Мария Данчева с красота, финес и класа към върховете на големия волейбол

Мария Данчева е родена в град Пазарджик. Тренира волейбол от 13-годишна възраст. Прави първите си стъпки в отбора на Хебър (Пазарджик) под ръководството на треньорката Мария Вълчева. Със страхотните си изяви от самото начало приковава вниманието към себе си и през 2010 година преминава в ЦСКА (София). За три сезона при Червените става шампион при девойки младша възраст през 2012 година и при девойки старша възраст за 2013 година.

Следващото предизвикателство е преминаването на Мария в отбора на Марица (Пловдив) през сезон 2013-2014. С пловдивския тим Данчева успява да вдигне шампионската титла в три последователни сезона (2014-2015, 2015-2016 и 2016-2017), два пъти да триумфира с Купа България (2014-2015 и 2016-2017) и веднъж да спечели първата историческа Суперкупа на страната. Мария Данчева печели индивидуално отличие за най-добър блокировач през сезон 2014-2015. Дебютира за женския национален отбор през 2015 година.             

С участието си в него завършва на девето място на Европейското първенство, което се проведе в Азербайджан и Грузия тази година. 21-годишната волейболистка беше част от националния отбор на България до 23 години, който преди месец спечели исторически бронзов медал от Световното първенство в Словения.

Ето какво ще ни разкаже амбициозната волейболистка.

– Как започна всичко? Откъде се появи тази страст към волейбола?

– Всичко стана съвсем случайно. Един ден през лятната ваканция, прищраквайки каналите попаднах на волейболен мач на мъжкия национален отбор. Това, което правеха, ми се стори интересно, макар и да не разбирах много от самата игра (усмихва се). Бях много въодушевена от това какво се случва и емоцията ме завладя напълно. В седми клас, мисля, че беше в края на първия срок, в класната стая влязоха двама мъже. Всички предположихме, че са от инспектората на проверка, затова се изправихме и те забелязаха моя ръст. В този момент се обърнаха към мен, казвайки, че съм с подходящ ръст и, ако искам, да се пробвам в техния волейболен отбор. Тогава разбрахме, че са треньори търсещи попълнения за волейболния отбор на Хебър (Пазарджик). Така стана - малко неусетно (усмихва се).

– Помниш ли как протече първата ти тренировка?

– Спомням си, че бях много притеснена и баща ми ме придружи. На първата си тренировка трябваше да подавам на стената. Това е нещо, което всяко дете мрази да прави, но е много важно. Все пак това е основата на волейбола. От време на време се появяваше треньорката Мария Вълчева, която ми показваше как да подавам на стената, а аз бях като омагьосана от начина, по който го прави, контролирайки посоката. За разлика от мен при всяко подаване топката отиваше в различна посока. Няма да забравя думите и, че стената е най-добрият ти партньор за загрявка, защото, както подадеш топката, тя така ще ти я върне. Ти контролираш всичко - огледални са нещата.

– Имаше ли момент, в който си искала да се откажеш от спорта?

– Не един. Доста са били, но по някаква причина винаги съм намирала начин да продължа. Не знам как и не знам защо, но просто така са се стекли обстоятелствата. Още играех  за отбора на ЦСКА и последната година бях решила, че ще спра с волейбола. Щях да се отдам на учене и да си изкарам спокойно последната година от гимназията, а след това да се запиша в университет. Само че нещата не се случиха точно така. Преди да напусна отбора на ЦСКА разговарях с тогавашния си треньор Петър Дочев, споделяйки му че имам намерение да спра с волейбола и да не играя повече. Реакцията му ме изненада, тъй като той ми се изсмя в лицето и заяви категорично, че ще продължа да играя. Оказа се прав (смее се).

– Лесно ли е да си професионален спортист в България? Какви са условията, които се предлагат, и изкушенията?

– Според мен спортът, колкото много ти дава, толкова много и взима. Той може да те пази, но в същото време по някакъв начин те и руши - с нерви, травми, операции. Аз самата претърпях две операции. След това всичко е въпрос на психика и дали ще си достатъчно устойчив да се върнеш обратно. Колкото до условията в България, те не са на добро ниво. Имала съм тренировки, в които залата е била страшно студена, а кожата ти се пука от студ. Ти тренираш с ръкавици, шапки, якета и какво ли не, за да се стоплиш, което от своя страна не е хубаво за теб, защото това може да ти съсипе здравето, физиката и т. н. За такива ситуации, премисляйки ги вече след години, се чудя сама на себе си как съм можела да ги допусна, но, докато си малък и примерно ти казват “ти имаш такива условия,  работиш в тях и това е!”, се примиряваш. Имало е такива случаи, продължава да ги има и ще ги има в България, ако спортните бази не се променят. Аз мисля, че е възможна промяна, но ще се изисква време.

– От какво си се лишавала през годините в името на волейбола?

– Големи лишения не съм имала, но са ми липсвали почивките. За съжаление, отсъствието от някои семейни празници е трудно, но новите технологии донякъде компенсират нещата. Където и да се намираш, винаги можеш да се свържеш с близките си. Много често ни се налага да тренираме или пътуваме по време на празниците и невинаги успяваме да им се насладим. Това е нещо нормално за спортистите, защото ние сме свикнали, че не всеки празник е празник по традиционен начин. С времето го приемаш.

