Миятович: Реал винаги ще бъде с мъничко над Барса, Манчестър Юн и Байерн

Легендата на Реал (Мадрид) Предраг Миятович говори ексклузивно за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е eмблематична фигура за „кралския клуб“ и въобще за световния футбол. Близо две десетилетия той беше под прожекторите като футболист на сръбските Будучност и Партизан, на испанските Валенсия, Реал (Мадрид), Леванте и на италианския  Фиорентина. В професионалния клубен футбол има 433 мача и 148 гола. А за националния тим на бивша Югославия е записал 73 двубоя с 27 попадения. От 2006 до 2009 година той беше спортен директор на Реал (Мадрид). А негов гол донесе триумфа на „Белия балет“ в Шампионска лига след 32 години суша в битката за трофей №1 на Европа. Във финала на 20 май 1998 г. в Амстердам „кралете“ победиха Ювентус с 1:0.

- Господин Миятович, добре дошъл в България! За кой път сте у нас?
- От много време не съм идвал. Но винаги, когато съм в София и въобще във вашата страна се чувствам прекрасно. Тук съм като у дома си.

- Какви са спомените ви за българския футбол?
- Вашият футбол е много близък до сръбския и черногорския, въобще до югославския. Има много дарования.  Играчи с много самобитен талант. Българският национален отбор през 90-те години постигна наистина големи успехи.  Играхте с успех на световното първенство, на европейското. Демонстрирахте един хубав за окото футбол, в който главни действащи лица бяха звезди, които оставиха диря в историята. Белязаха я със собствена епоха във футбола. Не говори само за Стоичков, но също и за Бербатов, за Любо Пенев с изявите му най-вече във Валенсия. Българският футбол винаги е бил атрактивен и на мен лично винаги ми е харесвал, защото се идентифицирам с вашите футболисти. И това е така, защото познавам начина им на мислене, което много наподобява това на югославските играчи.

- Сърбия винаги е имала страхотни футболисти, но независимо от присъствието на Видич и Иванович мисиите ви доскоро не успяваха...
- Да, сръбският национален отбор има много добри играчи, но в последните години не ни достигаше работа в екип, бяхме слаби като тим. В съвременния футбол индивидуалните качества на състезателите не са достатъчни, за да има успех отборът. Необходимо е  тимът да е сплотен, единен и да работи като добре смазана машина. Според мен точно това ни липсваше. Сега стоим много по-добре като колектив и сме много по-концентрирани, има много повече положителна енергия. Добре са нещата и само трябва да се следва този успешен път. Класирането на Мондиала е голям успех за всеки футболист и постижение за Сръбската футболна федерация. Но като че ли най-важното са запалянковците, защото те с цялото си сърце искаха да видят националния ни отбор да играе на световното.

- Живеете в Мадрид, но със сигурност следите какво става в Сърбия. Какви са проблемите на Балканите?
- Живея в Мадрид, в Испания, където гледам най-доброто първенство в света, защото само в Испания има такова струпване на най-големите футболисти от целия свят. Уважавам и английския шампионат и немския, но мисля, че никъде няма такава концентрация на звездни футболисти, както в Ла Лига. Тя е най-атрактивната от всички. Първенствата на Сърбия, на България... Проблеми... Отборите нямат средства и не могат да привлекат добри играчи. Има и много неща около футбола и тук, и в Сърбия, и в Черна гора, които трябва да се изкоренят час по-скоро. Убеден съм, че и в нашите страни – в България, Сърбия, Черна гора, футболът ще се възроди и футболистите ни отново ще са сред най-атрактивните.

- Помагате ли на сръбската федерация или на Партизан като ваш бивш клуб?
- Близък приятел съм с президента на федерацията на Черна гора Деян Савичевич и винаги когато има нужда от помощ, съм на негово разположение. Приятел съм и с президента на сръбската федерация, който започна мандата си наскоро и иска да направи много хубави неща за играта. За да имаш успехи в най-популярния спорт обаче трябва време. А твърде често футболните хора не ти дават времето, което е нужно, за да направиш това, което искаш...

- Когато играехте в Партизан, можехте и да отидете в Ювентус. Защо избрахте Валенсия?
- Защото през 1993 г., когато напуснах Югославия, исках да намеря страна и клуб, където да мога да вдигна нивото си като играч. За мен е много по-добре за един млад играч да отиде в отбор, който има име, има история, но към момента не е в Топ 10, не е в  Голямата десетка. Защо? Защото в такъв клуб се предполагаше, че ще имам повече възможности за изява по най-добрия начин. И можех да напредвам не само като футболист, но и като личност. Да стана готов за Реал (Мадрид) или   Барселона…  Днес много футболисти правят грешка, отивайки директно в голям отбор, където има убийствени изисквания и натиск. И това ги погубва. Много по-интелигентно за един млад играч е да отиде да играе в добър клуб, където да му позволят да реализира идеите си.

- Можете ли да ни разкажете повече за вашето партньорство с Любо Пенев?
- Любо Пенев ми даде наистина много, когато пристигнах във Валенсия. През 1993 г. той вече се беше наложил като лидер и беше най-добрият играч в отбора. Аз дойдох леко уплашен и непознаващ нищо в страната. Тогава той ме взе под крилото си като свой роден брат. Той говореше на български, а аз на моя роден език и се разбирахме много добре. Наистина ми помогна много тогава. Той е голям футболист, но е и уникален човек и приятел. Много го обичам.



- Кой вкарваше повече голове?
- Повече голове.... Ами, през тези 3 години във Валенсия аз вкарвах повече голове, но Любо имаше изключително добър имидж и хората го обичаха много.  Той си беше спечелил честта да е звезда на отбора няколко години преди аз да отида в клуба. И да - винаги ще помня скандиранията на феновете на Валенсия, които пееха: „Лубо, Лубо, Лубо Лубо...”. Аз вкарвах голове, но и той също се разписваше често.

- Тогава той пребори най-смъртоносната болест, заради която не отиде на Мондиала в САЩ. Вие и отборът помагахте ли му в този период?
- Да, беше труден момент за него, но той има много силен характер. Беше много твърд и пребори болестта. Надделя в тази битка и това е още едно от нещата, заради които го обичам много. Защото обикновено, когато има толкова сериозен проблем, хората се затварят в себе си и потъват. Той обаче не направи това. Показа борбен дух, води люта битка и надделя. И не само, но след завръщането си вкара още много голове, отиде в Атлетико (Мадрид) и отбеляза още голове и спечели титли и купи. Така че Любо за мен е воин. Като всички нас, които идваме от Балканите.

- Играл сте много пъти срещу Стоичков. Спомени?
- Христо е топ. Велик играч. Футболна институция. Обичан и боготворен в Барселона, където бе един от най-големите играчи в света. Той е на едно следващо по-високо ниво от мен и от много други. Уникален персонаж. Добър приятел. Много го обичам. Нищо, че е толкова луд барселонист, а аз съм за Реал. Добър човек, хубав човек.

- Как приеха във Валенсия трансфера ви в Реал?
- Беше доста бурен и бих го нарекъл  почти насилствен трансфер. Тогава за първи път в испанския футбол един клуб плати толкова голяма откупваща клауза. По времето, в което аз преминах от Валенсия в Реал, това бе най-голямата трансферна сума в историята на испанския футбол. Имаше наистина голям натиск около трансфера, но аз бях спокоен. Освен това фактът, че Реал плати такава огромна сума за мен ме караше да се чувствам добре. За мен това бе оценка, че съм наистина стойностен футболист. Феновете  на Валенсия ми се обидиха и са ми сърдити и до ден-днешен. Да, Валенсия ми даде много, но не можеше да ми даде това, което ми даде Реал. Винаги да съм в играта на върха, да печеля титли и да правя нещата добре.

- Разкажете ни за финала в Шампионската лига между Реал (Мадрид) и Ювентус…
- Финалът през 1998-а срещу Ювентус в Амстердам се оказа най-важният мач в кариерата ми. В него вкарах и най-важния си гол като професионален футболист. Победния гол. Прекрасни моменти, които се изживяват само веднъж. С онзи паметен гол и всичко, което се случи във финала, успях да вляза в историята на най-значимия клуб във футбола. От 32 години не бяхме ставали шампиони на Европа, а аз имах късмета да играя и дори да вкарам гол в онзи финал. От 1998-ма до днес Реал спечели още 5 шампионски купи на Европа. Но ние в онази звездна нощ счупихме лошия късмет, който преследваше клуба цели 32 години. Наистина незабравим момент. Най-красивият в кариерата ми.

- Във Валенсия с Пенев, а в Реал с Шукер. С кого беше по-лесно?
- И двамата бяха наистина много добри приятели. Любо бе първият ми контакт и човекът, който най-много ми помогна, но с него във Валенсия не спечелихме титла и това бе тъжно. Докато с Давор спечелихме много. Бяхме съотборници и в националния отбор на Югославия доста дълго време и така дойдоха и съвместните ни успехи.

- Дарко Панчев каза в интервю за „Код Спорт“, че ако не е била войната, Югославия е щяла да стане европейски шампион. Според него най-големият губещ от войната е футболът в бивша Югославия.
- Бивша Югославия имаше наистина големи футболисти и ако наистина бяхме останали заедно, със сигурност щяхме да спечелим някой голям футболен трофей като национален тим. Никога човек не знае, независимо от добрите единици, дали ще спечели дадено първенство, но със сигурност ние имахме големи шансове с всички тези славни играчи от Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина, Македония и Хърватия. Имахме велик национален отбор, но се разпаднахме и се случи каквото се случи. Да, наистина страхотен отбор беше.

- Да се върнем малко на Реал (Мадрид). Каква е магията? Мислите ли, че това е най-великият клуб в историята на футбола?
- Реал е нещо наистина голямо, впечатляващо и историческо. Огромни изисквания, постоянен натиск и напрежение върху играчите. Но монетата има и друга страна. Когато печелиш, чувството е неописуемо. Аз като фен на Реал, разбира се, мисля, че това е най-великият футболен клуб. Не само заради спечелените титли, но и заради уникалния имидж, който има в целия свят. Разбира се, съществуват Барселона, Манчестър Юнайтед и Байерн (Мюнхен), които заслужават да се отнасяш към тях с уважение, но Реал винаги и във всичко ще бъде с мъничко над тях. Аз мисля, че всеки млад играч, когато започва кариерата си, мечтае един ден да играе в мадридския Реал. Някои като мен например постигат мечтата си, други не, но Реал си остава велик клуб.



- Защо останахте само три години там?
- Последната година дойде треньор, с когото не се разбирахме много добре и след три години, прекарани в клуба, трябваше да си тръгна. Имах късмет обаче и успях да спечеля всичко с Реал. Тръгнах си след само три години, но всички останаха с впечатлението, че съм бил в клуба много повече време. Само три години, но три от най-хубавите години за Реал. По-добре е да си само три хубави години, отколкото 10 слаби, нали? По-добре е да останеш в историята с три паметни години, отколкото никой да не те запомни.

- Кой е любимият ви треньор и кой повлия най-много на вашата кариера?
- В кариерата ми имаше няколко треньори, които наистина ми дадоха много, за да се изградя като футболист и като човек. В Югославия това бе Милош Милутинович, който беше треньор в Партизан и ми помогна много, за да израсна като футболист. После в Испания беше холандецът Гуус Хидинк - първият ми треньор във Валенсия. Важна роля изигра и Луис Арагонес - голям треньор и сериозен човек. След него дойде и Юп Хайнкес - всички те ми дадоха наистина много и ме научиха на много важни неща. Не е възможно да избера само един и затова ще кажа, че всички те са били важни в кариерата ми и завинаги ще им остана благодарен.

