Владимир Алекно: Освен долари не виждах нищо в очите им

Преди месец в Москва се проведе огромна конференция за предприемачи. В рамките на два дни пред бизнесмени от различни сфери говориха умни хора. Сред лекторите беше и волейболният треньор Владимир Алекно, който изведе Русия до златните медали на олимпийските игри в Лондон през 2012. Той разкри собствените си възгледи как се изгражда отбор - не само в спорта. Предлагаме ви най-интересните моменти от неговата лекция от първо лице.
* * *

Живях във Франция 15 години и през цялото време се чувствах имигрант, въпреки че нищо не ми липсваше. Живеех при добри условия, клубът се развиваше добре.
Но въпреки всичко това не беше моята страна.
През 2004 г. получих предложение да поема Динамо Москва и приех с радост. В отбора повечето момчета бяха на по 19-20 години. Когато ги видях за първи път, изпаднах в шок. В очите им нямаше нищо друго освен долари. Не знаеха кога е завършила Втората световна война, но имаха ВИП карти за най-престижните нощни клубове в Москва. Вината не беше тяхна. Това беше нашата обща беда. Разбрах, че ако не променя начина им на мислене, няма да спечелим нищо заедно.
Не можех да измисля нищо ново. Срещнах ги с ветерани от Отечествената война - нищо. Поканих да говори пред отбора снайперист от спецчастите в Чечня. Разказа им за живота, за смъртта, за оръжията. Преди три дни на тренировъчно задание трябвало да остане неподвижен 18 часа. Целият беше наяден от комари, не пил, не ял, ходил в гащите по нужда. И така 18 часа. Защо? "Как защо? Аз съм офицер. Това е моята родина, баща ми е погребан тук."
Играчите мълчаха.
Лека-полека започнах да почуквам с пръст в душите им с надеждата да погледнат на света от различен ъгъл. Другата ми задача беше дисциплината. С добра дисциплина можеш да победиш по-класен съперник. Без правила не може да се постигне нищо - и в спорта, и в бизнеса, и в живота. Не съм диктатор, но държах да уважават отбора като отбор.

* * *

През 2006 г. направихме дубъл - спечелихме титлата и купата. Динамо не го беше правил от 1952 г. Същата година заминах като зрител на световното първенство в Япония.
Тогава треньор на Русия беше сърбинът Зоран Гаич - известен специалист, с достатъчно успехи в кариерата си. Нашите станаха 7-и - пълен провал. След последния мач при мен дойде Николай Платанович Патрушев, тогава директор на Националната служба за безопасност и президент на волейболната федерация. Попита ме на какво се дължи провалът. Да кажа, че треньорът е виновен, е некоректно. Да обвиня играчите, е неправилно. Затова казах: "Докато тези момчета не започнат да пеят химна на глас, няма да спечелят нищо."
След шест месеца ме назначиха за треньор на националния отбор. На олимпийските игри в Пекин през 2008 г. станахме трети. Но ме уволниха. Много се разстроих. Тогава големият треньор по баскетбол Евгений Гомелски ми каза: "Вова, досега не се е родил човек, който да не е уволняван." Сега съм убеден: само загубите, само неуспехите ти позволяват да направиш обективен анализ къде грешиш и накъде да поемеш.
След мен назначиха италианския специалист Даниеле Баньоли. Провали се и на европейското първенство, и на световното. Върнаха ме година преди игрите Лондон 2012.
Но преди да кажа "да" на федерацията, събрах отбора.
Бях категоричен, че само с желание и със старание голям резултат не се постига. Давах си сметка, че ако не ги зомбирам, няма да направим нищо. Под зомбиране разбирам прочистване на съзнанието от всичко излишно, което може да им попречи. Предупредих играчите, че ако не пренебрегнат най-скъпото, което имат, ако за известно време не оставят на втори план майките, жените и децата си, няма да стане.

* * *

Какво представлява отборът? Самият аз съм ловец и обикновено давам следния пример. Знаете ли защо гъшите стада летят в клин? Първите три гъски създават такъв въздушен поток, че всички зад тях летят без съпротивление. И им е много по-лесно. Когато водачите се уморят, минават отзад. И така всички заедно изминават много по-големи разстояния, отколкото сами. За мен това е отборът.

* * *

Разбирах, че за да спечелим олимпийската титла в Лондон, ще ни трябват много победи преди това. През 2011 спечелихме Световната лига, три месеца по-късно спечелихме и Световната купа в Япония. След тези успехи отборът стана различен. Играчите усетиха вкуса на кръвта и на олимпиадата в Лондон вече бяха зомбирани. Знаете какво стана там (б.р., Русия спечели титлата).
След финала бях разбит. Не знам дали сте наясно, но треньорите не получават медали на олимпийския турнир. Нито автомобили, нито апартаменти после. Треньорът само може да бъде уволнен. В общи линии всичко приключи, а аз седях на трибуните в залата и нямах сили да си тръгна. По едно време телефонът ми иззвъня.
- Ало! - вдигнах, но сигналът беше лош.
- Да, ало!
- Ало!
- Да, ало!
- Володя!
- Да, по дяволите!
- Здравейте, Путин е на телефона!
- Здравейте, Владимир Владимирович!
- Защо псуваш на майка целия свят?
- Защото съм треньор. Когато говоря нормално, никой в отбора не ме разбира.

* * *

Невъзможно е да постигнеш голям успех без човешки фактор и без късмет... Ще ви разкажа една случка. Шест месеца след олимпиадата руският патриарх Кирил ме покани на среща. Оказа се, че е гледал финала в Лондон. Попита ме: "Как издържа? Гледах първите два гейма, изключих телевизора и отидох да се моля. По едно време пускам телевизора, а вие печелите тайбрека!"

* * *

Често ме разпитват за олимпийското злато. Спомням си, че навремето много критикуваха Никита Михалков за филма "Цитаделата" - защо не отрязал някаква сцена, защо не добавил друга... И той им го каза добре. "Драги критици, вземете един чук и забийте поне един пирон в интерес на Русия - тогава ще си говорим." Ако с този медал сме направили така, че поне едно момче да избере спорта пред наркотиците, значи сме забили поне един пирон в полза на Русия.

* * *

Всички спортисти сме луди. Обуваме първо лявата маратонка, не си режем ноктите... В Лондон аз не се бръснех и не перях тениската, с която побеждавахме. Накрая молех хората да не се доближават до мен и да не ме прегръщат.

* * *

Често ме питат как избирам играчите? Навремето смятах, че е важно да скачат високо и да удрят силно. Сега основното, което ме интересува, е как този човек ще се впише в колектива. Случва се някой да е два метра, но да трови съблекалнята. С такива хора се разделяме. Ще ви дам пример. В Казан (б.р., Алекно от години е треньор на Зенит Казан) имаме детски волейболен интернат. Събираме момчета и момичета в осми клас - сутрин и вечер тренират, а през деня учат. Един ден при мен дойде майка със скъпо кожено палто, води сина си - двуметрово хлапе. Майката започна да ми разказва: талантлив е, най-добрият, голям биткаджия... А момчето през цялото време не откъсна поглед от своя айфон. Изслушах я и обещах да помисля.
Буквално пет минути след нея пристигна един очукан баща и момче - далеч не великан, с найлоново пликче в ръка.
Бащата започна: "Не знам какво да го правя - спи с топката и по цял ден подава на стената вкъщи, съседите са полудели. Цялата му стая е облепена със снимки и плакати на волейболисти." И на него казах, че ще помисля. Но момчето ме попита: "Не искате ли да ме видите? - и извади от плика едни вехти гуменки. - Готов съм да ви покажа какво мога." Според вас кого избрах?

* * *

Със Зенит вече имахме успехи, но усещах, че отборът се отпуска. Този видели в някакъв бар, онзи не знам къде си...
Една нощ в два часа телефонът ми звъни. Обажда се мой познат, полицейски инспектор: "Един от твоите хубостници току-що прелетя покрай мен със 180 км/ч. Какво да го правя?" "Взимай му книжката и да се оправя!" На следващия ден се обадих на Асгат Сафаров - началника на полицията в Татарстан. "Асгат Ахметович, искам да вкарам отбора в затвора." След пет минути ми върна обаждане: "Утре в 9 часа ви чакат." Казах на отбора, че ще ходим на екскурзия. На входа на затвора ни прибраха мобилните телефони и ключовете. Всички се умълчаха. Отиваме при осъдените на най-лек режим. Гледам играчите - никаква реакция. Продължихме. В съседния коридор бяха осъдените на доживотен затвор. Погледнахме през шпионката в една килия - тъмница, два на два. Вътре човек крачи като звяр. Попитах: "Защо условията са такива?"
Обясниха ми, че е осъден за четири убийства по време на заложническа драма. Играчите обаче пак не трепнаха.
Качихме се на втория етаж. Там лежаха малолетните престъпници. Две 14-годишни момчета, осъдени за убийство. Едва когато видяха тези деца, чийто живот в общи линии беше приключил, моите звезди се впечатлиха. Така ми се стори поне. Този, който беше профучал със 180 км/ч - също.