Последните думи на Христо Проданов в клип на Ку-Ку бенд

“Ице, ти си голям мъж! Голям мъж си ти! Не заспивай, ти си българин! Не заспивай! Не заспивай.” Това са част от думите, с които ръководителят на българската експедиция Аврам Аврамов се опитва да държи буден Христо Проданов, за да го спаси от бялата смърт.



Записът на тези последни минути живот на алпиниста включиха Цветелина Грахич и “Ку-Ку бенд” в клипа към песента “Притури се планината”.

Във видеото са използвани снимки от семейния архив на семейството на Проданов. На някои от кадрите се виждат и още алпинисти от първата българска експедиция до Еверест като Иван Вълчев, Методи Савов, Николай Петков.



Аранжиментът на песента, която Невена Цонева и “Ку-Ку бенд” направиха, е на Евгени Димитров, а въздействащите кадри във видеото са режисирани от Кирил Киров.

Христо Проданов е първият българин, стъпил на осемхилядник. Той е и първият българин, изкачил връх Еверест през 1984 г. Там намира и гибелта си - загива, спускайки се обратно към базовия лагер на 22 април.



Христо Проданов тръгнал за Еверест със снимка на Левски в раницата си

Един голям българин, изпълнил мечтата си да види света от най-високия връх на планетата на 24 февруари щеше да стане на 73 години. Името му е синоним на сила и мъжество и България го помни. Христо Проданов е първият българин изкачил Покрива на света, както наричат Еверест. 8848 метра!

Алпинистите са особена порода хора – някои ги наричат единаци, други стигат и по-далеч в преценките си – странници, които бягат високо в планината от човеците на земята, трети пък направо ги смятат за луди... Разни хора, разни идеали, както казваше великият Алеко. Винаги съм си задавала въпроса, мислят ли алпинистите за продължителността на живота, предвид заниманията им, които според мнозина водят много бързо към смъртта. Отговор на този въпрос нямам и до днес.

В детската ми стая един от плакатите, който си бях сложила на стената, бе на Христо Проданов. Цветна снимка, изрязана от страниците на популярния преди години спортен седмичник „Старт”. От нея ме гледаше брадатия български герой сред хималайските ледници.

След подвига на Христо и българската експедиция до Покрива на света през 1984-та цялата страна искаше отговор само на един въпрос: жив ли е Христо Проданов.

Ефектът от случилото се по склоновете на Еверест в България бе поразителен. В дните между 20 април и 11 май 1984 г. страната следеше със затаен дъх случващото се по склоновете на Третия полюс. Събитията върнаха истинския и позабравен смисъл на понятията „мъжество”, „другарство”, „самоотверженост”. Те бяха като камък в блатото на фалша и застоя в обществото. Българите тогава бяха така развълнувани и дълбоко трогнати, защото всичко, което се случи, бе истинско – смърт, борба и величие на духа.

Затова няма нищо чудно във факта, че експедицията на Еверест през 1984 г. бе определена за спортно събитие на ХХ век в нашата страна в допитване на Българската национална телевизия. Според едно знаменито изказване на Методи Савов – един от петимата герои, изкачили Еверест тогава, три събития в нашата нова история са предизвиквали истинско единение на българския народ – Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 г., първата българска национална експедиция на Еверест през 1984 г. и успехът на българските футболисти на световното първенство в САЩ през 1994 г. Като се замисля, май наистина няма друго...

***

За Христо Проданов са изписани и изговорени страшно много думи. Едните - от хора, които даже не са го познавали. Другите - предимно от завистници, за които Проданов е бил всичко това, което другите не са могли да бъдат. Каквото и да е казано за него, безспорно е, че Христо Проданов е един от съвременните герои на България. А името му остава в историята на алпинизма – българския и световния.

Христо става първият българин, изкачил хималайски осемхилядник - връх Лхотце (8516 м), без кислородна маска на 30 април 1981 г. Три години по-късно - на 20 април 1984 г., в 18,15 ч местно време, отново без кислород, Проданов се изправя над Еверест (8848 м).

Преди края обаче винаги има начало. А за Проданов то никак не е лесно. Той е роден на 24 февруари 1943 г. в Карлово. Христо още от малък расте в бедност – без уют и топлина на бащина къща. Условията са изключително сурови и още от малък той е затворен, вглъбен в себе си, неразговорлив. Никой от всички, които са го познавали, не е чул от него дори и дума на оплакване и някакво искане. От дете той сам се учи да търси изход. Сълзи, охкане и малодушие – никога. Връзката на Христо с майка му е изключително силна.