- Бихте ли сравнили дербито Звезда - Партизан с “Ел Класико“ между Барса и Реал?
- Доста си приличат. Големи дербита с голям заряд и напрежение, стадионът е винаги пълен, феновете на Балканите са, разбира се .... По-луди сме и по-агресивни. Атмосферата на „Ел Класико” е също уникална, нещо много красиво, прекрасно. Всички ние, които сме изживяли такива дербита на терена, знаем какво е и сме разбрали, че всичко това е трудно да се обясни с думи. Просто човек трябва да го види с очите си.

- Колко гола имате в тези дербита?
- Е, тук ме хванахте неподготвен. От 14 години вече не играя футбол и малко съм занемарил статистиката. Но съм сигурен, че съм вкарал доста голчета, а и в мачовете на Партизан срещу Звезда също.

- След Реал отидохте във Фиорентина. Разкажете ни за този период.
- Не беше много успешно. Вярно е, че хората ме посрещнаха добре и имаше силно начало. Запалянковците на Фиорентина много мразят Юве и понеже им вкарах, те ми показваха обичта си дори и да не играех. А там... не играх много. Останах три години, както в Реал. После Фиорентина беше застигната от финансови проблеми. Изобщо... Много сложен се оказа престоят ми в Италия, но си беше все пак хубаво изживяване.

- Вкарал сте много голове в кариерата си. Кой е любимият ви?
- Вкарал съм много голове. Някои са били много важни, а други - не толкова. Не знам. Наистина много пъти съм се разписвал, но като че ли един гол, който винаги ще помня икойто е много важен за мен, е на световното за младежи през 1987 година в Чили. Тогава наказах Бразилия. Бях на 18 години и вкарах с глава, а аз като цяло нямам много голове с глава. Но тогава забих с глава и изравних резултата, защото до този момент губехме. След мен вкара и Роберт Просинечки и така спечелихме мача. Беше важен и красив гол.



- Защо не започнахте да работите като треньор след края на кариерата ви?
- Когато свърши кариерата си на футболист, човек има доста опции. Аз лично не пожелах да ставам треньор, защото исках да опозная една от другите страни на футбола. Да, футболът е нещо много голямо и важно, но човек, когато е професионален играч, опознава само едната част от обкръжаващия го свят. Виждаш тренировките и мачовете, но аз исках да погледна отблизо една друга част от най-великата игра, а тя е мениджмънта на спортни проекти. Товаме влечеше много. Затова не избрах пътя на треньор, а повече този на директор и мениджър, за да се запозная с другата страна на футбола, която е също много интересна. Естествено, не е толкова хубава като тази на футболната звезда, но е много интересна. Опитът ми като спортен директор на Реал в рамките на три години се оказа нещо много хубаво и важно за мен.

- Всички говорят за Роналдо и Меси. Според вас кой е по-добрият?
- Двама велики футболисти. Различни във всичко. Постигат отлични резултати в отборите си. Меси е чист талант и нещо наистина впечатляващо. Кристиано също има талант, но при него има и много труд. Аз като мадридист вероятно би трябвало да кажа, че Кристиано е с малко по-добър. Но... когато казвам „по-добър“, не става въпрос за чисто футболна гледна точка, а по-скоро за това колко е важен той за Реал (Мадрид). Всичко, което е направил досега от статистиката му до излъчването му с бялата фланелка, е наистина фантастично и уникално. И мисля, че никой няма да успее да го повтори.



- Нормално ли е един футболист да струва милионите, които се плащат днес? Колко би струвал Миятович, ако играеше сега?
- А вие представяте ли си колко би струвал Стоичков днес?! Футболът еволюира и се променя и днес в света на футбола има много пари. Никой реално не струва 120 или 200 милиона, но важното за футбола като шоу бизнес е, че хората искат да виждат нови лица, звездни попълнения. И клубовете, които имат финансова мощ и могат да си позволят да им ги дават, купуват на такива цени. И защо не, ако имаш тези средства? Когато разполагат с големи пачки, клубовете се изкушават да си купят най-доброто и най-лъскавото на пазара. А както знаем, то винаги струва много пари.