Facebook

Всички материали в "ОТ СКРИНА" тук!