„Майка ми е единственият човек, който при никакви обстоятелства не може да ме изостави. Майка ми е моето завръщане. По никакъв начин не бих мотъл да й се отплатя освен със светостта на чувството, което изпитвам към нея.” Това са думи на Проданов в интервю за вестник „Отечествен глас”. На единствената снимка, запазена в дома на Проданови от Христо като войник, е написано: На скъпата ми майка от нейния син – Христо, 18 юни 1963 г.” До края на живота си майка му е култ за него. Когато човек отгърне началото на първата му и единствена книга – за Лхотце, първите редове, написани от ръката на Христо, са „На моята майка”.

Напред към върховете

По едно време лекарите му откриват, че има данни за аритмия, наченки на сърдечна недостатъчност. И поради тази причина при първата българска експедиция в Памир през 1967 г. за изкачването на връх Ленин (сега пик Кауфман) Христо Проданов не е включен. Не го вземат и след пет години през 1972-ра в малката група за пик Комунизъм (сега името е пик Гармо). Причината – пак тези сърдечни смущения.
Колегите му твърдят, че Христо не обича да ходи на медицински изследвания – не им вярва много-много. А когато вече е във високата планина, на скалните отвеси, той е с най-добри функционални възможности. Доказва го и в Памир, и в Хиндукуш (връх Ношак 7492 м, в Афганистан), както и при изкачването на Лхотце и Еверест без кислороден апарат. Според братовчед му Захари Захариев (две години по-голям от него) за първи път двамата тръгват за карловските хижи Хубавец и Балкански рози, когато Христо е на 10-12 години.

От основното училище Христо се насочва към механотехникума – специалност „топла обработка на металите”. Целта е ясна – още от училище да хване занаят, да има хляб и работа. В това училище той среща съмишленици в своето увлечение – алпинизма, от което вече е напълно завладян. Учителят по химия инж. Никола Неделчев ги подтиква към по-чести и дълги планински излети, помага им да се включват в туристически лагери, а през ваканцията им урежда походи, преходи из Рила и Пирин, Витоша и Стара планина. И през всичките пътеки из планинските дебри Христо е пръв...

За да бъде той винаги в планината, брат му Продан разказва следния случай от тийнейджърските му години. През зимата Христо се учел да кара ски. Още в първи курс на механотехникума въпреки, че знаел в каква немотия живее семейството му, веднъж взел целия аванс на майка си, заминал за Пловдив и си купил ски. „Сияеше от радост” - казва Продан.

Майка му не отронила нито дума, въпреки че вкъщи нямат пари и за хляб, разбирала го и се радвала заедно с него на ските. Ден-два след като ги купил, Христо се качва в планината, привечер обаче се връща само с едната ска. Другата загубил при едно спускане. След неколкочасово търсене – нищо. Така се свършило с възможността да се пързаля със собствени ски.

Малко известен факт е, че Проданов е тренирал и бокс. Ето какво пише през годините за него журналистът Петър Атанасов: „Той притежаваше невероятна амбиция за изява. Бе търсил реализация в крайно трудни области - бокс, алпинизъм. Един от треньорите му - легендарният Бате Аце, както наричат Стоян Ацев, смяташе, че когато Христо е предпочел алпинизма, българският бокс е загубил една машина за победи на ринга: заради котешката пъргавина и повратливост, фантастичното чувство за време и разстояние, но главно заради инстинкта му на победител, с който смазва психиката на противниците си. Не знам някой да е имал смелост да приказва по негов адрес, освен зад гърба му.”

През 1960 г. Христо се записва в курс на Централната планинска школа под Мальовица (сега тя носи неговото име) – за подготовка на младши инструктори по алпинизъм. Негов учител е Благовеста Аврамова – една от първите жени майстор на спорта по алпинизъм и съпруга на ръководителя на българската експедиция до Еверест през 1984-а Аврам Аврамов. Когато завършва курса, ръководителите на школата установяват, че Христо е вписал невярна рождена дата при попълване на формулярите – правилникът изисквал курсистите да имат навършени 17 години, които Проданов нямал – бил само на 16.

„Като котка лазеше нагоре по скалата - бърз, сраснал се просто в тура. Понякога се удивлявах на неговата пъргавина и сръчност и на това точно намиране на пътя на определен тур - сякаш преди ден-два е бил по него”, спомня си по-късно Благовеста. Между двамата ще се запазят приятелски отношения и в следващите години. Той ще се съветва с нея по различни въпроси, ще я търси в трудни часове и дни, ще й пише отдалеч. Едно от последните писма на Христо от Еверест е до нея – уверявя я в успеха на експедицията.

За Проданов изборът вече е направен – планината и алпинизмът са неговият живот. През 1962 година завършва механотехникума и тогава за първи път той е включен в младежкия национален състав - прави първото си задгранично пътуване в Юлийските Алпи (Югославия, сега в Словения).

Същата година Христо е приет за студент във ВИФ, но предпочита първо да отбие военната си служба в родната казарма. След като учи в спортния институт година-две, изненадващо за мнозина решава да го напусне и се прехвърля във ВХТИ – специалност „металургия на черните метали”. Като редовен студент и на двете места той не презаписва година, нито пък изостава с изпити. Всичко при него е планирано и изчислено едва ли не по дни и часове.

През 1968-а още в студентските си години той се оженва за Христина Генкова, която през 1971-а ражда сина им Иван (през 1977 г. двамата се развеждат и в края на същата година Христо се жени за Виолета, от която е дъщеря му Силвия) (Повече за децата му виж накрая.)

Следват десетина години, в които Проданов прави изключителни постижения в изкачването на няколко седемхилядници в Памир и Кавказ, както и на най-трудните върхове и турове в Алпите и в България (виж карето за постиженията на Проданов).

Първият изкачен осемхилядник е Лхотце през 1981 г.

Усвоил ледената техника в Кавказ, Христо натрупва опит и усеща, че организмът му понася благоприятно височините. И той се бори, за да се даде възможност на българска експедиция да опита късмета си на осемхилядник. Авторитетът му помага изключително много „бентът да се отприщи”. През 1977 г. в Българската федерация по алпинизъм се приема решение да се поиска разрешение от непалските власти за изкачване на Анапурна (8091 м), хималайския красавец, който пръв от осемхилядниците допуска човешки крак да стъпи на челото му (на 3 юни 1950 г. го изкачват французите Морис Ерцог и Луи Лашнал).

Радостта на Христо е голяма, а и новината е посрещната изключително позитивно – над 100 наши алпинисти се кандидатират за тази първа българска хималайска експедиция. В интервю за телевизията той подчертава: „Ние сме готови за изкачване на осемхилядник!” По това време Христо работи в кремиковския металургичен комбинат като инженер специалист по топлотехника в стоманодобивното производство. От Катманду – столицата на Непал, обаче идва обезоръжаваща новина – през 1981-а не е възможно да се организира българска експедиция до Анапурна. Върхът е зает до 1984-а вкл. Леден душ, но не и вдигане на бяло знаме. С телекс идва бърз отговор за свободните върхове през тази година – Канчендзьонга (8586 м), Ялунгканг (8433 м) и Лхотце (8516 м) – но по неговата Западна стена (височините са според последните измервания, по време на нашата експедиция на Лхотце височината му бе определена на 8506 м, бел. авт).

Вълненията избуяват – отново „за” и „против” експедицията през 1981-а, много предложения към кой от трите върха да протегнем ръка. Следват нови изживявания за Христо. Най-голямата му тревога е да не се изпусне „мигът”. И пак тича, урежда, убеждава, търси решение на въпроса. Убеден е, че тази експедиция трябва да завърши успешно, а най-много се бои от жертви по пътя към „българския” осемхилядник. За кратко време споровете утихват и нашият интерес се насочва към Лхотце. Той е скално-леден тризъбец – централният връх е висок 8516 ч, средният – 8426 м, а източният, наречен Лхотце Шар, е 8400 м. От подножието на върха започва ледникът Кхумбу, в основата на който – на около 5300 метра, се изграждат базовите лагери на експедициите за Еверест и за Лхотце.

Името на върха всъщност има тибетски произход и означава Южен връх (през Еверест и Лхотце минава границата между Непал и Китай – провинция Тибет). Разрешението за изкачването му е в предмусонния период. По-късно Христо Проданов сам ще напише: „Никога няма да забравя 27 декември 1979 г. На тази дата в 13 часа се роди дъщеря ми Силвия, а само няколко часа по-късно бях определен за главен ръководител на експедицията за Лхотце.” Когато се гласува неговата кандидатура, повечето са гласовете „за”. Има обаче и не малко „против” и то от страна на алпинисти.

През февруари 1980 г. е изграден организационен комитет, който се оглавява от Иван Славков - тогава генерален директор на Българската телевизия. Подготовката започва разширен състав от 43 алпинисти – сплав между опита на по-възрастните и дързостта на по-младите. Последват лагер-сборове в Рила и Пирин, в Кавказ и Памир. Алпинистите правят изкачвания на върховете Корженевска и Комунизъм.

Като ръководител Христо заминава за Непал десет дни по-рано от членовете на експедицията – на 15 февруари 1981-а. Преминава през много перипетии, които той преодолява мъжествено и овладявайки нервите си.

Но как става самото изкачване на Лхотце от българина?

Датата е 30 април 1981 г. В ранната утрин Христо тръгва от лагер 4 нагоре към Лхотце пръв, без кислород. След около час го последват – с кислород – Методи Спасов и Огнян Балджийски. Христо е поискал мнението и съгласието на д-р Стайко Кулаксъзов за изкачвеането на върха без кислород. Така е спал през нощта на 29 срещу 30 април на височина около 7500 м – без кислород.

Христо напредва по-бързо от Методи и Огнян, макар че и тримата са очаквали, че без кислород той ще се движи по-бавно. Двамата са далече от него. И в този сюблимен момент той взема тежкото решение с всички възможни рискове да продължи сам нагоре. Стиснал зъби, хладнокръвен и верен на себе си, той успява. За което после пише: „Лхотце! Часът бе 13,55. Сам на този остър като бургия връх! Не можех да повярвам на очите си, че нагоре няма повече… Бях се проснал отгоре му, брулен от вятъра, който се мъчеше да ме отлепи от ледокопите. Вълнуващ миг, който трая не повече от 20-30 секунди. Миг, който щях да помня цял живот!”

Вероятно тогава се ражда новата следваща мечта. На Лхотце Христо е „само на една ръка” разстояние от покрива на света – Еверест. В найлонов плик поставя две снимки, цветни – едната на малката му дъщеричка Силвия, а от другата страна привързана с връвчица, снимка на семейството му – той, Силвия и съпругата Виолета. През цялото време Христо ги носи със себе си. Заедно с фотосите е малкото жълто патенце с червена връвчица, което Силвето му подарява на летището.

Христо съобщава по радиостанцията, че е достигнал върха. Слизането обаче е два пъти по-трудно. Той оставя единия си ледокоп на малка площадка на 3-4 метра по-ниско от иглата на Лхотце и на него закрепва българското и непалското знаме. До тях са капсулите с шепа пръст от древната ни столица Плиска и с къс кремиковска стомана. Прави снимки до замръзването на двата фотоапарата. Започва да слиза с помощта на един ледокоп, което го затруднява. Бурният вятър и заледената скала са сериозни препятствия. Засилва се снеговалежът.

Преди да излезе от Кулоара на Райс, Христо пада и полита към 2500-метровата бездна. Независимо от умората, от забавените – учените казват, до 7 пъти – реакции, чувството за самосъхранение го кара да действа светкавично и успява да се задържи. „Около 10 минути не смеех да мръдна от положението, в което се бях задържал, за да мога да преодолея психическия шок, в който бях изпаднал” – пише пестеливо по-късно той.

След много мъчително слизане около 18 часа Христо открива палатката на лагер 4, в която го чака Методи Савов. Огнян Балджийски е слязъл в лагер 3, за да има повече място за двамата в тази тясна палатка. Победата е пълна! През нощта на 30 април срещу 1 май Методи с часове го разтрива, за да предпази краката и ръцете на Христо от измръзване. Налага се, защото когато над 8000 метра алпинистът катери без кислород, кръвта се сгъстява, кръвообращението е по-бавно, а това води до измръзване на крайниците.

Раните и ударите, които получава – обидни думи от колеги, обаче му тежат и след завръщането. Съмненията му, породени още под Лхотце, не спират: „Не знаех как в България щеше да се посрещне моето солово изкачване, дали щях да бъда разбран, че просто обстоятелствата продиктуваха да предприема такава стъпка, че до последния миг бях живял с мисълта, върхът да бъде покорен не само от мен. Лично за мен победата на Лхотце бе плод на колективните усилия, които в продължение на три месеца очертаха пъртината към върха. Едва ли бих могъл да го достигна, ако не беше всеотдайния труд на всички членове на експедицията и на шерпите. Това бе една колективна победа, в която всеки бе вложил своя дял, бе дал частица от себе си. И когато бях на върха, знаех, че победата бе на всички, на шестнадесетте български алпинисти.”

Това признание на Христо пред своя адаш Христо Георгиев (автор на книга за Проданов и негов приятел, б.а.) показва цялата драма на алпиниста, а думите му „Защо ли оцелях на Лхотце, като паднах...”, говори за мъчителните терзания на алпиниста. Христо го гнети и пуснатата мълва, че не е имало гаранции за действителното му стъпване на върха, липсвали доказателства. А истината е следната: на самия връх той не открива никакви следи от предишни изкачвания, но на гребена вижда да стърчи част от кислородна бутилка. Оказва се, че е пълен комплект заедно с кислородна маска. Дърпа маската, която се откъсва от полуизгнилия маркуч и я прибира в самара. По-късно в София е проведен разговор с Адам Билчевски, шеф на полската експедиция, качила Лхотце през 1979-а. Той потвърждава, че маската е принадлежала на немския алпинист Роберт Никлас, участник в същата експедиция, който я изоставя на върха. След време и самият Никлас писмено свидетелства за това. Сега тази маска от Лхотце е сред най-скъпите реликви на Христо в дома на брат му Продан Проданов в Карлово.

ЕВЕРЕСТ – последната крачка на Христо

Независимо от психическото състояние, в което изпада Проданов след Лхотце, той не клюмва. Между другото – това е характерно качество за алпиниста. През 1982-а той се развежда за втори път и се старае да заличи тази нова лична драма, особено от раздялата с дъщеря си. Живее при невероятни условия на един мрачен таван в Подуяне. Христо Георгиев споменава за изключително задушното място, в което имало само походно легло със спален чувал, два сгъваеми туристически стола, маса от този тип и няколко кашона, а на пирони на стената висели двата му костюма.

В това време Христо вече е получил изключително голямото за онова време звание Герой на социалистическия труд, станал е заместник председател на Българската федерация по алпинизъм, избран е в Бюрото на ЦС на БТС. Той се хвърля с всички сили в работата си, в осъществяването на нови цели. А те са твърде, твърде високи – национална експедиция на Еверест и клубна кремиковска експедиция на Анапурна.

Хималаите са като магнит за Проданов и той не може да ги заличи от паметта си. „Ако щеш ми вярвай, няма вечер да не сънувам нещо от Хималаите. Дори нещо дребно, което, като съм минал покрай него, не съм му обърнал сериозно внимание, сега идва в съня ми...” – споделя той на адаша си. Повече от година след изкачването на Лхотце продължава да е канен на срещи из цялата страна – разказва, прожектира диапозитиви, хората го слушат с внимание, защото ги запознава с един друг свят.

Да работи за бъдеща експедиция в Хималаите – за Христо е спасителен бряг. Корят го за стремежа му да бъде все пръв.

През ранната пролет на 1982 г. решението е взето – да се организира българска експедиция на Еверест. Христо ликува, място не може да си намери от радост. Солидна подкрепа оказват Българските професионални съюзи, които поемат шефството над експедицията и голяма част от финансирането. Всъщност тя е посветена на 40-ата годишнина от социалистическата революция и на 75-ата годишнина на организираното профсъюзно движение в България.

Мнението на ръководството е, че Христо трябва да оглави експедицията – разчита се на опита и на ентусиазма му. И на това, че той има най-голям авторитет у нас в този спорт. Проданов обаче е на друго мнение – разбира, че ако иска да се качи на Еверест, ще му бъде по-леко ако не е ръководител.

Той решава да предложи за този пост Аврам Аврамов. От доста години – от 1972-ра, двамата не са се срещали. Тогава Аврамов не го взема на експедицията в Памир до връх Комунизъм и обидата тлее дълго във времето.

51-годишният мъж все пак дава съгласието си, а Христо и Огнян Балджийски стават негови заместници. Следва дълга подготовка – лагери, екипировка, документи... Пирин, Рила, Люлин, изпитания и изследвания в София, дори в барокамера в Москва. Д-р Стайко Кулаксъзов разправя, че с Христо били в една стая в столицата на СССР тогава. И в нощта преди изследването почти не спал. Все имал наум това, че лекарите в града му намират някакви сърдечни увреждания. На другия ден обаче Проданов е между малцината, които издържат „височина” 10 000 метра.

Христо Георгиев споменава в книгата си, че адашът му винаги, когато ходел в Москва, търсел представление или концерт на Висоцки. „Имаше слабост към изкуството му. Някой лично ги бил запознал. От Висоцки Христо имал плоча с автограф. А при последното си ходене там бил споменал, че ще търси гроба на барда, цветя да положи...”.

В този период Проданов и Аврам Аврамов се сближават, имат си доверие един на друг, а за Христо това е изключително важно. Пак тогава той става близък с едно момиче, което също работи в „Кремиковци” – Вержиния. Поуспокоен душевно, той започва да урежда и квартирния си въпрос. „Ще имаме квартира като хората, от комбината ми я дават, някъде около Герена...” – сияел той.

В една от вечерите, в които се прибират късно заедно, Христо казва на Аврам: „Аз не мога да не си давам сметка, че много от хората в състава на експедицията не ме обичат. Но с твоя помощ ще направя всичко, за да преодолея тези пречки в името на крайната цел – на Еверест да стъпи и български алпинист...”

И Христо започва да търси общ език с онези, с които вече е влязъл в конфликт по един или друг повод. По-късно в книгата си „Еверест – по Западния гребен” Аврамов ще напише: „И ако нещо не мога да простя на някои от тези мъже и момчета, които тръгнаха към Еверест, е, че те не намериха достатъчно сили у себе си, за да поемат десетки пъти подаваната им ръка от Христо.”

Между другото в направено по време на подготовката изследване с 32-ма от алпинистите в разширения състав, 20 от тях посочват в анкетната си карта Христо Проданов като първи по сила от всички в експедицията. На въпроса кои са алпинистите от състава с най-изразени възможности да качат първенеца на света, Христо написва по следния ред имената на Людмил Янков, Кирил Досков, Кънчо Долапчиев, Стамен Станимиров, Христо Проданов, Йордан Зашев, Николай Петков. (Трима от тях – той, Досков и Петков успяват, а Янков се прощава с мечтата си, още когато тръгва да спасява колегата си Христо.)

Едно нещастие белязва оставащите 2 месеца до заминаването – на 9 декември 1983-а на лагер-сбор на Мальовица загива най-близкия другар на Христо – Йордан Зашев. Снежна лавина го повлича отСеверната страна на връх Ловница. Това нещастие разтърсва изцяло Проданов, който го изживява като загуба на брат. На погредението на Данчо той дава клетва: „Ти даде живота си за Еверест, обещаваме ти, че ще бъдем на него, а заедно с нас ще бъдеш и ти!”

И Христо удържа своята дума. След 132 дни той е на Еверест. В дневника му е записано, а и най-близките му потвърждават, че Христо носел за върха образа на Васил Левски и пликче с шепа пръст от гроба на Йордан Зашев...

Нито за миг Христо не забравя за сложността на маршрута, определен за българската експедиция – по Западния гребен или както го наричат в световната алпийска литература „Жестокия път”. Като евентуален „път” към Еверест той започва да се проучва от англичаните през 1950-а и е обявен за „невъзможен”. До 1984-а равносметката е 13 експедиции, от тях една успешна (през 1979, когато до върха стига югославска експедиция и петима се изкачват), 10 загинали! Трудно е да се обясни на обществото защо българската експедиция поема по този „невъзможен” маршрут. Оказва се, че по всички други „пътища” Еверест е зает до 1990-а включително. Друг избор – нямаме. „Който се бои от мечки, не отива в гората” – отговаря Аврам Аврамов на всички питания „защо оттам?”.

Съставът най-накрая е определен – 24 души, които заминават през февруари 1984-а за Катманду с 15 тона багаж. В непалската столица Аврамов взема тежко решение – след проблеми между Проданов и Балджийски той решава да поеме еднолично ръководството на експедицията. Христо веднага го разбира: „Авраме, щом е въпрос за целостта на експедицията, приемам.”

След завръщането си от Непал, Аврамов ще признае: „Това решение спаси експедицията. В противен случай съставът се разцепваше на две или на три групи, а това в Хималаите е пагубно. Аз се чувствах длъжник на Христо. Той ме разбра."

Наближава моментът, когато трябва да се определят свръзките за щурма на Еверест. Аврам идва до идеята първата да бъде Проданов – Иван Вълчев. Двамата не са катерили заедно, но изследванията ги сочат като най-перспективни от алпинистите. Христо отхвърля категорично това предложение, но запазва решението в себе си, тъй като Аврам не е споделил идеята си с никого, вкл. и със самия Иван.

Дни наред Христо е с доктора на експедицията Стайко Кулаксъзов. В разговорите все върти и суче и стига до кислородните апарати. Заради приятелството си с него, а и заради физиологичните му дадености, лекарят разрешава на Христо да се качи на Еверест без кислород. Друг от състава не предявява такова искане. Оттук идва решението на Аврам, доктора и Христо – Проданов да направи опит за изкачване на Еверест без кислородна маска. Ще го придружи шерпът Джоуанг (Чованг) Ринджи – също без кислород. (Ринджи има няколко опита за изкачване на „върха на върховете” и на седмия си опит през 1986-а успява през Южното седло без кислород).

Подробностите около изкачването на Проданов са известни. На съдбовния 20 април 1984 г. Христо и шерпът Ринджи са събудени по радиостанцията малко преди 3 часа сутринта и им е съобщено, че атмосферните условия са идеални за атака на върха. Двамата обаче се забавят и тръгват след повече от два часа (което е съвсем логично, като говорим, че те се намират на 8000 метра и още няма 3 часа сутринта).

Драмата започва на 8200 метра, когато пред двамата се изправя 90-метрова скала с обратен наклон. Христо я качва без проблеми. Шерпът Ринджи – иначе отлично подготвен физически, но неможещ да катери отвесни скални участъци, не успява. Пропада и опитът на Проданов да го изтегли. Вероятно там са загубени много време и сили. Шерпът слиза надолу, а Христо продължава сам към върха. Може би в този момент Проданов е крачил към върха с ясната мисъл и съзнанието, че шансът да оцелее е минимален, нищожен, ако не и никакъв. Но той е вървял метър по метър напред и нагоре към целта, към мечтата си. А тя е достигната, макар и фатално късно – след 18 ч. на 20 април.

Сеща се, че е забравил българското знаме в една от раниците си надолу по склона, но оставя фотоапарата си и откъсва част от стоящото там съветско знаме. Това му отнема цели 33 минути – също фатално дълго. Но въпреки това звучи щастлив и спокоен по радиостанцията. Проданов не носи спален чувал за бивакуване, а сигналните ракети в пистолета му се оказват негодни. Той обаче успокоява останалите, че ще намери място да спи под върха, защото на тъмно слизане е невъзможно. След тревожната нощ за колегите му и радостта за България на следващия 21 април новината, че Христо все още не се е завърнал в лагера, достига и до родината.

- Аз съм над голямата сива кула. Не съм далече. Не съм далече.
- Дръж се, Ицо, идват. Идват към тебе, дръж се.
- Стефчо, аз не съм в лагер пет, не съм в лагер пет. Аз...
- Вижда ли се от теб пети лагер... палатката?
- Не мога да го видя оттука. Аз съм на жълтия пояс.
- Ице, ти си голям мъж, не заспивай! Ти си българин! Всичко е ОК, към тебе тичат хора. Моля те, не заспивай! НЕ ЗА-СПИ-ВАЙ!!!

Този разговор, накъсван постоянно от смущения в радиостанциите, е проведен на 21 април 1984 г. между Стефан Калоянов – радист на експедицията, и Христо Проданов. Днес, макар и 30 години по-късно, емоциите в думите на Стефан Калоянов трудно биха оставали някого безчувствен.

Въпреки че са разделени от 6000 км, алпинистите в Хималаите и българите по домовете си тръпнат едновременно в очакване изглеждащата все по-малко вероятна щастлива развръзка да се случи. И слушат последните и задъхани думи на първия българин, изкачил Еверест.

Малко преди да тръгне към осъществяването на мечтата си, Христо Проданов е заявил: „Аз не съм самоуверен, но в същото време твърдо вярвам, че ще направя всичко възможно да се стъпи на Еверест. Но най-огромното ми желание е нашата експедиция да завърши успешно не само с изкачване на когото и да е от нашите алпинисти, но всички живи и здрави да се върнем в България. Това ще бъде най-големият ми успех, всичко останало е пепел”.

По време на експедицията се случва още нещо, което завладява цяла България – постъпката на Людмил Янков, който рискува живота си и фактически изоставя мечтата да изкачи Покрива на света в името на това да спаси приятеля си Христо.

Всъщност когато става ясно, че Проданов търпи бедствие, колегите му организират безпримерна спасителна акция, която е еталон за самоотверженост и чувство за солидарност. Най-близо до него, без да успее да го намери, стига Людмил Янков. И той прекарва една нощ на открито, след която оцелява като по чудо. Цената на готовността му да се притече на помощ е много висока. Людмил получава тежки измръзвания на ръцете, които водят до ампутация на фаланги от пръстите му. (Това не го спира после да продължи да се занимава с алпинизъм. За съжаление, губи живота си на 17 април 1988 г. след трагичен инцидент на връх Камилата в Рила заедно с младия си колега Стоян Наков.)

След време Аврам Аврамов с болка ще напише: „Първо Хималаите приютиха Христо Проданов, а няколко години след това Рила прегърна завинаги Людмил Янков. Единият – стъпи на върха на света и остави там духа си. Другият – загърбил мечтата да изкачи Еверест, се върна по-голям от върха!”

Ударът, който понася експедицията, губейки своя лидер, е много тежък. Но потенциалът й е много голям и покрусата трае късо време. След бурна дискусия в базовия лагер е решено усилията да продължат, за да бъдат реализирани докрай съществуващите възможности. Така, на 8 и 9 май 1984 г. на върха стъпват свръзките първо Иван Вълчев-Методи Савов, а после и Кирил Досков-Николай Петков.
 
Равносметката от българската експедиция на Еверест през 1984 г. е впечатляваща

Малка България е 19-ата страна, която изпраща свои представители на „Третия полюс”. Христо Проданов, Методи Савов, Иван Вълчев, Кирил Досков и Николай Петков увенчават усилията на колегите си по един от най-известните и най-трудните алпийски маршрути в света - по Западния гребен, наричан „Жестокия път”. Дълъг е 6,5 километра, с денивелация 2850 м. Точно по него преминава границата между Непал и Китай. Характеризират го голяма дължина и необходимост от продължително пребиваване в „Зоната на смъртта”.

От всички маршрути към осемхилядниците на планетата той единствен съдържа пасаж от V категория на височина 8750 м.

След югославската експедиция от 1979-а , която прави премиерата, и българите никой не е успявал по „Жестокия път”. Едва ли има по-красноречиво доказателство за неговата недостъпност. Христо Проданов е 13-тия човек, който стига до Еверест без кислород и нарежда България на седмо място сред страните, чиито представители са постигали това. Пред нас са само Италия, Австрия, Германия, Непал, САЩ и Япония.

Има и друго голямо достижение - българите Иван Вълчев, Методи Савов, Кирил Досков и Николай Петков първи в света правят цялостен траверс на масива – по два изцяло различни маршрута на качване и слизане. Изключително достижение, което и днес показва силата на човешкия дух. Най-важните постижения на Христо Проданов
 
Осемхилядници
Лхотце (8516 м) - 30 април 1981 г., соло, без кислород, Еверест (8848 м) - 20 април 1984 г., соло без кислород.
 
Седемхилядници
Пик Ленин (днес пик Кауфман, 7134 м): 6 август 1975 г., 28 юли 1982 г., 5 август 1982 г., 13 юли 1983 г., 2 август 1983 г.Пик Комунизъм (днес пик Гармо, 7495 м): 27 юли 1980 г., 24 юли 1983 г.Пик Корженевска (7105 м): 28 юли 1979 г., 31 юли 1979 г., 8 август 1982 г., 29 юли 1983 г.,Ношак (7492 м): 30 юли 1976 г.
 
Алпите
Матерхорн (4471 м): Северната стена - 21-26 септември 1974 г., с Трифон Джамбазов, първо българско.Гранд Жорас (4208 м): Северната стена по реброто Уокър - 30 юли-1 август 1967 г., с Атанас Кованджиев, първо българско.Пти Дрю (3733 м): по маршрута на Бонати - 16-18 юли 1967 г., по „Пътя на гидовете” - 3-8 септември 1977 г., първо и единствено българско.Монблан (4807 м): Ръба Френе - 15-16 юли 1969 г., първо българско.

Кавказ
„Кръста на Ушба” - 25-28 юли 1970 г., първо българско,Траверс на Шхелда - 24 юли-1 август 1973 г., първо и единствено българско.

Мариела Балева, epicenter.bg