– Кой е най-незабравимият момент в спортната ти кариера?

– Те са доста, но може би първият медал, който съм спечелила, наистина ми беше много важен и ценен. Той бе при девойки младша възраст и остава много значим, защото ми бе първият. Емоцията се запазва в теб и след това, ако успееш да я съхраниш във времето, продължаваш да я търсиш и искаш да я изпиташ отново.  Няма да забравя нито един мач, който съм загубила (не може само да печелиш). Тази емоция ми е много добре позната, но съм успявала някак си да се върна обратно. Амбицирам се да тренирам повече. Искам да стана по-добра и да опитам отново.

Друг незабравим момент е Световното. Аз все още не осъзнавам какво сме направили, ако трябва да бъда честна (смее се). Първата шампионска титла, първата купа... - много са незабравимите моменти, няма само един.

– Какво не успя да постигнеш, а го искаш?

– Все още не съм развила техниката и физиката си и работя над тези две неща. Ако говорим за титли кой знае? Тепърва ще работя за тях, така че на този етап се старая да подобря физическата си форма и техниката си. Има доста неща, които трябва да усъвършенствам, за да бъда доволна от себе си. Мечтая да участвам на Олимпийски игри и разбира се да се представим достойно.

– Имаш ли идол - спортист, който те вдъхновява?

– Като малка, от националния отбор много харесвах Андрей Жеков, заради играта му и начина, по който даваше винаги максимума от себе си. Понастоящем от всеки един състезател, както в националния отбор, така и с момичетата, с които тренирам, си намирам по нещо, което ми допада. В един ми харесва как той напада топката или как някой подхожда към ситуацията. В други ми харесва как играят в защита, в трети - концентрацията и как успяват да пуснат много добър сервис. У всеки има нещо мъничко, като елемент, който ми допада.

– Суеверна ли си? Ти ли си избра номера, с който играеш?

– Суеверна може би малко, в границите на допустимото. Ситуацията с номера е следната. Когато пристигнах от ЦСКА в Марица, ми дадоха тренировъчен екип, което не ми се бе случвало преди това. В отбора на ЦСКА не са ни раздавали тренировъчна екипировка и всеки тренираше с каквото има. В Марица ми дадоха тениска и екип с първи номер. По-късно при разпределянето на номерата аз вдигнах ръка, за да кажа, че първи номер е при мен за информация, и така си остана при мен. Иначе съм играла с различни номера и треньорите са ми ги избирали. В националния тим една година играех с втори номер, а следващата - с дванадесети. Може би тази година бе запазено аз да играя с дванадесети номер.

– Мария, ти си висока 195 сантиметра, притесняваш ли се да носиш високи токчета?

– Не се притеснявам. Аз нямам проблеми с това да нося високи токчета, стига да са удобни, защото комфортът и удобството са важни. Понякога забелязвам, че хората покрай мен невинаги се чувстват добре. В повечето ситуации, дори да съм на нисък ток, при мъжете се появява лека неувереност, когато забележат разликата във височината. Дори с малко токче може би си мислят “тя, защото е с токчета, е по-висока от мен”. Очевидно, ако ги сваля, пак ще съм по-висока от повечето от тях. Преди време говорих с майка си и тя ми каза, че няма от какво да се притеснявам: “С токчета или без тях, ти си висока и това не е повод за притеснение”.

– Спомняш ли си най-куриозната ситуация, която ти се е случила?

– Какво най-често правиш през свободното си време? Имаш ли хоби?

– Не е само едно. Може би това е проблемът. Зависи от настроението, зависи от музата и с какво време разполагам, но обичам да рисувам, обичам да готвя, предимно сладкиши. Падам си по сладките неща. Вече стрелям с оръжие, така че ВНИМАНИЕ! (смее се). Пазете се! Мога. Ходя на езда не толкова често колкото ми се иска, защото нямам много свободно време. Някой ден много искам да си взема куче (усмихва се). 

– Имаш ли някакви идеи, цели, мечти, които искаш да осъществиш?

– Като за начало да видя докъде мога да стигна с новата позиция, на която ще играя. Наясно съм, че ще ми е трудно и на другите около мен също. Сигурна съм, но все пак да видя колко далече мога да стигна и дали ще ми хареса. Преди време исках да си отворя сладкарница. Но сега вече имам желание да изградя собствен дом - ранчо някъде в планините, с няколко кучета. Мисля, че ще се чувствам добре.

Накрая искам да благодаря на първия си треньор Мария Вълчева. Тя е уникален човек - много позитивна, добра, подхождаше с разбиране, винаги се интересуваше от нас и ни беше точно като приятел. Искам да благодаря на всички треньори, през които съм преминала. Без тях нямаше да съм това, което съм в момента. Също така и на моето семейство, защото те все пак са хората, които винаги са до теб и те подкрепят и разбират. На всички приятели и на отбора! Ако не беше Марица, аз нямаше да продължа да играя волейбол.