История на парапланеризма

Идеята за парапланеризма се заражда в парашутистките среди около 1960 г., когато в САЩ се е появила нуждата от парашут, който да приземява совалки. Тогавашните еднослойни парашути не са имали тази товароподемност – да носят 5 тона, те е трябвало да бъдат с над 30 м разпереност и са щели да тежат много (1). За да преодолеят проблема, в НАСА от 1964 г. работят с Давид Бариш, бивш пилот на военни и граждански самолети. Това е и човекът, измислил парапланеризма в сегашната му форма. За да може парашутът да не е много голям, той прави революционния си дизайн на почти правоъгълен еднослоен парашут от 3 секции, като предната част (около 30 см) на атакуващия ръб е пришита обратно, оформяйки двуслойна част. Това позволява по-голяма подемна сила и значително намалява площа на парашута, нужен да издържи 5 тона, като така се поставя началото на двуслойните парашути, от които произлиза и първият парапланер.

Първият полет се извършва през септември 1965 г. от Катс Хилс, Бел Ер, САЩ – ски курорт на 2 часа от Ню Йорк. Прави го самият Давид в компанията на сина си и Жак Истел (Jacques Istel). Прототипът нарича sail wing, а самото действие като спорт нарича Slope Soaring (склоново реене).

През 1966 г. НАСА произвежда прототип от 5 секции с увеличена двуслойна част, достигаща 1/3 от хордата (ширината на парапланера – разстоянието от атакуващия ръб до изходящия ръб) и с аеродинамично качество от забележимите 4,2 (на всеки 10 м височина прототипът изминава 42 м напред), а първият изцяло двуслоен парашут е направен от канадеца Домина Жалбер (Domina Jalbert).
До 1968 г. Давид работи в конкуренция с Франсис Рогало, за да убеди НАСА в предимствата на неговия дизайн, но в крайна сметка НАСА се отказва от тази програма и сменя концепцията. А със спирането на финансирането, за доста дълго време намаляват и разработките.

От другата страна на океана обаче разработките по двуслоен парашут набират сила. През 1978 г. парашутистите Жан-Клод Бетемпс (Jean-Claude Betemps), Андре Бон (Andre Bohn) и Жерар Босон (Gerard Bosson), пионерите-парапланеристи във Франция, разработват техниките за излитане от склон, които събират много последователи. През 80-те, когато много алпинисти в Алпите започват да използват парашут, за да слизат от стръмни върхове, се слага и началото на популяризирането на парапланеризма – който се отделя от парашутизма поради факта, че се излита от склон, а не се скача от самолет, връх, мост и т.н. Именно тази особеност – излитането от склон на крака, тласка развитието напред, като се подобряват аеродинамичните качества на парапланерите. Работи се много върху формата му, първоначално е правоъгълна, после - елипсовидна и все по-усъвършенствана, за да има по-добри аеродинамични качества.

В началото на 80-те за спускане от върхове се използват парашути с аеродинамично качество до и около 1, т.е. за всеки 10 м загубена височина се изминават около 10 м напред. Но с развитието на парапланеризма през 80-те това бързо се подобрява и се стига до стойности над 6. Появяват се много производители в Европа, САЩ и Азия. Започват да се организират състезания и да се разработват сертификационни механизми за парапланерите, за да се гарантира сигурността на нарастващия брой ентусиасти. Първото Световно първенство по парапланеризъм се провежда в Кйосен, Австрия през 1989 г. Дисциплината е само една – крос кънтри летене. Целта е да се лети на големи разстояния, използвайки максимално аеродинамичните качества на парапланерите и термиките, които позволяват издигане на височини, по-високи от мястото на излитане, т.е. с парапланерите вече не се спускат, а летят.



Крос кънтри летенето е най-старата и най-добре развитата дисциплина в момента. Всички световни производители влагат опит и съвременни изследвания, за да създават все по-добри парапланери – да летят по-бързо и по-надалеч, и да са по-безопасни. Днес има няколко разновидности на парапланерите – най-масови са тези за крос кънтри летене и акробатика, а в последно време набират сила малките крила – спийд глайдерите, които се ползват за екстремно бързо летене близо до релефа, които много често се комбинират със ски.

В момента към Световната Федерация по Въздушни Спортове има 5 дисциплини за състезания по парапланеризъм – крос кънтри (летене по дълъг маршрут, обикновено над 50-80 км, най-популярната дисциплина в момента и двигател на развитието в парапланеризма), соло и синхро аеробатика (тези две дисциплини не са много масови, но състезанията са най-атрактивните – пилотите правят невероятни фигури с парапланери почти над главите на публиката, а в синхро аеробатиката всички тези трикове се изпълняват по двойки), целно кацане (сравнително нова дисциплина, адаптирана от парашутизма, където целта е да се кацне възможно най-близо до центъра на мишената; доста популярна дисциплина в някои държави поради факта, че в състезанията могат да участват дори и начинаещи пилоти, които нямат умения и способности да участват в другите дисциплини) и спийд глайдинг (най-новата дисциплина към ФАИ, до 2016 г. все още не е имало големи състезания и очакваме тепърва нейното развитие).

В небето над българските земи

В България парапланеризмът се появява в края на 80-те. Информацията от тези времена е оскъдна, но от разговори/интервюта с тогавашни радетели на екстремните спортове става ясно, че парапланеризмът идва в България доста рано, като се има предвид изолацията, в която сме били. Първите парапланери се появяват по три направления, горе-долу едновременно. От една страна са парашутистите, от друга -  алпинистите, а от трета - и може би първи по време - са тогавашните делтапланеристи, които вече са изградили опит в безмоторното летене.

Канал 1: Делтапланеристите

През 80-те години в България има добре развит и с много успехи клуб по делтапланеризъм към Главно Управление Пътища (ГУП), или както ги наричат - Гупите. През 1987 г. те правят голяма поръчка за делтапланери към западна фирма, която като подарък или компенсация за забавена поръчка включва в доставката и един парапланер. Този парапланер тогава е бил горе-долу 90% парашут. Занасят го на инструктора по парашутизъм Владо Колев и с това започва популяризирането на парапланера, а малко по-късно се правят и първите полети. Делтапланеристите не са впечатлени от парапланера и го ползват по-скоро като забавление, докато чакат на някой баир. Скоро се прави и първият полет на жена с парапланер в България, но за съжаление имената на тези първи пионери в българския парапланеризъм са неизвестни.

Не след дълго жените в Гупите окупират парапланера и основно те летят с него, докато мъжете летят с делтапланери с качества и максимални скорости, превишаващи двойно параметрите на парапланера. Делтапланерите тогава са били с качество около и над 10, правели са прелети, издигайки се над мястото на излитане, благодарение на термики, докато парапланерът е бил с качество 5-6 и полетите са били от порядъка на минути - причината, поради която и бързо губи популярност сред делтапланеристите. Въпреки скромните му летателни възможности, първият парапланер е бил използван за забавление от делтапланеристите, които са го влачили по стартовете и рядко, при по-силен вятър дори са излитали. Повечето делтапланеристи обаче бързо губят интерес и остава само Александър Кондратенку, който по-активно ползва парапланера.

Канал 2: Парашутистите

Идеята да излитат от склон, а не да скачат от самолет, се заражда сред парашутистите през 1986 г. Идеята е да се оптимизира времето във въздуха, като се увеличи продължителността му, както и да се улесни озоваването в този въздух. Излитането от склон премахва нуждата от самолет, което е скъпо и бавно удоволствие, а подобряването на аеродинамичните качества на парашута помага да се лети по-дълго време от една и съща височина на излитане. През 1986/7 г. Николай Стойков прави опит за полет от Копитото, Витоша, но с парашут. Полетът е кратък и не достига поляната за кацане, а завършва в дърветата над Бояна. Започва подобряването на парашутите, за да могат да прелетят по-голямо разстояние и да излитат по-лесно, защото именно излитането е било основна трудност с парашут или с първите парапланери. Смятало се е, че ако излетиш, вече всичко е наред и няма какво много да се случи, освен да се наслаждаваш. Парашутистите в България проявяват най-голям интерес към парапланеризма и за разлика от делтапланеристите, започват да се обучават, да модифицират екипировката и да събират информация.



Така се стига до 1989 г., когато и парашутистите се сдобиват с парапланер – истински парапланер, произведен на запад. Това става благодарение на двама човека – Емо Балона (който тогава е известен с друго име) и Тодор Живков (много известен и винаги с това име). По неясни причини Емо е бил близък с другаря Живков и когато му споделя, че на запад има парашутоподобни апарати, които летят напред повече, отколкото пропадат надолу, държавата се задейства и съвсем скоро Емо става притежател на западен парапланер на марката Firebird. През лятото на 1989 г. той го занася в парашутния корпус в Пловдив, където много хора се запознават с апарата и така спортът вече е налице. Въпреки наличието на няколко парапланера в България, в края на 80-те те се оказват недостатъчни за всички желаещи, и развитието на парашутите към парапланери се ускорява. През пролетта на 1990 г. трима парашутисти – Антон, Владето и Марин, се сдобиват с един парашут от учебния център в София, който бива модифициран за излитане от склон и се качват на х.Алеко на Витоша, където от Стената правят успешни полети. А след като полетите от склон с парашут вече са усъвършенствани, Антон Найденов прави и първия BASE скок от моста Витиня през зимата на 1990 г.

Развитието вече е бурно, започва дори производство на парапланери в България. Стоян Войводов (1991-1996) шие няколко парапланера и сбруи за тях, като дори впоследствие вкарва иновации, които не са били познати в западните фирми производители, а през 1996 г. в Монтана започват да се шият сбруи за парапланери от Ава Спорт. Тогавашните сбруи много приличат на сегашните за Hike&Fly – без протектори, с няколко колана, които да държат пилота вързан за крилото. Разбира се, те са били доста леки, дори и при сегашните разбирания за съвременни леки сбруи. Първите полети с крилата на Войводов се правят на Чепън, Драгоман. Заражда се и склоновото реене в парапланеризма, такова, каквото го познаваме и днес. Когато вятърът е силен, пилотите успяват да летят продължително и да се издигат над мястото, от което са излетели.

В периода 93-94 г. Стоян Войводов и Емо Кърлев – първият делтапланерист в България, започват работа в цех за производство на делтапланери към ЦКС. Цехът се намира в София и е оборудван с най-съвременни машини и материали. В него започват постепенно да се произвеждат и парапланери, тъй като оборудването е много добро. След като цехът се затваря, част от оборудването и материалите преминават някакси в частни ръце и производството продължава още няколко години.

Канал 3: Алпинистите

В средите на алпинистите за парапланери се говори от 1988 г., след като през 1987 г. се прави българска експедиция на връх Аконкагуа (6962 м) в Аржентина, с участието на Кирил Тафраджийски. Алпинистите се качват на върха малко преди Нова година, където срещат французойка, част от група към производители на парапланери. Тя излита от върха и каца на 4200 м при перфектни метео условия - впечатляващ полет, който спестява опасното слизане надолу. Когато се връщат в България и разказват на приятелите си делтапланеристи тази история, алпинистите научават, че Гупите вече имат такова нещо. И макар според Гупите това да е нещо, с което не се лети, ами се дърпа по земята и при вятър може и то да те дръпне, но е основно за забавление, не толкова летателен апарат, Кирил Тафраджийски (Тафрата) - видял с очите си какво може този плат, в началото на 1988 г. се качва на Витоша и заедно с Красен Райков в района на Черни Връх прави първия си полет.

Вторият парапланер, който се появява в България, е доставен от КАМЕКС през есента на 1988 г. и е на френската марка Trekking, модел Адамски. За него вече има повече информация. За разлика от първото крило, това е с по-голяма максимална скорост и има качество около 4-4.5, докато крилото на Гупите е с качество около 3. Това е първият парапланер, който позволява да се лети от повечето стартове, познати и сега, като Комините, Расник, Сопот. Историята как този парапланер се появява в България е приятен пример как е функционирала държавата по това време.



КАМЕКС се занимава с каменнообработка и строително-монтажни дейности и към компанията работят алпинисти за височинна работа. Именно тази група спомага за развитието на парапланеризма сред алпинистите, а и като цяло в България. Те се възползват от нещо непознато за държавата ни дотогава, а именно търговска отстъпка (намаление). КАМЕКС трябва да закупи голямо количество машини и инструменти за каменнообработка от западна фирма. Съответно, за да плати с долари, държавата проверява цената за една машина и отпуска сумата за закупуването на база на единичната цена. Когато КАМЕКС правят поръчката, от фирмата им изпращат фактура на по-ниска стойност, защото им правят отстъпка за количество и това създава много проблеми. Как така държавата е дала да речем 20 000 долара, а пък компанията купува за 16 000 долара. Тази разлика е трябвало бързо да бъде занулена и тъй като да върнеш пари във валута е било достатъчно сложно, почти е граничело с лудост и е било свързано с писане на писма, обяснения и доклади, хората от КАМЕКС решават да си спестят това неудобство, като за оставащата сума си поръчват други неща. Тъй като нашите герои в този кратък разказ са алпинисти, естествено голяма част от сумата отива за въжета и друг алпийски инвентар, но и за един парапланер. Така той се озовава в КАМЕКС, където от края на 1988 г. започват опитите да се лети с него.

Поради липсата на всякаква информация за това как се ползва, периодът на опитите е доста дълъг – почти година. Първите хора, които летят с Trekking-а, са Александър Божилов, Янчо Стойчев и Кольо Рапела. Първите им „полети“ (отделяне от земята на не повече от 1-2 м) са на Бистрица – Капрала. Полетите са били рядкост, плод на случайността и някой порив на вятъра, а по-често е било търкаляне и въргаляне по хълма. Разбира се, не са били рядкост и контузиите – не след много опити Янчо си чупи таза. Малки контузии съпътстват ползването на парапланера постоянно и около него постепенно се изгражда едно негативно мнение като за нещо, което по-скоро ще те пребие, отколкото ще те носи във въздуха. Тази тенденция продължава и през следващата 1989 г., когато група алпинисти отиват на експедиция в Памир и взимат Trekking-а. Там, на около 4000 м н.в. Кольо Рапела излита под връх Петровски и при кацане си чупи опашката. След поредната по-сериозна травма вече репутацията на крилото е много ниска. По време на същата експедиция обаче, след травмата на Кольо, един участник от руска експедиция взима крилото и го качва до връх Ленин на 7134 м. Виждайки полета, участниците в българската експедиция остават впечатлени – изглежда парапланеризмът има бъдеще, просто се изискват познания, които дотогава никой не е дал на българските пилоти.

След като се прибират от експедицията в Памир, крилото остава в КАМЕКС с лоша репутация и никой не иска да го ползва. След известно време застой, през зимата на 89-90 г. Евгени Цонев започва да се самообучава с него. По негови думи мъките да излети били около година, но без информация и каквато и да било логика, успява да излети няколко пъти. Нещото, което дава сила на Гената да продължава с опитите, е сертификат към крилото, който гласи, че се възстановява от срив за 10 секунди. Това било като Библията за парапланеризма, онова нещо, в което се насочва цялата вяра. Само трябва да излетиш, после крилото си знае работата. Затова опитите да се лети при каквито и да е условия продължавали смело, не ги спирал силен вятър или гръмотевични бури. През 1990 г. Евгени прави първия полет отвисоко, излитайки от Копитото и кацайки между къщите в Бояна, прелитайки внушителните 2-2,5 км. Толкова позволявало качеството. Първият "прелет" Гената прави от Копитото при югозападен вятър над 10 м/с. Когато излита, роторът го вдига над старта и веднага бива издухан назад. Успява да се приземи, бедствайки, до Околовръстната пътека над Драгалевци на около 5 км от старта.

Следващата интересна стъпка в парапланеризма е през 1991 г., когато Гената и Тафрата започват да летят със ски, излитайки от Банско и Мальовица. В началото доверието към парапланера е огромно, и се смята за закон, че може да се оправи независимо от всичко за 10 секунди. Единственият проблем си оставало излитането и долитането до място за кацане.

Още западни парапланери се появяват в София при посещението на няколко френски пилота, които през 1990-91 г. идват на обмяна на опит в Софийски университет. Преди да си тръгнат, те оставят двата си парапланера, и така няколко студенти от СУ се сдобиват с хвърчилата. С някои от тези крила български алпинисти летят от Елбрус и други върхове в Кавказ, но конструкцията им е все още доста съмнителна. Те летят много бързо напред, но и много бързо надолу, и имат отвори дори на изходящия ръб, нещо невъобразимо за съвременните разбирания за устройство на парапланер.

През 1992 г. Ангел Стаменов от АВА Спорт, Монтана, вкарва съвременно крило – Condor Vector. Тафрата го пробва на Капрала (известния старт над Бистрица) и за първи път виждат крило, което не копира релефа - т.е. не пропада много бързо, а си лети и дори прелита пътя за с. Железница. Едно невиждано постижение - и нищо чудно, че крилото веднага сменя собственика си срещу сумата от 1000 USD.

Местата за летене

В началото стартовете за летене в България са именно тези, които са открити, изучени и развити от делтапланеристите. Едни от първите места, на които се лети, са Чепън, Сопот, Копитото, Монтана, Околчица, Шумен. Днес местата за летене са много и във всеки областен град има група парапланеристи, които откриват нови стартове. Множеството планини у нас предлагат отлични условия за летене, а поради факта, че се излита с насрещен вятър, има нужда от места с различна ориентация спрямо вятъра. Списък на много от стартовете (общо 167) в България може да намерите на paraglidingearth.com/pgearth/index.php?pays=22.

Състезания

След като парапланеризмът се развива в София и околностите, идва ред и на първото училище по парапланеризъм, което правят Валя и Антон Найденов през 1995 г. Вторият голям център се заформя във Варна. Там парапланеризмът се развива най-напред от Димитър Вълков и Ивелин Илиев, които започват да летят през 1993-4 г.



През 1992 г. се организира и първото международно състезание по парапланеризъм в България. То се провежда в района на гр. Сопот, организирано от Ангел Стаменов и Митко Ралев, а участниците са главно от България, Македония и Сърбия. В следващите 5-6 години се провеждат още няколко състезания по парапланеризъм в района на Монтана. И през 1999 г., в София, се провежда първото международно състезание по парапланеризъм кат.2 по FAI - Въздушна битка, което се състои на стартовете на Коняво и Витоша. Това е първото издание на Въздушна битка, която се провежда и до днес. Изданието му през 2002 г. във Владая е първото състезание в България, където за отчитане на резултатите се ползва GPS. Дотогава за доказване на прелетяното разстояние се ползват снимки с фотоапарат на добре различими географски или индустриални обекти. Методът е доста неточен и бавен, така че с появата на GPS-ите нещата се развиват положително за спортното летене.

Състезателното летене с парапланер в България се утвърждава през 1997 г., когато голяма група от български пилоти отиват на Международното състезание в Баня Лука, Босна и Херцеговина. Там се заформят контакти с нашите съседни клубове, което помага за популяризирането на състезанията по крос кънтри.

С добри постижения се изявяват няколко пилота, като един от тях – Димитър Михов-Мицо, става основен стимул и вдъхновява много бъдещи пилоти да се развиват в състезателното летене и в аеробатиката. Той безспорно е най-известният пилот по това време в България, както и първият български пилот, участвал в най-реномираното състезание – Световна купа. Именно там се демонстрират най-добрите постижения в конструирането на парапланери и в уменията за управлението им. Опитът, който Мицо донася от Световната купа, и до днес помага на българския парапланеризъм. Мицо загива през 2002 г. при изпълнение на опасни фигури от аеробатиката, но неговата жажда за развитие на парапланеризма все още сплотява много пилоти в България. В негова памет и до днес се организира състезанието Въздушна битка (Aero Battle), като през 2016 г. то се проведе в Златица (airtribune.com/aerobattle2016).

През 2001 г. се появява нова и съвсем съвременна фабрика за парапланери в гр. Перник. Фирмата се казва АТЕК и до 2004 г. произвежда парапланери в няколко класа, но след това бързо изчезва. Това поражда идеята за производство и дизайн на парапланери в България и не след дълго, през 2006 г., се създава новата фирма Елемент (element.bg) в гр. Варна. Те и до днес произвеждат парапланери, както за начинаещи, така и за състезатели.

Развитието на парапланеризма в България достига кулминация през 2013 г., когато в Сопот се организира Световно първенство по парапланеризъм. По този повод се събира елитът на световното крос-кънтри летене и Сопот се превръща в много известна дестинация за пара-туризъм и обучение, както на българи, така и на много чужденци. Поради прекрасните условия и мотивацията на пилотите, състезанията стават все повече, организират се форуми на високо ниво, както и няколко световни формата, включитено квалификация за световна купа – Pre World Championship. Сред пилотите в крос кънтри дисциплината на международно ниво безспорно най-утвърден е Ясен Савов, носител на Европейската купа за 2009 г., участник в супер финалите на Световната купа между 2009 и 2011 г., и европейски шампион за 2012 г. и 10-ти в световната ранглиста.



Дисциплината целно кацане също търпи бурно развитие след 2010 г. и се организират световни и европейски първенства. Участниците са по-малко на брой, но важен плюс за развитието е, че са нужни значително по-малко финанси за организация и логистиката е по-опростенна. Българските пилоти в дисциплината имат можество успехи на национално и световно ниво - Елена Костова, която печели златото на петото Световно първенство през 2009 г. в Хърватия; Димитър Ралев - европейски шампион от 2012 г. и втори на Световното от 2013 като част от националния ни отбор; Валери Цветанов, пръв на Световната купа и четвърти на Световните въздушни игри, провели се в Дубай през 2016 г.

Фактът, че тренирането на акробатичен парапланеризъм изисква специфични условия - състезанията се провеждат над вода, означава, че в България все още тази сцена не е много развита и досега не се е състояло състезание, но въпреки това имаме световни успехи в аеробатиката в лицето на Весо Овчаров. Атлет на Red Bull, с два световни рекорда за гърба си за най-много изпълнения на фигурата инфинити тъмблинг (първият от 2013 г., 180 повторения с Петар Лонкар; вторият от 2015 г., когато заедно с Петар Лонкар и Онджей Прохазка скочиха от балон на 2500 м височина над скалните образувания в Кападокия и успяха да изпълнят 126 превъртания в идеален синхрон), Весо има и множество участия и победи по международни състезания и осъществени уникални проекти по целия свят, което безспорно го прави един от най-изявените български атлети, не само в парапланеризма.

Рекорди

Рекордът за най-дълъг прелет до 1997 г. в България е около 35 км. В следващите години започва сериозно развитие и постиженията се подобряват редовно. Мицо първи прави значително подобрение в рекорда за дължина на прелета и вдига летвата до 88 км, а през 1999 г. чупи 100-километровата бариера с полет от с. Расник до с. Български извор - 112 км. Този прелет Мицо прави с много известния за това време парапланер Sky Paragliders Pero. Следващата година, 2000 г., Красимир Гигенски със Sky Paragliders DivineR подобрява рекорда до 114 км, като прави полет от Конявската планина до гр. Пазарджик. За следващия рекорден прелет в България се включват и пилотите от Сопот – Орлин Димов с Nova Vertex прави през юли 2001 г. прелет от Сопот до Калотина – 160 км, а само месец по-късно рекордът е подобрен отново от Мицо със Sky Flare, който излита от Бузлуджа и каца в гр. Перник, прелитайки 188 км. Следва още едно подобрение на националния рекорд за прелет - през юли 2003 г., когато Николай Йотов – главният инструктор и до днес в клуб Скайномад, прелита с Nova X-pert 201 км от с. Войнягово до турската граница (Г. Ябълково).

И така стигаме до следващата голяма стъпка – когато пилот в България прелита над 300 км. За пръв път това прави Даниел Димов с Елемент Fire, който през август 2013 г. прелита 303 км от с. Невша до с. Лехчево. Сегашният рекорд, поставен в България, е 313 км на Николай Велев, а за сравнение световният рекорд за най-дълъг прелет в момента е 514 км и е поставен в Бразилия. Също в Бразилия Весо Овчаров успява да прелети 344 км, което го прави най-голямото разстояние, изминато с парапланер до момента от българин.

Георги Йорданов, списание "360"
360mag.bg