Гризман: наемникът, който можеше да бъде идол за Атлети

Антоан Гризман дори не беше оригинален, което поне на този етап можеше да се иска от него. Това да създаде буквално спектакъл, за да обяви своето бъдеще, освен че е каращ психолозите да потъркват доволно ръце акт на егоцентризъм, бе и вече правено. Стори го ЛеБрон Джеймс, един от най-добрите баскетболисти в историята. В неговия случай бе за оповестяване на напускане на любимия му отбор Кливланд Кавалиърс в посока Маями. Решение, което по думите на самия ЛеБрон, е най-лошото в неговия живот. Не, не това да отиде в Хийт (това се стече всъщност добре), а това да сътвори същински цирк с филма с обявлението на своето бъдеще.

Никой не може да ти причини онова, което сам си причиняваш, се казва в поговорката, и това напълно важи в случая с Гризман. Цялата планета знае, защото беше анализирано издъно, че онзи вид комуникация на ЛеБрон беше грешка, а нападателят на Атлетико Мадрид дори стигна дотам да копира и името на филма. Тогава на ЛеБрон сякаш светът му се стовари върху плещите: наричаха го „хлапак”, обвиняваха го в евтино заиграване с чувствата на феновете и в живеене капсулиран в сапунен мехур далеч от действителността.

Всички вие сте свободни да използвате каквито искате определения спрямо френската футболна звезда, която не спира да учудва със своята способност да предизвиква смут с решенията си извън терена. Почти е невъзможно на всеки твой кръстопът да избираш погрешното продължение, а – длъжни сме да му го признаем – той някак все успява. Единственото, което може да го спаси в очите на досега подкрепялите го привърженици, е по-малкото зло: че остава.

Работата е там, че Гризман е огромен футболист, един от петимата най-добри в света. Не е щуротия да се мисли, че е и един от тримата или четиримата най-талантливи играчи в историята на такъв голям клуб като Атлетико Мадрид. Освен това престоят му съвпадна със златната ера за „лос рохибланкос” с магията на чолизма, а публиката е особено благодарна за това на своите любимци, без дори да е задължително те да са си го спечелили на основата на чисто футболни качества. При всичко гореизброено французинът би трябвало вече да е направо полубог с бутонки на краката.

ЛИПСА НА СЪПРИЧАСТИЕ СЪС СВОИТЕ

Но не, не е. Защото тази публика може и да прости едно лошо поемане на топката, ала не и една от думите на мода – нелоялността. Гризман си игра  с чувствата на хората, т.е. с най-цененото на стадиона. Това е един горд отбор, който се изправя като равен срещу по-големи от него не само защото е добър, а и защото е пълен с вяра – отбор повече от сбора от своите индивидуалности. Има един донякъде спартански дух в играта и поведението му на терена и пред микрофоните.

Гризман от вече доста време се отнася с много малко уважение към онези, които всяка седмица дават мило и драго да са на стадиона, за да подкрепят този тим при всякакви обстоятелства. Документалният филм на нападателя не само целеше повече лична слава (а вероятно всъщност ще му донесе само позор), а е и просто последният епизод от почти нескончаемата поредица от изявления, в които кокетничи с всеки показал му своя интерес друг клуб; атака с рогата напред към привържениците, които видяха как за него е важно всичко, освен тях, и как той не си дава сметка, че с Диего Симеоне на пейката отборът е голям само заради колектива; не оцени, че футболът не е само цифри, нито спечелени трофеи, а така се превърна в наемник, избиращ отбор с мисълта само и единствено за себе си.

В Атлети им дойде до гуша, защото разтегли сапунката до последния възможен момент и защото чувстват, че капризите на суперзвездата им от известно време са минали всякакви граници. Има го обаче и ясното съзнаване на положението, че е по-добре с Гризман в отбора отколкото със 100 млн. евро в банката, защото в днешния пазар тази сума не може да купи талант от подобно ниво, който всяка една седмица да помага повече или по-малко за футболния спектакъл.

Документалният филм показва едно лошо съветвано момче и в полето на комуникацията, и в това въобще на живота. Гризман също не прави нещо особено да излезе от тази спирала. Всъщност той умее отлично да сътвори нелепост и в най-мирния момент. Головите му отпразнувания например са напълно приемливи (като всички незабранени от правилника), но все пак в годините оставиха усещането за детинщина, тъй като мнозина от хората по трибуните нямаше как да разбират препратките му към видеоигри. Да, това е напълно негово право, ала пак служи за разкъсване на връзката с онези, които принципно би трябвало да го обожават като член на собственото си семейство.

ФАРСЪТ „БАРСА”

Тези бурни месеци с финалния апотеоз под формата на егоцентричния документален филм приключиха с по-малкото зло за Атлети. Гризман остава, а е вече изпитан в атаката на „лос рохибланкос”, комбинира добре с Диего Коща, разбира Ел Чоло и своите съотборници. Това е най-лесният път към победата, която в крайна сметка е най-важното във футбола. Могат да се забравят някои детайли, въпреки че на французина ще му струва много мъки да извоюва обратно обичта на една публика, която никога така и не влезе в сметките му. Оставането или напускането е едно чисто спортно решение, но начинът да го сториш – не. Филмът може и да бе технически добре изпипан, ала пак приличаше на хорър с играта с чувствата на зрителите.

И още един ракурс, който вече има по-малко общо с човека в главната роля в лентата: какво остава за Барселона след всичко това? Миналата година президентът на „блаугранас” Джосеп Бартомеу трябваше да преглътне удара от Неймар. Изглеждаше като последния осъзнал, че бразилецът си тръгва, и се превърна в посмешището на лятната сапунка. Във филма на Гризман клубът на Бартомеу бе във второстепенна роля – тази на Другия, на отблъснатия. Поредният трансферен провал на президента и безбройния му спортно-технически щаб.

Още един детайл. Сякаш целият този фарс не бе сам по себе си достатъчно пикантен, а впоследствие се оказа, че Жерард Пике – предприемач в хиляди проекти, е продуцирал последния каприз на Гризман с филма, че и на всичко отгоре е прекарал целия следобед в промоцирането му. Привържениците на Барса вероятно няма да се засегнат особено, ала за ръководителите не може да изглежда нормално футболист от нейния клуб да помага да ги срами по телевизиите из целия свят. Да, футболистите живеят в паралелна вселена, но във всеки друг бизнес това действие със сигурност би било сметнато за нелоялност и би донесло най-тежки последици.

Гонсало Кабеса, „Ел Конфиденсиал”

Следвай ни: