Интервюто с Хонас: В какво да е, но вярвайте!

30 март 2015 | 13:12
3694
0

Никога не си бе представял Хонас Гутиерес – един от оставящите душата си на терена играчи, че един силен челен сблъсък ще му помогне да излъже смъртта. През май 2013 г., по време на двубой между Арсенал и Нюкасъл в Лондон, аржентинецът влиза в единоборство със скалата Бакари Саня. Ефектът е свръхмощен.

“В същността си това бе щастлив удар”, обяснява халфът, комуто постоянната болка в гениталиите и възпалението в левия тестикул тогава пречат да тренира пълноценно. Отива в една клиника и, след няколко изследвания и объркани обяснения, го посича гръм от ясно небе. “Казаха ми, че е тумор, но в началото не споменаха думата “рак”. Аз им настоях и накрая го потвърдиха. Избухнах в плач насред консултацията.”

Добър скачач на препятствия, това не е първото пред Хонас. От рано в детството си той е трябвало да се научи да ги преодолява. Сърдечен удар още когато е на една годинка и половина парализира лявата половина от телцето му. “Страдах от трескави конвулсии и ми препоръчаха да практикувам някакъв спорт, за да няма последствия. Пратиха ме да играя футбол и оттогава насетне всичко тръгна по естествения си път. Вярвах от сърце, че ще стана професионален футболист, и го постигнах; сега се случи същото. Знаех, че мога да се възстановя, и го постигнах”, разказва Гутиерес, който се прероди, когато Джон Карвър му нареди да влезе от пейката срещу Манчестър Юнайтед.

В този момент 52 000 зрители на “Сейнт Джеймсис Парк” се изправиха на крака и го обсипаха със заглушителна овация. Колочини, неговият “брат”, му отстъпва капитанската лента. И оттам насетне 30 вълшебни минути. “Беше като кръщение, едно ново начало. Последната стъпчица. Усещах нещо много подобно в деня на своя дебют.”

Един кръг по-рано, срещу Астън Вила, неговият треньор вече го бе включил в състава, макар да не стигна до терена. “Бе много хубаво, защото тогава добих представа какво предстои да ми се случи: всички застанаха дружно зад мен”, спомня си Хонас, който е от школата на Велес Сарсфийлд, макар да е инча (б.пр. – привърженик) на Сан Лоренсо, и който в детството си съчетавал футбола с леката атлетика. Оттам и дяволската му бързина и прякорът му: Ел Галго (Хрътката).

Бяха изминали 17 месеца от диагностицирането на рака до завръщането му на терена. По пътя серия химиотерапия след химиотерапия и душевна въртележка от възходи и спадове. Въпреки че лекарите му предлагат да се оперира само ден след обявяването на новината, той решава да се възстановява “на свой терен”, в Буенос Айрес, както и да бръкне в собствения си джоб за лечението. И, междувременно, нов неприятен момент: отстраняването на един тестис. След като започва да вижда светлината в края на тунела, се връща в Англия през ноември 2013 г., за да види как Алан Пардю му посочва изхода.

“Надявах се на по-човечно отношение от страна на клуба. За нещастие това ще остане у мен завинаги. Не го очаквах. За пет години не бях пропуснал на практика и един мач. Само болестта ме отдалечи от отбора. Когато човек се изправи пред извънфутболна ситуация и види как отхвърлят ръката му, естествено остава болка.”

Търси пристан в Норич, където е преотстъпен няколко месеца, но там се връщат усложненията: проблеми с лимфи и подновяването на химиотерапията отново го отдалечават от футбола. “Животът не е лесен за никого, всеки се сблъсква със скали – смята 11-кратният национал на Аржентина. – В подобно положение най-важното е вярата. Все едно в какво вярваш, трябва да си позитивен и да имаш вяра. Благодарение на това тръгваш напред. Съзнанието, обичта и добрите вибрации са основополагащи. Всеки може да се закачи за каквото и да е, но трябва да има вяра. Аз вярвам силно в Бог и винаги ще гледам напред.”

И така, въз основа на смелост и твърдост, се връща в Нюкасъл и на терена. По пътя, освен това, безкрай признаци на подкрепа: от ядрото му от приятели, обръснали главите си в знак на подкрепа, до футболната планета. Там бяха неговите другари Колочини, Хайнце, Есекиел Лавеци, Мартин Демикелис; звезди като Лионел Меси и Марадона (който го викна за Мондиал 2010) и толкова други. Всички те го вдигнаха и изнесоха сякаш на ръцете си до терена.

“Чувствам се много добре, много силен и здрав. Дали съм пример? Не, въобще не. Има хора, които в хуманитарен план правят изключителни неща. Аз просто преодолях една трудност. Мисля, че генерално информираността по темата за рака е на слабо ниво, тъй че с голяма радост бих предал познанията си как аз го победих, за да послужат те и на други хора в подобно тежко положение.”