)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
,fit(968:545))
&format=webp)
Черният Хюндай с брандирано лого на ФИФА спря на централния булевард "Авенида Атлантик", на десетина метра от входа на хотел "Астория" и бляскавия фин пясък на "Копакабана". За сетен път детето, което вече трета вечер чакаше пред хотела, впери поглед в поредния появил се и намалил скорост автомобил.
Наближаваше вече 22,00 ч., минаваха повече от три часа, откакто бе дошло. С пристигналата кола се появи и новият лъч надежда. Но само за кратко. Секунди след като бе паркиран автомобилът, от него слязоха четирима души. Нито един от тях обаче не бе ТОЙ. Разочарование. Отново. Бе толкова близо, а в същото време и толкова далеч от НЕГО. Обърна се и седна на стълбите. Да чака. И да се надява… Миг по-късно нещо се случи. Оказа се, че в колата има пети човек, който тъкмо излиза от нея.
Профилът му го издаде на момента - среден на ръст, типично елегантен по италиански и с емблематични бакенбарди и усмивка. "О, да! - подскочи детето. - Това е ТОЙ. Това определено е ТОЙ!"
Вълнението е огромно. Ръцете започват да треперят, сърцето бие лудо, а очите малко по малко се пълнят със сълзи. ТОЙ е там, на някакви си 10-15 метра. Гледа го в захлас как говори с останалите и като на филмова лента пред очите му минават толкова много мигове с НЕГО - сладки и горчиви: триумфът в Шампионската лига през 1996 година и загубата от Борусия Дортмунд година по-късно; ужасяващите пропуски в последния двубой на Евро 2000, коствали титлата на Италия за сметка на действащия световен шампион Франция; невероятният рейд по лявото крило и изключителното попадение във вратата на Бари през зимата на 2001, дошло само няколко часа след смъртта на баща му Джино; световната титла в Германия през 2006; неизмеримата "черно-бяла" любов и отказът да изостави "Старата госпожа" в най-тежкия й миг с достойното: "Един кавалер никога не оставя своята дама!"; аплодисментите на "Олд Трафорд" и "Сантяго Бернабеу"; хвалбите на Пеле и Марадона; последният гол срещу Аталанта и последвалото няколко минути по-късно сбогуване с "бианконерите"…
"За НЕГО си тук, нали?" - връща го в реалността изненадващ глас на девойка, приближила се до него. "Да" - кимва детето. "Личи ти!" - отвръща му тя с мила усмивка и заедно с приятеля си, и двамата от Италия, предлагат да влязат заедно във фоайето, където да го изчакат. Стотните са секунди, секундите - минути, а минутите - часове. ТОЙ приключва разговора си, поздравява се с останалите, след което се насочва към хотела - стилен и уверен в класата, която притежава. Такъв, какъвто винаги е бил - на терена и извън него.
Няколко метра и плъзгаща се врата го делят от мястото, където някой, дошъл толкова отдалеч, го очаква. Някой, който до преди няколко часа дори не е и мечтал за този толкова вълнуващ миг в живота си. ТОЙ влиза, поздравява с усмивка персонала и се насочва към асансьорите. "Синьор - прошепва плах глас. - Моля Ви, една снимка!" "Да, разбира се!" - отвръща той на момента и се спира. Детето е на седмото небе.
Толкова много нещата напират отвътре, толкова много иска да му каже за тези 19 години "черно-бяла" любов, за всичките онези мигове, минали на забързан каданс само няколко минути по-рано. Всичко обаче му се губи. Вълнението е по-силно от всякога, емоцията - огромна, и единственото, което успява да отрони, е: "От много години чакам този миг… Благодаря Ви!"
Поздрав и прегръдка, след което със сияещи усмивки се обръщат към не по-малко щастливата двойка, появила са точно навреме досущ като в детските приказки само за да допълни чудната картинка. "Снимай! - не сдържа емоцията си детето. - Снимай много, много, много!" Пак усмивка, нов поздрав между двамата и свенлива молба: "Моля Ви!" - подава две снимки детето. Първата - от далечната 1994 година, когато ТОЙ е само едно голобрадо момче, за което никой и не подозира, че ще се превърне в най-голямата легенда на Ювентус и верен кавалер на "Старата госпожа" в продължение на цели 19 сезона. Втората - от последните му бляскави сезони с "черно-бялата" фланелка.
Опитва се да отвори маркера, с който да му се разпише, но без успех. Ръцете треперят още повече. "Как се казваш?" - пита той, като междувременно взима маркера и го отваря. "Милен" - отвръща детето. "Как се пише правилно?" - поглежда го с усмивка. "М-И-Л-Е-Н". ТОЙ ги подписва. Връща му ги, поздравяват се за последно, след което ТОЙ влиза в асансьора… 30 минути по-късно едно дете все още стоеше безмълвно на златистия пясък на "Копакабана", вперило поглед далеч навътре в Океана.
Толкова много си приличат, толкова много общи неща имат помежду си, помисли си то. Безкрайната шир - свободата на духа му; бурните и стихийни води - страстта и безграничното му желание за щастие и успех; прииждащите на брега вълни - сбъднатите му мечти. Тази вечер то се изправи очи в очи с най-голямата вълна в живота си. Хвърли се в нея и достигна сушата по-щастливо отвсякога…
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)