Дейзи Ланг: Върнах се в България заради Силвестър Сталоун

Дейзи Ланг, едно от големите имена в бокса, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Тя е петкратна световна шампионка по бокс, а веднъж е ликувала и като номер едно на планетата в каратето. Снимала се е в десетки екшъни, а повече от десет години живее в Лос Анджелис.  

- Здравей, Дейзи! Как ти е по-приятно да се обръщат към теб с Деси или с Дейзи?

- Гордея се с българското ми име Десислава, а Дейзи е името, което съм изработила с много труд. И двете имена са част от мен.
 

- Кога Деси Кирова стана Дейзи Ланг?

- Когато отидох в Германия, тъй като имаше шанс да осъществя моята мечта. Познаваш ме от времето, когато живеех с мечти. Написа страхотна статия за мен във вестник „Труд“, която аз никога няма да забравя. Благодаря за подкрепата. Беше един от журналистите, който вярваше, че ще стана световна шампионка и това не се забравя.

-  Защо след световната титла по карате през 1995 г. не остана в този спорт, а реши да се насочиш към професионалния бокс?

- Защото всичко е един процес. Първо бях лекоатлетка, оттам реших да се занимавам с бойни изкуства. Тръгнах с таекуондо, после карате, след това кикбокс. От всяко едно бойно изкуство взимах това, което е най-добре за мен, но все не ми беше достатъчно. Когато видях за първи път професионален женски бокс в Америка, където ме поканиха като гост, казах, че много ми харесва като нова цел и искам да правя това, тъй като съм човек, който обича да сменя целите. Когато постигна нещо на най-високо ниво, трябва да започна нещо друго, за да се радвам и да съм развълнувана, а и да имам нови цели. Иначе нещата ми омръзват.

- Жените сте доста суетни. Не се ли притесняваше, че тази хубава глава може да пострада при някой удар и да не можеш да излизаш на улицата в продължение на седмица?

- Разбира се, че се притеснявах. Но това беше основният мотор да тренирам много всеотдайно, за да не ме удрят, да наблегна на защитата от страх да не получа синина. В нашата зала имахме едно огромно огледало и непрекъснато след спаринг се гледах да не би да имам нещо на лицето. Моят треньор ми казваше: „Това не ти е моделско шоу, тук е боксов ринг. Как може само да се гледаш в огледалото?“ Така беше и след боксов мач. Първото нещо бе да си гледам лицето дали съм одраскана или насинена.

- Какви мисли ти минаваха през главата, когато боксът за жени беше едва ли не ерес и хубаво, очарователно, елегантно момиче като теб сложи ръкавиците?

- Мисълта беше една и съща. Аз вярвах, че ще стана световна шампионка. Визуализирах нещата и се виждах като такава. Ставах и си лягах с тази идея. Какво ли не опитах в България, защото съм патриот и исках да представлявам моята родина, но ти си свидетел, че нямаше никакви шансове. Поради тази причина отидох и се доказах в друга държава.

- Може ли да се каже , че Германия и САЩ, страните в които блесна твоята кариера, направиха най-много за равноправието на жените в спорта и най-вече в бокса?

- Да, може да се каже. В Германия си осъществих мечтата и въз основа на името, което направих, ми се отвориха други възможности в Америка. Всеки знае, че животът в чужбина не е никак лесен. Специално за момиче, което идва от бившия Източен блок, трябваше да се преборя не с няколко човека, а с една нация. Да ги убедя, че една жена, която изглежда женствено и има някакво образование, може да е номер 1 в мъжки спорт, където рискът за живота е много голям. Това беше средство да се боря и за женските права. Жените да имат право на избор и възможности да правят това, което решат, а не да следват правилата на обществото. Да има свобода на мисълта и свобода на избора.

– В София беше лектор на Първия световен форум за равни права в бокса. Как премина изявата ти? Преодолени ли са предразсъдъците по темата „жена на ринга“?

- Животът е един кръговрат. Радвам се, че най-после, след 25 години получих официална професионална покана в България за участие на такъв исторически момент. Първо искам да изкажа благодарност на вицепрезидента на федерацията Емилия Груева, която ме покани с президента на БФБокс Красимир Инински. Радвам се, че се свързаха с мен. Така от световната федерация за олимпийски бокс АИБА също ме поканиха. Като българка съм щастлива да отбележа този важен и прекрасен момент в моята родина. Радвам се, че вече има някакви стъпки за правата между мъжете и жените в аматьорския бокс. Специално увеличаване на категориите, тъй като на първата олимпиада бяха само три женски категории, а сега станаха пет. Надяваме се да станат като при мъжете – десет, за да има повече възможности повече жени да участват. Знаете, че в бокса два килограма разлика е от голямо значение за силата на удара. По този начин ще се намали рискът за евентуални травми.

– Кои са критичните и върховите моменти в кариерата ти? Кога ти беше най-трудно, кога се чувстваше пък най-щастлива?

- Много трудно беше преди да стана световна шампионка. Самият път и риск, който поех самичка. Моят треньор Милчо Милев, който почина, съболезнования за семейството, ми проправи път. Той беше вратата за Германия, чрез негова връзка отидох там. Но след това трябваше да се доказвам самичка и да си намеря пътя в професионалната федерация по бокс. Много труден момент беше, когато дори не бях допусната до залата по бокс да тренирам, защото изглеждах твърде женствено. Трябваше да си извоювам авторитет, за да вляза в залата. Да тренирам първо с мъжете, пък камо ли да се състезавам. Трудностите продължиха дори когато станах световна шампионка. Най-щастливият момент в спортната ми кариера е, когато моята мечта стана реалност. На 17 юли 1999 г. в Дюселдорф станах световна шампионка в професионалния бокс. Тогава всички тези мъки и трудности през различни държави се изпариха на момента. Човек наистина помни хубавото, а не лошото. Като станах световна шампионка, си мислех, че ще имам спонсори, телевизията ще иска да предава моите мачове. Мислех, че нещата вече ще се оправят и от финансова гледна точка, и от треньорска гледна точка, защото дори треньори не искаха изобщо да се занимават с жени. Но нещата не спряха да бъдат трудни. Разбрах, че когато започнеш да си защитаваш титлата, тогава се завърта колелото и че нещата не стават толкова бързо от финансова гледна точка. Имах голям късмет да попадна на много добър мениджър. Бяхме един много добър отбор. Трябваше да се боря и за журналистите, за да бъдат на моя страна. Но аз имам много голямо търпение и винаги с една хубава усмивка, с чаровност и комплименти успях един по един да ги спечеля на моя страна. А всичко беше против мен, като станах световна шампионка.

– Травмите в бокса – доколко те са повече от другите спортове? Има ли статистика? Интересувала ли си се от това? Ти страдала ли си от травми?

- След като съм учила медицина, все пак имам висше образование в тази насока, съм се интересувала. За мен здравето е най-важно от всичко, независимо с какъв спорт се занимаваш. Рисковете във всеки професионален спорт са големи. Затова като професионалист моят отговор е, че трябва да живееш с този спорт. Ако ходиш по барове и кръчми, няма как да стоиш на световно ниво. Специално на това ниво, на което бях аз. Все пак това е индивидуален спорт. Не е както във футбола – целият отбор е виновен. Тук виновен си си ти. Когато се занимаваш с екстремен спорт, трябва да си 100% всеотдаен. Професионализмът се дължи на това, че трябва да се грижиш за себе си, за да може микротравмите да не прераснат в големи. Трябва да спиш, да имаш режим на хранене. От теб зависи дали ще получиш големи контузии или не. Колкото по-добре си подготвен за един мач, толкова рискът да получиш някакви травми е по-малък.

– Съединените американски щати са Меката на бокса. Там е голямото шоу, там са и големите пари. В какви условия попадна и кои са най-бляскавите гала вечери, в които си участвала?

- Когато отидох в Америка, вече не се състезавах по бокс, но разбира се познавам много професионални боксьори. Успях да се свържа с тях по стечение на обстоятелствата. Давала съм интервюта по HBO и ESPN, с които ще работя в началото на октомври. Канена съм на много големи гала вечери. Сега бях поканена за битката между Генади Головкин и Канело. Смятам, че ще има и трети мач между тях. Била съм на много големи мачове и всичките са интересни, защото познавам хората, които участват.

-Познаваш и братята Кличко. Кажи нещо за тях.

- В Германия бяхме заедно в промоутърската компания „Юниверсум“. Те са джентълмени, интелигентни мъже. Вдигнаха нивото на бокса. За съжаление досега този спорт се свързваше все с някакви криминални истории. А те са интелигентни европейци, имат образование, защитили са докторски титли. Приятели сме от повече от 20 години и мога да кажа, че са прекрасни хора. Израснали сме заедно и сменихме имиджа на бокса по това време. Много добри бойци са, направиха история в този спорт. Фактите са си факти, независимо какво слушам отляво и отдясно за тях. Владимир притежаваше всички титли в тежка категория. Те са пример за другите боксьори, издигнаха бокса на друго ниво. Това е добре и за противниковите среди, защото по този начин има някаква интрига, наддаване и по този начин се правят пари и бизнес. Тук няма емоционална история. Професионалният бокс е бизнес.

- Спомена за пари и за бизнес. Как гледаш на Флойд Мейуедър – машината за пари?

- Това са много малки изключения. В кариерата на един професионалист са много важни късметът и мениджърът. Има страшно талантливи боксьори, които не изкарват толкова пари. При други се е открила различна възможност или имат друг промоутър. В професионалния бокс не зависи всичко от теб и от таланта ти. За да станеш световен шампион, са много важни твоите мениджър и треньор, целият отбор, който работи с теб, както и на какви места ще те предложи твоят ПР, за да изкараш пари. Ти си продукт, който трябва да се продава. Ако един от тези компоненти не съвпада, нещата няма да вървят.

- Предлагам да излезем малко извън ринга. В днешните времена, в които в България все по-често се говори за Истанбулската конвенция, стресират ли се мъжете от силни и успели жени?

- Определено да. Стресират се тези мъже, които не са силни и имат комплекси за това, че една жена може да има успех в различна сфера. Всички мои приятели, както и моят партньор, са силни мъже. На силен мъж му трябва силна жена.

– Ако имаш дъщеря, би ли я насърчила да тренира бокс? Както например великият Мохамед Али го направи.

- Ако имам дъщеря, ще дам свободата и възможността тя да избере какво иска да прави в живота си. Ще я подкрепя във всяко едно начинание, независимо дали лично на мен ми харесва или не.

- Отиде в САЩ, за да търсиш нещо ново. Намери ли го?

 

- Разбира се, иначе няма да живея там. Непрекъснато срещам хора от различни националности в Америка, които се оплакват. Все нещо им е криво. Казвам следното: „Не мога да разбера – като не ти харесва тук, защо стоиш и живееш тук? Вземи си багажа и отиди, където ти харесва.“ Там е друг континент и ако не ми харесва, никой няма да ме спре да си замина. Харесва ми климатът в Америка, възможностите, които ми се предоставят като развитие да правя това, което искам, както и свободата за решаване на различни неща. Докато това върви по този начин, ще живея там. Не съм затворила по никакъв начин вратата за България. Смятам и вярвам, че един ден ще дойде времето да работим заедно и да правим хубави неща тук. За всяко нещо си има време.

- Какво мислиш за класата на братя Пулеви?

- Радвам се, че българи са стигнали до това ниво в тежка категория. Случва се за първи път и те също са пионери в професионалния бокс. Пожелавам на Кубрат да победи Фюри и да получи шанс за световна титла. Пожелавам му от сърце и да стане световен шампион! Много хора не могат да разберат, че психическата нагласа за един мач е моторът и мотивацията на един спортист. Боксът е един от малкото спортове, в които има страшно много изненади. Противникът не трябва да се подценява и абсолютно всеки има шанс да победи. Независимо от възрастта и подготовката, всичко е психически момент и част от секундата, в която можеш да нокаутираш някого. Не смятам, че е уместно да говорим за класа, защото Кубрат и Тервел също са пионери в професионалния бокс и са в най-интересната тежка категория. Ще ги подкрепя. Бях поканена от Ивайло Гоцев на мача и ще направя всичко възможно да дойда като българка и да подкрепя тази голяма гала, която ще бъде на съвсем различно ниво. Ще има много международни участия и може би четири телевизии ще предават този мач, сред които и ESPN в Америка. 

-  Имаш ли приятели сред мегазвездите на Холивуд? Често те виждаме по различни бляскави събития в социалната мрежа. Кажи нещо за този свят.

- Този свят е много по-различен от спортния, но на мен ми е интересно. Ако планирах да попадна в такива среди, може би нямаше да ми се случи. Думата „приятел“ е много силна, особено за Америка. Не я употребявам за всеки човек, както в България, така и в Германия и в Америка, защото едно приятелство трябва да се изпита. Същевременно срещаш човек, с когото говориш от десет минути, а имаш чувството, че го познаваш цял живот. Имам приятели сред големите звезди – актьори, музиканти и спортисти. Много съм щастлива, че ги познавам извън камерата, извън това, което виждат зрителите. Аз съм много директен човек и ми е трудничко да лъжа. Правя комплименти, когато го чувствам. Забелязвам, че в холивудските среди се страхуват да кажат директно какво мислят за някого, особено ако е популярен в момента. Аз съм различна и съм това, което съм. Печеля страшно много симпатии, защото не се страхувам да кажа, каквото мисля.

- Силвестър Сталоун споделял ли ти е нещо за България? Има ли впечатления от страната ни? Той идва тук много често.

- Силвестър Сталоун беше една от причините да дойда в България преди няколко години. Снимаха „Непобедимите“ и той настояваше да дойда на сета, както и Долф Лундгрен, който също ми е приятел. Каза ми така: „Дейзи, ние идваме много по-често от теб в България.“ Много се смяхме, много им харесва България. Силвестър Сталоун ще дойде да снима част от „Рамбо“ тук. Фактът, че снимат филми толкова често тук, показва, че им допада. Казвали са ми, че им харесва българският манталитет, че има професионални екипи, които работят с тях, че хората са много топли и дружелюбни. Храната много им харесва и разбира се българските жени.

- Последния път когато мъж те е нервирал и си искала да го ... маркираш? 

- Между нервиране и нервиране има разлика. Нека поясня, че много трудно някой може да ме нервира и да ме изкара извън релси. Но ако някой ми посегне, няма да съм от този тип хора, които ще стоят и ще чакат. Случвало ми се е, когато съм нападана, да реагирам и да се предпазя. Не заради всичките ми титли, а защото в нормалния живот нещата не са както в спорта или във филмовата индустрия. Това не е хореография на някаква бойна сцена. Наистина тренировките и практикуването на всички тези бойни изкуства в такъв екстремен момент на паника и изненада, ти помагат да реагираш и да си спасиш живота. При този криминален свят, при всички тези насилствени неща – изнасилвания, отвличания, обири и т.н., смятам че всеки трябва да тренира и да може да направи поне един удар, за да реагира и да се спаси. Разбира се, най-добре е да избягаш. И аз го предпочитам, но понякога нещата не се получават по този начин. Но съм щастлива, че това ми е спасило живота досега.

- Как си почиваш? Как се забавляваш?

- Много обичам природата. В която и държава да съм, винаги обичам да ходя на походи. Обичам да виждам различни красоти. Има такива природни забележителности навсякъде. Обичам много историята, архитектурните забележителности, характерни за страната, в която съм. Харесва ми да ходя на концерти, обичам рокендрол, класическа музика – неща, за които казват, че не могат да съвпадат с един бивш боксьор, но аз съм много романтична натура в личния ми живот и нямам нищо общо с това, което хората виждаха на ринга. Сега съм се запалила по латиноамериканските танци – аржентинско танго, салса, бачата, което разбрах, че и в България е много модерно. Това е невероятно разтоварване. Много ми харесва, че всички хора се смеят, никой не го интересува кой си, има позитивна енергия. Понеже всички мои приятели ми се подиграваха, че съм вдървена като робот от всички тези бойни изкуства, това ме амбицира да се науча да танцувам. 

Следвай ни: