Илиана Раева в емоционална изповед за Наско, семейството и гимнастиката

Илиана Раева няма нужда от специално представяне. Едно от златните момичета като състезателка по художествена гимнастика. Първата със собствен клуб още в началото на 90-те години. След това треньор на ансамбъла ни, който изведе до световна титла в Монпелие през 2011 година. Президент на федерацията по художествена гимнастика и основна движеща сила в този спорт в последните години. 

Потърсихме Илиана Раева със следните думи - искаме да направим интервю. Да бъде по-специално. В него няма да има нито един въпрос за гимнастика! освен ако ти не я споменеш в отговорите. И наистина спазихме думата си - не я попитахме нищо за спорта, който я направи явление. Няма въпроси за гимнастика, режими, тренировки, състезания и медали. Нито пък за заеманата в момента от нея длъжност.

Тогава за какво? Илиана Раева говори за детството си, за сестра си, за която публичната общественост почти нищо не знаят. Шефката на федерацията по гимнастика говори за родителите си, за баба си и дядо си, за преживяванията преди няколко десетилетия. Тема на разговор са още темата - пари, страхове и прошка...

-Колко добро дете беше Илиана Раева? Ако има две графи – на добрите и лошите деца, ти в коя щеше да попаднеш?
-Според думите на майка – малко! Според думите на татко – добро дете. Според думите на сестра ми ужасно дете (смее се). За графите - ами, и при едните, и при другите (казва го с усмивка).

-Изяждаше ли си всичко като малка или беше злояда? Какво обичаше да ядеш?
-Ето го най-големия и ужасен проблем за моята майка. Бях много злоядо дете. Принуждавах майка ми да покани всички мои приятелки на гости вкъщи, за да ям. Трябваше да направи филии с мед и масло на всички, за да си изям и аз моята филия. Никога не ядях сама, винаги водех по една-две приятелки вкъщи. Това беше условието. Имах един случай, казах й, че ще си изям филията обаче, ако ми я пусне с кофичка и връвчица от втория етаж долу пред блока. Пусна ми я и я изядох. Следобедната филия беше  най-ужасното нещо. Сега, като се замислям, почти нямах такова ядене, което обичах да ям. Храната за мен беше кошмар. Много насилствено ядях. Обичах плодовете, черешите най-много, но манджите - не.

-Тогава може би въпросът кой готвеше по-добре, майка ти или баба ти, е излишен...
-И майка ми, и баба ми готвеха еднакво добре. Ние живеехме заедно с баба ми и дядо ми, когато бях дете. Майка ми работеше и се налагаше баба ми да готви. Но готвеше доста мазно и не обичах да ям, беше ми трудно. От друга страна в семейството ми имахме много традиции. Всяка събота или неделя трябваше да обядваме всички, нареждахме се на масата всички. Много ни учеха да спазваме традициите. Не мога да кажа, че сме възпитавани строго, но безкомпромисно сме спазвали традиците, без да мрънкаме харесва ли ни или не. Например, баща ми беше доста по-либерален към мен, като към второто дете в семейството, за разлика от сестра ми Росица, която я контролираха като войник.

-Коя беше любимата ти играчка като дете? Какво мечтаеше да имаш, а не си имала като малка?
-Имах една огромна – поне такава ми се е виждала, тъй като аз бях малка, фантастична кукла от Италия с дълга рокля с разкошна прическа. Баща ми я донесе. Тя беше голяма и я слагахме на спалнята, докато мама оправяше леглото или нещо друго. Беше много красива. Имах и една любима разкошна играчка - розово чадърче за елха. Невероятна, която обожавах и с нетърпение чаках да дойде времето да украсяваме елхата вкъщи. Какво мечтаех да имам?! Исках да имам колело – имах. Купиха ми Балканче. Няма да забравя, когато баща ми ни направи домашно кино. Имахме апарат за прожектиране на филми и в събота ни събираше цялата махала да ни прожектира филмчета. На този апарат научих приказката за десетте добрини. Почти през неделя ни прожектираше - затъмнявахме хола, всички деца от махалата идваха и татко ни прожектираше детски приказки. Беше страхотна екстра да имаме кино вкъщи. А татко обожаваше децата. Водеше ни в гората, мен, Анелия Раленкова, Тереза Карнич и сестра ми Роси. Не съм била презадоволено дете, но не съм и лишавана.

-Беше ли тартор в училище или на улицата? Често ли се е случвало да се е да се сбиеш с някого?
-Ами в училище да, защото станах отряден председател още в първи клас, а бях най-малка на ръст, когато ни строяваха. Биехме се с Тереза Карнич коя да е предпоследна, за да не бъде последна на редицата (смее се). Бях голям организатор. В училище и в махалата събирах всички момичета, понякога и момчетата. Когато се разпределяхме на банди, бях главатар на мъжката банда, а не на женската. В почивните дни правехме театър, който изнасяхме на площадката в блока или навън. Имаше една много възрастна баба. Ходехме да късаме цветя от градините и ги оставяхме на чергата пред дома й. Това ми носеше голяма радост. След това заставахме пред нейната врата и изнасяхме концерти и театри. Бях основен постановчик на театралните представления. Понякога действията се развиваха и отзад зад блока, а хората гледаха от терасите и ни се смееха.

Била съм се и с момичета, и с момчета. Бях много буйно дете, имах много енергия. Непрекъснато тичах, аз не ходех, а тичах (смее се). Вкъщи живеехме шестима – аз със сестра ми, майка ни и баща ни, както и баба и дядо. Понякога се налагаше да спя на един диван в кухнята. Един от най-ужасните ми спомени е, че баба ми Стоянка всяка сутрин пускаше радиото в 6:30 часа. Имаше едно предаване „България, дела и документи“. След това в 06:45 часа започваше народна музика. Баба ми започваше да играе хора и ми казваше – хайде, ставай, че трябва да ходиш на училище. А аз плачех, крещях и удрях с юмручета, просто исках да спре. А тя ми казваше: “Щуроше, ставай, за да ходиш на училище.“ Правеше ми плитки, решеше ме и се заливаше от смях. Просто се забавялваше на моето негодувания от народната музика и радиото (смее се).

-Кое е първото момче, от което се поинтересува?
-Много малка ме дадоха на немска забавачка. Ходех с най-добрата ми приятелка тогава Марияна. Сами си ходехме, забавачката беше през две-три улици. Представяте си какво е било времето, щом сме си ходели сами. Всяка сутрин обирахме зюмбюлите, за да ги носим на другарката и накрая си изпатихме. Една от жените ни видя и ни дебнеше. Тръгна с метлата да ни гони. Тогава преподавателката Добрева каза повече да не й носим цвтя, щом не ги берем от нашите градини. В тази детска градина трябваше да изнасяме в читалището първото ни представление на немски език. В една от пиесите аз бях главно действащо лице в ролята на червената шапчица. Имаше един Любо, когото много харесвах. А харесването се състоеше в това, че той ме закачаше, а аз го удрях непрекъснато. Била съм на 4 годинки. Имахме много момчета в махалата, харесвах си и един Бойко, който беше най-тарторът на момчетата. Аз бях някъде вече на 8-9 години. Той беше по-голям от мен и винаги ме защитаваше, защото непрекъснато дразнех и се закачах с момчетата. Някой не издържаше и тръгваше да ме цапардоса, а той ме защитаваше.

-Разликата със сестра ти е 6 години. Беше ли от онези по-малки сестри, които досаждат на каките си?
-Бях най-ужасната малка сестра, която може да съществува. Ужасно тероризирах сестра си. Роси е пълен мой антипод. Изключително спокойно, добро и послушно дете. Не създаваше никакви проблеми. Баща ми имаше танцов състав и и тя танцуваше в него.  Беше кротка, дисциплинарана. Тя и останалите й приятелки се събираха в детската градина или градинката на училището, за да пушат цигари. Това вече като по-големи. Най много обичах да ходя, да се крия в храстите и да се появя изневиделица. Изнудвах я непрекъснато. „Или ще ми дадеш 50 стотинки, или ще те издам на мама“, казвах много често на сестра ми. Една от най-добрите й приятелки наскоро каза по този повод – тя беше най-ужасното дете, което беше с шест години по-малка от нас, а всички се плашехме от нея и стояхме мирно. И един друг случай – сестра ми събираше приятелките си вкъщи да си говорят, вече имаха гаджета. А аз се криех зад дебелата завеса и седях, без да мърдам, за да ги слушам. И като чуя най-голямата тайна, изскачах и виках - чух всичко, чух всичко и ще кажа на мама и татко. Тя тръгваше да ми се кара. И отново я изнудвах - ако не ми дадеш еди какво си, няма да те издам. Любопитното е обаче, че никога не съм я предавала за нищо. Имаше един сериозен случай, в който баща ми беше безкомпромисен към нея. Тя беше на купон и не се прибра в уречения час. Аз знаех къде е купонът и татко ме накара да го заведа, за да я прибере. Развеждах го из целия квартал – май беше тука, май беше тука... Накрая баща ми разбра какво се случва и че го мотая и ме подгони. А аз виках: „татко, не си спомням къде беше точно“. В момента, в който пристигнахме на мястото,  сестра ми ни видя от балкона. Прибра се и имаше страшен скандал. И тогава направих първия си театрален етюд. Била съм на 13 години. Направих се, че получавам нервна криза от уплах, че припадам. Вкъщи тръгнаха да викат бърза помощ. А всичко беше, за да покажа на баща ми колко е лош и че е постъпил неправилно спрямо сестра ми, задето й се е карал. Изправих цялата къща на нокти, че ми прилошава, че не мога да дишам. Уникално го изиграх. Включително дядо ми Илия, на когото съм кръстена, тогава работеше в бърза помощ, се намеси и каза на баща ми - виждаш ли какво направи, не трябва да се караш на децата.

Искам да ви разкажа и за един друг букет. Когато станах европейска шампионка за първи път, запазих букета, който ми подариха на почетната стълбичка. Върнах се и отидох при първата ми учителка – Венета Маркова, в първото ми учелище – 124-то „Васил Левски“. Влязох, тя беше на дъската. Казах й, че този букет е за нея. Тя се разплака, прегърна ме и ме целуна.

-Коя повече отнасяше наказания – ти или кака ти?
-Естествено, че тя. Аз винаги нещо измислях и лъжех. Накрая баща ми разбра какви са нещата и нито ни се е карал, нито нищо.

-Каква искаше да станеш като малка?
-Актриса или певица. Много пеех. Баба ми все казваше, че трябва да стана оперна певица. Баща ми беше този, който настояваше да бъда спортистка. Майка ми беше най-щастливата в деня, в който се отказах от гимнастиката. Тя страдаше от начина на тренировките по онова време. Да, радваше се на успехите ми, но преживяваше по-трудно това, през което минавах като състезателка. Баща ми обаче твърдо вярваше, че това е моето място. Опитаха се да ме направят танцьорка, отидох на две репетиции, казах, че ми е скучно и се отказах.

-С какво се занимаваха родителите ти по онова време?
- Баща ми Райчо беше ръководител на танцов състав „Враждебна“. Имаше детски, мъжки и женски състави заедно с духова музика. Майка ми работеше в един сервиз, държеше кафене. Непрекъснато ходех при нея с приятелките ми. Там си ядяхме на воля, когато вече бях състезателка (смее се).

-Има ли нещо, което винаги ще помниш от майка ти?
-Майка ми винаги ще я помня като изключително кротка жена. Хората винаги се чудеха как тя е родила такова дете като мен. В същото време обаче нося много нейни качества – търпеливост, отношение към семейството и децата. Майка ми не я вълнуваше нищо освен да бъда щастлива, спокойна и да съм здрава. Вече ви казах, че постоянно искаше да се откажа от гимнастиката. Беше същото и след това, когато станах треньорка. Казваше ми: „Хайде, спри се, откажи се, гледай си живота.“ Тя непрекъснато искаше да се махна. Баща ми беше на другия полюс, когато ми е било трудно, ме е окуражавал – не се притеснявай, трябва да успееш. Последните десетина години обаче и той стана от хората, които ме съветват да се откажа и да си гледам живота.

-На кое място обичаше да те водят родителите ти?
-На куклен театър. Като деца ни водеха и на оперета, на балет. Майка ми е от Пауново, вилно място с язовир и гора. Нейният баща там е бил учител. Обичах да ходя на това място. Водеха ни много в зоологическата градина или на цирк. Бяха изключително любвеовилни родители, показваха всичко, което трябва да видим. Искаха да ни дадат добра обща култура още като деца. Баща ми знаеше да пее и танцува. И сега, когато е на 85 години, като чуе народна музика, става и започва да играе. Още като малка знаех кои са Лиляна Даскалова и Видин Кисьов – видни оперетни актьори. Знаех да изпълнявам цели техни мюзикъли. А за незабравимо пътуване вече като по-голяма няма да забравя едно военно обучение. Четири дни вдигнахме военното във въздуха. Исках да бъда нощна смяна с невалните. Беше много готино. Играехме футбол. За нас това беше рай, защото беше част от живота ни, който ни липсваше.

-А кое е най-хубавото място, което си посетила в живота си?
-Най-добре се чувствам в Порто Елеа, в съседна Гърция. На морето, което го чувствам като мое море. Виждам бреговете на Атон. Обиколила съм целия свят. Имало е страшно много места, на които съм се чувствала добре – обичам Япония, там се чувствам като на друга планета. Много харесах Бразилия. Била съм в Америка.

-Кога разбра, че парите не са важни и има по-важни неща от тях?
-Това ми е втълпявано от родителите ми и от системата още от дете. После ми го показа животът. Така че това го разбрах още в най-ранна детска възраст, когато живеех с деца, които имаха много и с деца, които нямаха нищо. Виждах каква е разликата между тези, които имат и нямат. Децата, които имаха, си криеха бананите, а ние ги гледахме като чакалчета. По това време нямаше банани, вадеха ги по магазините само около Коледа. Или разни вносни шоколади от Кореком. А ние си облизвахме пръстите и се чудехме какви бели да им правим на тези, които ги притежават. Ние пък си криехме куклите и играчките, за да си отмъстим за тяхното имане (смее се).

-Помниш ли деня, в който разбра, че си бременна за първи път? Как реагира, как реагираха Наско и близките ти?
-Как да не помня. Исторически ден. Аз като момиче бях голяма авантюристка. Спомням си, че Наско беше най-щастливият човек на света. Майка ми и баща ми първо бяха шокирани, после започнаха да говорят за сватби и т.н. Спомням си, че Лили Игнатова ми каза: „Как е възможно, как така си бременна?“ А аз се чувствах горда, но също не можех да си представя, че съм бременна. Спомням си, че Наско донесе и ми подари най-красивия букет, какъвто никога повече не видях. Беше толкова пъстро нещо, огромен – от 101 рози. Каза, че много ме обича и иска да се оженим.

-Имаш ли страхове? От какво и от кого?
-Разбира се, че имам. Имам всякакви страхове, но не и от хора. Страховете ми са от съвсем различен тип. Вече нямам страх от самолети, от които се страхувах. Не ми е комфортно да пътувам, но вече нямам такъв панически страх, какъвто имах преди. Например, полудявам от мишка или плъх. От тях ме е страх. От височина изпитвам дискомфорт, въпреки че с Наско живяхме на 17-тия етаж. Хвана ни дори едно земетресение и си представяте какво се случва в блок с един вход и то на 17-тия етаж.

-Имаш перфектен стил на обличане, имала ли си влечение към модата?
-Никога не съм се интересувала. И разбирам колко дълго време това е било голяма грешка. Затова как се обличам от известно време се грижи Марина Петкова – за мен най-добрата стилистка в бранша. Тя страшно много ме учи и ми показва изкуството на дрехите. Моята женска същност се прояви в един по-късен етап, някъде след 40 години. И в момента толкова силно се проявява женското ми начало. След 40 години се чувствам изключително комфортно в кожата си. До 40 години по-скоро в мен имаше безпардонност и самонадеяност и смятам, че това бяха белези на мъжкото в мен. Липсвало ми е женското, символа на нежност, любов, състрадание и в момента се чувствам фантастично. До 40-ата си годишнина мислех какво ще постигна, а след това как се чувствам и изглеждам.

-Често прощаваш, а ти искаш ли прошка?
-Да искала съм прошка от не един и двама. Искала съм да ми простят и съм се чувствала добре. Прошката е разкошно нещо.

СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ

Следвай ни: