Легенда на Левски за Sportal.bg: За сблъсъка очи в очи с Дон Диего, Мондиала в Мексико и разочарованието от Иван Вуцов (част II)
Легенда на Левски за Sportal.bg: За сблъсъка очи в очи с Дон Диего, Мондиала в Мексико и разочарованието от Иван Вуцов (част II)
26 март 2015 | 07:54
14111
0
Петър Петров никога не е обичал да бъде под светлините на прожекторите и не е търсел медийното внимание - и като футболист през 80-те и 90-те, и днес, близо 20 години след края на активната си кариера. Скромността, демонстрирана и по време на близо двучасовия ни разговор, рязко опонира на богатата му визитка.
Един от най-добрите защитници в историята на Левски, наследил повече от успешно на позицията ляв бек клубния рекордьор по мачове Стефан Аладжов. Трикратен шампион на България (1983/1984; 1984/1985; 1987/1988), носител на Купата през 1984 и трети в класацията "Футболист на България" за 1985 година. С 205 мача в родния елит и 258 мача във всички турнири, които му отреждат достойното 20-то място във вечната клубна ранглиста.
Неизменна част от националния отбор през 80-те, като с екипа на "лъвовете" записва 47 мача, три от които на Световното първенство през 1986 година – срещу Аржентина (0:2), Южна Корея (1:1) и домакина Мексико (0:2).
За славните години в Левски като футболист, титлите, дербитата с ЦСКА, тежката участ на великия "син" отбор от средата на 80-те, Световното първенство в Мексико 1986, годините в Португалия, завръщането в България и болката от "синята" реалност днес, Петър Петров говори специално за Sportal.bg.
- Да се върнем малко по-назад във времето, в началото на кариерата ви. Къде ви пренася датата 28 октомври 1981 година? Ще ви дам джокер - стадионът в Порто Алегре, Бразилия.
- Разбира се, че помня за какво става въпрос. Тогава бе моят, а и не само, дебют с националната фланелка на България. Бяхме сборен отбор от млади момчета и няколко по-опитни футболисти. По това време "А" националният се готвеше за световна квалификация с Австрия. Дебют тогава направихме много хора: аз, Димитър Младенов, Аян Садъков, Петър Курдов, Трифон Пачев, Божидар Искренов, Марин Бакалов, Йордан Мурлев… Единствено Иван Илиев и Атанас Александров бяха с двуцифрен брой мачове на сметката си. Имахме стабилен отбор, въпреки че бяхме много млади. Загубихме с 0:3, но се представихме добре. Да не забравяме все пак, че срещу нас бе състав, воден от Сократес и Зико. Двама от най-големите бразилски футболисти. Беше наистина голямо изживяване. Въпреки че никой не ни познаваше, имаше страшно много фенове. Хората ни се радваха, държаха се чудесно с нас. Имаше и голям български интерес. Аз имах шанс и гол да реализирам, но Валдир Перес спаси. Според мен Зико, когото наричаха "Белия Пеле", бе невероятен играч, но Сократес бе истинският лидер на този отбор. Той бе човекът, който можеше да обедини състава и да го поведе към победата. Неслучайно имаше такова влияние върху хората и извън терена. Беше наистина странно да играем срещу такива футболисти. След мача ни поканиха на официална вечеря и чрез преводачи можехме да си поговорим малко, да им изразим възхищението си, защото ние бяхме все още голобради момчета, а те - звезди от световна класа...
- Какво е усещането да си на Световно първенство? Да играеш срещу действащия и бъдещия световен шампион? Срещу Марадона, Валдано, Уго Санчес…
- Простата истина е, че си сверяваш часовника с тези звезди. Казваш си: "Чакай да видя на какво ниво съм аз". До 1986 имахме няколко добри поколения и редица добри футболисти. Честно казано, контактът с големи западни звезди бе силно ограничен. Рядко играехме контроли срещу силни съперници, така че единственият ни шанс бе на Световно или Европейско първенство. Определено ни липсваше самочувствие. Тъкмо поради тази причина сме имали участия на големи форуми, но без да направим нещо забележително. Просто беше трудно да разкрием истинския си потенциал. Тази прословута първа победа, която чакахме толкова дълго време, беше най-изискуемото от федерацията нещо. Това ни бе и задачата преди Мондиала в Мексико - да запишем първи успех. Не я постигнахме и заради това от Футболния съюз ни поставиха слаба оценка за представянето. Парадоксалното в случая е, че за първи път в историята ни преминахме първата фаза, вярно - с две равенства, но въпреки това не беше отчетено като успех. Ако не бяхме продължили напред, но пък имахме щастието да запишем първи три точки на световни футболни финали, то тогава щяха да го признаят за нещо изключително.
- Не играете на откриването срещу Италия, но записвате пълни 90 минути в другите три срещи. Защо пропуснахте равенството със "Скуадра адзура"?
- Факт. Играх във всички квалификации и приятелски срещи преди Световното първенство. Три дни преди откриването обаче усещам, че Иван Вуцов има намерение да ме извади от състава. Никой нищо не ми казва, но аз вътрешно го усещах. Ситуацията бе следната: в Левски играех ляв, а в националния - десен бек. За да вкара обаче селекционерът един измежду Стойчо Младенов, Живко Господинов и Ради Здравков, трябваше някой да не играе. Нямаше кого друг да пипне и се спря на мен. Пецата, както ми викаше той, нали е скромен, и да го махнеш - няма да има проблем. В този мач Ради Здравков, който започна като титуляр, игра като десен бек и центрира за гола на Наско Сираков. Но въпреки това всички фенове и журналисти се питаха какво прави Здравков, който цял живот играе в центъра на терена, на бека. Това, признавам, е най-голямата ми болка и до днес. Кога друг път ще играеш на откриването на Световното първенство? Това е нещо уникално - препълнен стадион "Ацтека", над сто хиляди по трибуните, цял свят те гледа и играеш срещу действащия световен шампион. Докато съм жив, няма да му простя на Вуцов. След това играх в другите три мача и се представих много добре. Когато се прибрахме в България, на мен, Боби Михайлов и Аян Садъков ни поставиха добра оценка от федерацията. Всички други - Димитров, Марков, Арабов, Желязков, получиха слаби оценки за представянето си. Но болката остава и до днес. Всички се радват след равенството, аз също, но в гърдите ми - буца. Незаслужено бях оставен извън стартовия състав. Вуцов знае какво мисля, казвал съм му. Ако беше дошъл и казал: "Пеца, така и така, тактически съображения, трябва да те оставя резерва", или просто ми бе дал някакво обяснение, няма проблем. Аз бях скромен и тих, лесно щеше да ме пусне по пързалката. Дори когато съобщиха титулярите в съблекалнята, всички ме гледат и се чудят какво става. От ръководството също ме питат защо не играя. А аз самият не знам. В крайна сметка бях морално удовлетворен от представянето си.
- А за сблъсъка на терена с Дон Диего?
- Имах няколко единоборства с Марадона по време на мача с Аржентина. Спомням си добре едно, в което топката, по моему, беше спорна и аз се пуснах на шпагат, като бях сигурен, че ще я стигна пръв. Диего обаче не мислеше така, стигна преди мен, технично я чукна и продължи. Добре, че не стана гол, защото вината щеше да е изцяло моя. Честно, дотогава гледах с леко негативен аспект на неговата личност. Принципно съм резервиран към звездите. Обичам по-земните хора, а той, като световна звезда, правеше каквото си поиска, където и да играеше. Водеше лек живот и беше високомерен. Сега обаче мисля по друг начин. До Световното в Бразилия миналата година се чудех кого да сложа по-напред - Марадона или Меси. Първоначално бях за Лео, но след като го видях в Бразилия, си промених мнението. Особено след финала срещу Германия. Убедих се, че Марадона, въпреки всичките му изцепки на терена и извън него, продължават да го слагат пред Меси по простата причина, че той като капитан бе човекът-оркестър, абсолютен лидер във всяко едно отношение. На Мондиала в Мексико, на който участвахме заедно, сам донесе титлата на Аржентина. А Меси миналата година на финала бе неузнаваем, бледо копие на себе си. Тимът му губи, а той е тих, не се вижда на терена, не намира сили да поведе "гаучосите" към обрат. След този мач се убедих, че няма тези лидерски функции, които Марадона притежаваше на терена...
- Носят се легенди, че е било истинско стълкновение за фланелката му след мача…
- То, разбира се, всеки искаше на Марадона фланелката. Аз взех на Хорхе Буручага, но помня, че Садъков бе този, който взе на Диего, беше му я обещал преди мача, ако не греша. Аян цял мач бе плътно до Диего и го пази много добре. Той бе страхотен халф, най-добрият по това време у нас. Изключително елегантен, много трудолюбив и никога не е бил груб. Освен всичко друго беше добър и в офанзивен план. Неслучайно е сред най-добрите голмайстори в историята на Локомотив (Пловдив). Ние с него сме набори и ми е много неприятно, че в момента среща такива проблеми със здравето.
- Три титли с Левски, Купа на България, трето място в анкетата "Футболист на България" за 1985 година и през 1989 се озовавате в Бейра Мар. Как пък точно в този клуб?
- Христо Младенов ми помогна за трансфера. Бейра Мар в никакъв случай не бе най-добрият отбор в Португалия, но нивото на местния шампионат бе много високо. Винаги бяхме след най-силните - между шесто и осмо място. Стигнахме дори финал за Купата на Португалия през 1991, където паднахме от Порто след продължения. Завършихме наравно 1:1 в редовното време, Емо Костадинов влезе като резерва и вкара в началото на първото продължение. В крайна сметка загубихме с 1:3. По това време имаше страшно много българи в Португалия. В Бейра Мар се засякохме една година с Кольо Спасов. Той бе голмайстор на Втора лига. Не тичаше много, но в наказателното поле бе хиена. Вкарваше отвсякъде. Първи крак в Примейра лига поведе Ваньо Костов, после в Портимонензе бяха Краси Безински, Демирев, Пацо Гетов, Едо Ераносян беше в Лешоеш, Тони Здравков в Мадейра. Кольо Спасов и брат му Юлиян се събраха заедно в Пасош Ферейра. Боби Михайлов, Аян Садъков и Стойчо Младенов пък бяха в Беленензес. Ако ми гостува българин, винаги остава при мен. И обратното. Обикновено имахме ден почивка след мача, така че прекарвахме почти два дни заедно. Португалия не е голяма страна, тренираме в понеделник привечер, а аз по обяд си взимам влака. Всичко беше страхотно. Казвам ви, по едно време имаше сигурно 20 българи, които бяхме в страната във всички дивизии. Мен ми беше много мъчно за България, въпреки че прекарах четири години в Бейра Мар. Нямаше почивка покрай коледните празници и се прибирах единствено лятото. След лятото - до Нова година, ми е носталгично. После ме топли идеята, че скоро ще дойде лятото и отново ще се прибера. И така през целия ми престой в Португалия. Тя почивката бързо минаваше. Всеки те дърпа нанякъде, с този да се видиш, с онзи и времето у нас, докато се усетиш, изтекло. Накрая реших, че е време да се прибера. Сега осъзнавам, че е грешка, но тогава така направих.
- А защо така?
- Ами, президентът на Бейра Мар беше най-големият търговец на риба, много богат човек. Имаше желание да направи осветление на стадиона, като си подели разходите с общината. От там обаче му казаха, че той има достатъчно пари и сам да направи това, той се ядоса и остави отбора. Всичко живо напусна и отборът веднага изпадна от елита. Аз трябваше или да си търся нов отбор, или да се върна в България. А тепърва, на 32-33 години, да сменям обстановката, нови съотборници, нови приятели, не ми се нравеше. Имах оферта от Мадейра, но си казах, че е време да се прибера в България. Спестените пари бързо заминаха, знаеш как е - кола, апартамент, ремонт, да заделиш нещо настрана. То и не са били кой знае колко. Не съм играл в Порто, Спортинг или Бенфика. Там просто нямаше място за сравнение. Върнах се в България и подписах с Берое. А времената в средата на 90-те бяха смутни, най-размирните. Лъгаха ни разни кредитни милионери, минах през Академик (София) по времето на Пламен Тимнев - Ганди и се озовах във ФК Искър (София). Президент бе Маймуняка, когото взривиха преди години. Тръгнахме от "А" окръжна и стигнахме до "А" група. При Маймуняка нямаше никакви проблеми. Щом става въпрос за бизнес взаимоотношения, всичко беше много точно. После обаче навлиза в по-дълбоки води, откъдето излизане няма… И така, до 38 години, от любов към футбола. Дадох си здравето, но за нищо не съжалявам. Благородно завиждам на днешните футболисти за парите и условията, които им се предоставят, а нищо не играят. Но пък и спомени нямат. Мен ме радва, че още ме спират хора и ме поздравяват. Значи съм оставил някаква диря, някаква макар и малка следа у тях. Покрай 100-годишнината се замислих, че ако в идеалния отбор на моя пост е Стефан Аладжов, когото наследих, аз съм в резервите. Поне сред 22-та най-добри няма кой друг да бъде…
- Сега, когато са Ви останали само спомените, кой от тях е най-ценният?
- Никога няма да забравя победата над Франция през 1985 година в София. Бихме с 2:0 европейския шампион. Уникален мач. Години по-късно, когато разглеждах стари вестници, видях, че е имало над 60 хиляди на стадиона. Всички победи срещу ЦСКА ми носеха огромно удоволствие. Но от всички велики мигове, ако трябва да избера един, то това ще е победата с 3:1 над ЦСКА в последния кръг през сезон 1983/1984. Нас ни трябваше задължителен успех, а "армейците" и равенство ги устройваше за титлата, тъй като бяха с точка пред нас. Да биеш ЦСКА с 3:1, в последния кръг и този успех да ти донесе титлата - това не се забравя…
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
,fit(968:545))
&format=webp)
- А за сблъсъка на терена с Дон Диего?
- Носят се легенди, че е било истинско стълкновение за фланелката му след мача… 
- Три титли с Левски, Купа на България, трето място в анкетата "Футболист на България" за 1985 година и през 1989 се озовавате в Бейра Мар. Как пък точно в този клуб? 
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)