Вечното дерби или поредното недоразумение в българския футбол

Нашият читател Даниел Пенев ни изпрати този коментар за изминалия мач между Левски и ЦСКА. Публикуваме го без редакторска намеса:

От февруари насам съм студент по обменна програма Еразъм в Университет Манхайм, Германия. Поради липса на достатъчно свободно време нямам възможност редовно да следя българския футболен шампионат през този сезон. Това ми отдалечаване от българския футбол през последните месеци ме постави в доста непривична ситуация, имайки предвид факта, че съм тренирал футбол в различни юношески формации във Велбъжд (Кюстендил) и Пирин (Благоевград) за период от около десетина години. Смея да твърдя, че съм играл предостатъчно мачове срещу повече и по-малко класни съперници, участвал съм на голям международен турнир в Испания, бил съм част и от представителния тим на елитно частно училище в Лондон, Великобритания. През тези десет години футболът беше моят свят и моят свят беше футбол. Междувременно съм гледал стотици мачове от водещите първенства в Европа, международни турнири и мачове на национални формации както на ниво представителни тимове, така и на ниво юноши. Наред с футбола винаги съм държал много и на образованието. Така се стекоха обстоятелствата, че когато трябваше да избирам между спорта и образованието, избрах второто. Поредният шампионатен сблъсък между Левски и ЦСКА на връх Великден потвърди правилността на избора ми.

Не бях гледал цял мач от „А” група от доста време и сега, когато съм си у дома покрай празниците, очаквах с нетърпение така нареченото вечно дерби. С баща ми, чиято страст към футбола съм наследил, седнахме пред телевизора с надеждата да видим оспорвана битка и майсторски изпълнения. С други думи, искахме да се насладим на всички онези аспекти на най-великата игра, които карат милиарди хора по света - млади и стари, мъже и жени, богати и бедни, учащи и работещи, на стадиона и пред малкия екран - да отделят от ценното си време, за да се насладят на магията на този колективен спорт. До средата на първото полувреме огромният ентусиазъм, с който аз и баща ми седнахме да гледаме двубоя, се изпари напълно. Но защо се получи така?

 

Първо, семената на разочарованието бяха посяти още преди първия съдийски сигнал, когато научих стартовата единадесеторка на Левски. Треньорското ръководство даде шанс на близнаците Цоневи и Владислав Мисяк в два-три мача и в медиите веднага започна да циркулира информация, според която Левски ще разчита все повече на футболисти от школата си. Познавам близнаците Цоневи и Владислав Мисяк, имал съм възможността да проследя развитието им в юношеските им години и очаквах с нетърпение да видя първите им изяви в професионалния футбол. Както много други „новини” у нас обаче, имаше много шум за нищо. Дойде мачът срещу кръвния враг, мач, резултатът от който реално нямаше никакво значение, и юношите отново окупираха резервната скамейка за сметка на незнайни чужденци. Ако някой журналист повдигне въпроса, Елин Топузаков и помощниците му веднага ще се защитят, че юношите не са готови за толкова тежки битки, че не трябва да се бърза с тях, че в желанието си да им дадат път в първия отбор тук и сега могат лесно да им навредят, защото публиката ще има прекалено високи очаквания към тях. Онзи ден гледах по телевизията интервю с Иван Иванов, който в момента се подвизава в тима на Базел. Бившият играч на ЦСКА и един от лидерите в националния отбор на България много точно отбеляза, че единствено у нас футболист на 22-23 години все още попада в категорията „млада надежда”. Логично следва въпросът: ако клуб като Левски се страхува да разчита на повече юноши от първата минута в мач без значение, кога въобще юношите ще бъдат наистина готови за мачове на високо ниво? Получава се идеален порочен кръг: юношите нямат опит и следователно не са готови да поемат отговорност, треньорите ги пренебрегват за сметка на „по-опитни” и „по-класни” високоплатени чужденци, юношите продължават да бъдат странични наблюдатели, треньорите продължават да се страхуват да ги хвърлят в истински футболни битки, докато в един момент не решат да ги хвърлят... в „Б” или „В” група. И каква ирония само – Владислав Мисяк вкара единствения гол срещу Литекс преди десетина дни, а вчера Радослав Цонев отбеляза единствения гол срещу ЦСКА и то след като влезе чак в 73-тата минута!

 

Второ, докато водещите отбори в Англия, Германия, Испания и много други европейски държави играят по начин, който доставя наслада на зрителите, футболът, който Левски и ЦСКА показаха, беше отчайващо слаб за пореден път в последните години. Повече от очевидно е, че към момента у нас единствено Лудогорец (Разград) и Литекс ни представят продукт, който се доближава до онова, което на запад наричат футбол. Футболистите на Левски и ЦСКА не притежават елементарна футболна грамотност, да не говорим, че повечето нямат и капка футболен интелект и въображение. Ето малко храна за размисъл. Колко пъти единият от двата отбора успя да задържи топката в свое владение за повече от 30 секунди? Колко непредизвикани грешки направиха футболистите на двата отбора (разбирайте неточни подавания в елементарни ситуации, неспособност да се овладее топката, когато никой не те притеснява и пр.)? Колко двойни подавания или захождания направиха футболистите на двата „гранда”? Колко минути беше най-дългият период, в който двата отбора задържаха топката в игра без някой да я изкара в тъч, аут или корнер? Колко абсолютно ненужни нарушения бяха извършени в центъра на терена? Колко пъти футболист на един от двата отбора атакува противников играч с цел не да му отнеме топката, а да го ритне, бутне или смачка, накъсвайки играта без никакъв смисъл? На колко положения за гол станахме свидетели през първото полувреме (и нека не забравяме, че дори първите два гола на ЦСКА бяха отбелязани благодарение на „подаръци” от страна на сините защитници, а не благодарение на качествени отигравания на „армейците”)?

Изхождайки от историята и репутацията на Левски и ЦСКА, всеки футболен запалянко има право да се надява, че вечното дерби ще се превърне в един истински спектакъл, какъвто често е бил случаят в по-далечното минало. Проблемът обаче е, че докато съперничеството между двата клуба може и да е вечно, то мачовете помежду им все по-рядко могат да се нарекат „дерби”. Лично аз смятам, че мач, в който футболистите не могат да се уцелят в около 60% от случаите и в който безцелното ритане на топката доминира над интелигентната и комбинативната игра, не може да бъде поставян в категорията „дерби”. Нещо повече, ръководствата, треньорите и футболистите на двата столични „гранда” имат склонността да се хвалят навсякъде и по всяко време каква невероятно история има техният отбор, колко много купи са спечелили, колко пъти са размазвали кръвния враг, какви големи европейски грандове са си тръгвали с наведени глави от стадион „Георги Аспарухов” и стадион „Българска армия”. Спомените за успехи в миналото ни дават поводи за радост и гордост, но когато настоящите управници и футболисти на даден клуб плюят на цялата тази история, лека-полека тя избледнява. Така клубове като ЦСКА и Левски, които в миналото са мачкали най-различни европейски грандове, днес постепенно се превръщат в най-обикновени отборчета. Не позволявайте резултатът от вчерашното дерби да ви заблуждава – независимо, че ЦСКА победи Левски с два гола разлика, двата отбора са приблизително еднакво слаби по отношение на технически качества, тактическа грамотност и креативност. Не победи по-силният, а малко по-малко слабият отбор!

 

Вероятно качеството (или по-скоро липсата на такова) на двубоя между ЦСКА и Левски навръх Великден не трябва да бъде изненада за никого. Тази пародия на футбол е логична последица от безхаберието и абсолютно неправилната политика на водещите футболни отбори в България. Не се инвестират достатъчно средства в обучението на млади трудолюбиви, дисциплинирани и търпеливи футболни треньори, които имат познанията, търпението, желанието и уменията да развиват таланта на млади футболисти от най-ранна детска възраст. Безсмислено е да се надяваме, че един двадесет и няколко годишен футболист, който години наред е „обучаван” да се освобождава от коженото кълбо при най-малката опасност (т.е., да рита топката безцелно напред, когато е пресиран от противников играч), някога ще играе комбинативен футбол. От личен опит като футболист много добре знам, че треньорите в България разчитат много повече на мотивация и агресия (разбирайте постоянни нарушения и участие в напълно безсмислени единоборства), отколкото на техника и импровизация.

Освен немарливото отношение на ръководните органи у нас към подготовката на млади футболисти, те правят още една огромна грешка: дават луди пари за трансфери и заплати на чужденци, които с нищо не превъзхождат юношите. Направо ме заболява коремът, когато се замисля, че тези чужденци са плашещо далеч от футбола, а получават месечни заплати в размер на 10 000-15 000 евро. Ако футболът у нас се свежда до лудо тичане, безцелно ритане на топката, нескопосани подавания и центрирания и ниска резултатност, то нека поне гледаме наши момчета – най-малкото това „удоволствие” ще струва на собствениците на клубове в пъти по-малко пари. Кога най-накрая собствениците на клубове по нашите ширини ще осъзнаят, че трябва незабавно да пренасочат инвестициите си към развитието на собствени таланти, треньори и материална база, създавайки една солидна основа в дългосрочен план? Кога най-накрая ще доживеем етап, в който родните таланти ще се борят със стръв да защитават цветовете на български клубове, а не да очакват с нетърпение излизането си зад граница (както по-талантливите български футболисти с право правят днес)?

Вече изобщо не се учудвам, че стадионите в България са празни. Неграмотният и грозен футбол, в който преобладават физическата сила и ненужни спорове с главния съдия, отблъсква хората. Когато тази тенденция продължи прекалено дълго, любителите на футбола губят интерес към българското първенство и търсят утеха с модерен европейски футбол по телевизията. А връщането на този интерес става все по-трудно, защото постоянно спадащите нива на доверие към българския футбол изискват още по-качествен и още по-красив футбол преди хората да се замислят за връщане по стадионите.

ДАНИЕЛ ПЕНЕВ