Людмил Горанов: Манталитетът на победител е в основата на успеха
На днешния ден едно от големите имена в българския футбол Людмил Горанов навършва 83 години. Роден е на 28 януари 1942 година. По време на кариерата си е бил вратар на Левски (Лом), Ботев (Враца), Спартак (София) и Академик /9София). Като треньор е печелил отличия с три различни отбора. През 70-те години с Левски, през 80-те със Спартак и началото на 90-те с тима на Сливен. Пред Sportal.bg говори за спечелените отличия и спомените от треньорската професия.
Г-н Горанов, с какви чувства се връщате винаги назад във времето?- О, какво да Ви кажа, толкова неща минаха през футблния ми живот...Ще Ви спомена само, че през 1981 година пристигнах на работа като помощник-треньор в Спартак заедно с Иван Вуцов и се оказа, че това е било моето призвание, моята съдба. Този клуб и Варна останаха емоционално и завинаги в сърцето ми. И винаги почти всяко лято идвам на почивка близо до морето, а и използвам възможността да изгледам някой мач на Спартак.
Бяхте помощник-треньор в силния отбор на Левски през далечната 1979 година в екипа на Иван Вуцов, а как се озовахте във Варна?- За мен беше чест и отговорност да работя 4 години за тима на Левски в различни юношески гарнитури, а последната година, която Вие споменахте (1979) - и като помощник на Иван Вуцов. През тази година и сезон 78/79 спечелихме всичко-Шампионска титла, Купа на България, участие в евротурниритите с паметни мачове срещу Олимпиакос и Милан. Имахме страхотен отбор. Едно много силно поколение с Павката Панов, Стефан Стайков, Тошко Барзов, Воин Войнов и се моля отново един ден Левски да повтори тези успехи, които клубът е завоювал. Горд съм, защото оставихме след себе си много силния отбор тогава на ЦСКА. Следващия сезон също беше добър за нас, но бяхме трети, а знаете, че изискванията към този тим винаги са много високи и третото място се прие като неуспех. Настъпиха промени в отбора на Левски. Освободиха нас, треньорите, и по-голяма част от играчите, които са прехвърлили 30-те години. Смятаха ги вече за стари. Иван Вуцов получи предложение и ме покани да гледаме мач от "Б" група между Локомотив (ГО) и Спартак. Варненци ни направиха добро впечатление на отбор, който играе много приятен футбол. Като тандем бяхме поканени и поехме отбора, в който играеха доста юноши, някои от които по-късно се превърнаха в големи футболни личности на България през 80-те години.
През 1982 година, след няколко кръга в "А" група, бяхте утвърден като старши треньор на Спартак...- През пролетта на 1982 г. поех отбора от Иван Вуцов, който смени Наско Пържелов в националния отбор. Помощници ми бяха две големи фигури на варненския футбол, които работеха преди това с успех в юношеските формации на клуба - Митко Видинлиев и Благой Калфов. А освен това имаше голям подем от организационен характер. Построи се нова съблекалня, душове, сауна. Много голяма беше ролята в това отношение на ръководните кадри Иван Славов и Димчо Карачобанов.
Какво бихте казали за отбора, който водехте по това време?- Изградихме един отбор - сплав между опит и младост. На вратата един изключителен вратар в лицето на Краси Зафиров, който винаги е давал на клуба каквото може и след края на своята кариера. В защита много балансиран състав с присъствието на Владо Николчев от Левски, Сашо Борисов и Румен Димов, които дойдоха от Академик (Сф), а средната ни линия, смея да твърдя, беше една от най-добрите по това време в страната - с Боби Гьорев и Краси Венков-Джани, Пламен Казаков. Имаше и двама футболисти, които бяха запазена марка за българския футбол - тандемът Найденов-Господинов, един от най-добрите в клубната история. Таран ни беше Иван Петров, който играеше с много плам и ентусиазъм.
През 1983/84 година спечелихте бронзов медал, но след контестация на Сливен за нередовен играч след мача Спартак - Ботев (Враца), тя бе уважена от БФС и медалите бяха връчени на сливналии. Какво почувствахте в този момент?- По този повод ще бъда лаконичен, 16 години по-късно истината възтържествува и ни бяха върнати бронзовите медали. Единственото, за което съжалявах, е, че тогава отнеха естествената радост и емоцията от успеха на моите момчета от отбора и на привържениците точно след награждаването през 1984 г. Но всяко зло за добро - рано или късно справедливостта се връща.
Но пък за сметка на това играхте в турнира за КНК. През същата тази година отборът учавства в турнира за КНК срещу Мерсин в 1/16-финалите и на 1/8-финалите срещу Манчестър Юнайтед. Това беше голям празник за футбола в града ни.- Спартак (Варна) е може би единственият отбор в България, който е отстранявал турски тим, а на 1/8-финал играхме срещу най-силния отбор по това враме на Острова Манчестър Юнайтед с куп звезди. Делегацията им се предвождаше от Боби Чарлтън. Стадион "Юрий Гагарин" се пукаше по шевовоте, имаше повече от 45 000 души. И знаете ли, когато гостувахме на Манчестър на "Олд Трафорд", самите англичани ни похвалиха за перфектната организация във Варна, което беше голям комплимент. Загубихме и двете срещи от един изключителен отбор, но оставихме добри впечатления.
Какви качества трябва да притежава един първокласен треньор?- В контекста на въпроса ще Ви кажа нещо. И това не е клише, защото наистина човек се учи докато е жив. Завършил съм НСА с педагогически профил. Желанието ми бе един ден да стана треньор. Сбъдна се мечтата ми и аз съм щастлив. Много е важно постепеното навлизане в тази професия. Не веднага да се хвърлиш в големия футбол, а да извървиш пътя от най-ниското до най-високото стъпало. Много добри футболисти през годините са се хвърляли направо в треньорската професия на най-високо ниво и са се проваляли. Умният човек се учи от собствените си грешки, а мъдрият - от грешките на другия. Много е важен ентусиазмът в нашата професия - никога да не се влияеш от упреците и злостните критики на другите. Трябва да имаш манталитет на победител, иначе си обречен. Големият треньор на Нотингам Брайън Клъф е бил често критикуван във вестниците за играта на отбора, защото записал 13 мача с победи само с 1:0 през един период от време. На критиките той отговарял така "Играта на отбора е важна, но смятам,че резултатът е много по-важен от самата игра".
Имали ли сте разочарования в треньорската професия?- Аз винаги съм се стремял отборът ни да бъде изграден от предани футболисти, които да дават най-доброто от себе си. Това е и ролята на треньора - да "изстиска" максимума от всеки футболист. Много е неприятно, когато някой се отнесе пренебрежително към труда ти. Например, след финалния мач за Купата на България, в който моят отбор тогава Спартак загуби от ЦСКА с 0:4 в Пловдив, ни извикаха в Юнашкия салон във Варна. Мен ме порицаха за това, че съм бил едва ли не срам и позор за футбола ни в града. И това преглътнах, защото бяха упреци от хора, които не са спортни личности. Спомням си, че тогава пловдивският коментатор Николай Галов е казал след четвъртия гол "А сега привържениците на варненци могат да си изключят телевизорите и да си вършат другата работа". Само по себе си достигането ни до финал беше успех. На 1/2-финала отстранихме силния Левски в страхотен мач, а на финала до 20-ата минута изтървахме две чисти положения, като в единия случай Стефчо Найденов уцели гредата. Но все пак загубихме от един много силен отбор на ЦСКА, който отстраняваше европейски грандове. Ние нямахме бюджета на софийските отбори и всяко едно по-високо класиране за нас беше успех.
Бил съм свидетел, когато на тренировки на отбора на Спартак през 80-те са присъствали повече от 250 души - толкова, колкото сега не могат да се съберат на някои срещи от първенството. Защо изчезнаха тези романтични години?- Да, промениха се нещата драматично. Други години. Романтиката не само в спорта, но и в живота ни вече изчезна. Сега се ръководим от нови глобални принципи. Навремето футболистите играеха за своята чест и за привържениците си. Тези традиции се нарушиха. Във футбола и изобщо в спорта влязоха много хора с нечист морал. В средата на 90-те години се наложиха правила, които дадоха отражение на футбола ни. Имаше и продадени срещи от президенти, които използваха спорта като параван за лични облаги. Не може да се докаже, но мнозина бяха убедени, че се разиграва черно тото и манипулирани мачове. Хората навремето искрено се радваха на играта, преживяваха победите и загубите емоционално. Това до голяма степен отблъсна хората от трибуните и за тях вече футболът не е онова романтично преживяване, което беше преди години.
Вие имате като треньор още един връх. С отбора на Сливен постигнахте и най-големия успех в клубната история на отбора, спечелвайки Купата на страната през 1990 година.- Знаете ли, явно и съдбата има някаква намеса в нашия живот. Шест години по-рано водих отбора на Спартак във финала за Купата срещу ЦСКА, но загубихме. Този път със Сливен се ревaнширах срещу ЦСКА. Изкарах четири много хубави години. През този период успях да наложа много местни момчета с качества и около Данчо Лечков изградих един много добър отбор. Това бяха Тошко Стоянов, Християн Пенев, Иван Василев, Велиян Парушев и Валери Вълков (Светла памет и на двамата, прексрасни моmчета, които си отидоха рано). Сменихме и стила на игра и трудът ни се възнагради. Но след като спечелихме Купата и след 1990 година, настъпиха много промени в структурно и организационно ниво и аз казах "Дотук съм". Да, не водих отбора срещу Ювентус за Купата на УЕФА, но всяко едно мое решение e било премислено. Не мога да кажа, че съжалявам, защото аз преживях тръпката от участието в евротурнирите преди това. Но и досега оставам с най-добри чувства към града и отбора.
Пожеланието Ви към феновете, деятелите и привържениците на футбола в страната.- Благодаря Ви за предоставената възможност. Трябва всички да знаят, че единението е в основата на успеха. Ще използвам думите на Свети Иван Рилски "Бъдете единни, живейте в мир и хармония със себе си".Пламен Трендафилов