Интервюто с Касийяс: Звъннах на Чави, защото се оси.ахме
Икер Касийяс обядва в същия хотелски салон, където го стори и на 11 юли 2010 година. Часът е 14,20 следобед в Йоханесбург и се появява на рецепцията в компанията на двама от охранителите на националния отбор на Испания. Часове по-късно, след пресконференция заедно с Андрес Иниеста, влезе на терена на “Сокър Сити” и не се въздържа да не хвърли поглед към вратата, на която спря два гола срещу Ариен Робен на финала на Мондиал 2010, и към трибуната, на която вдигна като капитан световната купа. Сан Икер изживя много неща след онзи 11 юли и не за всички от тях говори с удобство при завръщането си на мястото, където докосна небето.
- Два дни преди онзи финал заявихте пред нашия вестник с надежда, че понякога мечтите стават реалност. Имате ли усещането, че за Вас всички мечти вече са реалност?
- Не, не всички, но се сбъднаха мечти, които дори не бях имал. Не съм си мечтал повече от това животът ми да е такъв – да играя за Мадрид, да нося трофеи на клуба, в който съм израснал от мъник, а в националния тим да печеля титли за първи път.
- В добро и в лошо?
- Във всичко. Винаги има добри, лоши, много добри и много лоши моменти. Но за 15 години доброто надвива лошото в пъти – лошото е съвсем малко и е дори трудно да го наречем лошо. Бих го нарекъл “препятствия за прескачане”...
- А в тези моменти къде намирате убежище?
- У себе си. Търсиш начина да се надмогнеш и това ти помага да осъзнаеш, че когато всичко ти върви добре, ще го оцениш подобаващо. Това е част от обучението по себеразвиване у хората и спортиста, а да можеш да си все по-добър е нещо положително, защото знаеш, че винаги може да дойде някой по-добре представящ се от теб, някой, който ще преодолее постиженията ти, както можеш го стори и ти самият. Ще се появи някой, който да бие Болт, Надал... защото спортистът има тази амбиция. Кой би си помислил, че Меси и Кристиано ще бият бройката голове на Раул или Ривалдо преди 12 сезона?!
- Самият Вие сте със 153 мача за Ла Роха. Това победимо ли е?
- Вече го вярвам. Колко имат Серхио Рамос, Сеск Фабрегас? Ами Бускетс?! Ако контузиите ги подминават, нямам никакво съмнение, че ще успеят.
- Серхио Бускетс бе капитан в събота, а Рамос не пропуска мач. Те ли ще са лидерите, когато Вас с Чави ви няма?
- Имат всички качества, поеха юздите на този отбор. Помните ли критиките към Буси? Той е призван да стане естествен лидер на този колектив. Също като Рамос, който е голям характер.
- На Мондиала в ЮАР чувствахте ли се недосегаем при гледката на Рамос, Пике, Пуйол и Капдевила пред Вас?
- Понякога си мислех, че не може да има по-завършена защита. Имаше всичко: сила, скорост, талант, отговорност, смелост, желание, опит... За мен бе идеалната защита.
- Каква част от “вината” носи Висенте дел Боске за успеха преди три години?
- Не му бе лесно, въпреки че днес ни изглежда така – победи ни Швейцария и трябваше да се вдигнем. Бяхме спечелили европейската купа, а макар да бяхме отбор без никакви успехи на Мондиал, бяхме дошли с етикета на фаворит, както би се изразил Мануел Пелегрини. С поражението на старта все едно се бе срутил замък от карти – трябва да започнеш отначало, да си верен на стила си, да не се променяш въпреки получилия се натиск. Мачът с Швейцария се игра с топки – той и онзи с Германия бяха най-добрите, но какви удари понесохме!... Само имахме малшанс, а се запалиха пожари.
- Най-лошият срещу Парагуай ли беше?
- Винаги сме се затруднявали срещу южноамериканците, тъй като тичат и се борят. Те много ни затрудниха. Продължихме след страдания, но никой не е казвал, че да се спечели Мондиал е лесна работа, нали?!
- След поражението от Швейцария критикува дори приятелката Ви Сара Карбонеро, журналист от Теле 5. Как го изживяхте?
- Както и трябваше – като глупости, абсурди за пълнене на вестници, алабализми. Нито аз, нито останалите го разбираха, но знаете – жълтини. Не, не ми оказа влияние – нито положително, нито отрицателно. Хората около ни го изживяват по-зле от нас, има хора, които те обичат и страдат за теб. От Сара чакам дете и ми даде спокойствие, отговорност... Не зная – между 26 и 31 години се променяш повече в сравнение между 20 и 25. А аз израснах покрай нея.
- Образа, който носите в спомените си от Мондиала, онзи на целувката със Сара след мача ли е?
- Не, човече – гола на Иниеста! А последвалото е незабравимо: пълното щастие при последния съдийски сигнал, прегръдката с Пуйи (б.р. – Пуйол), с целия отбор, връчването на трофея, шествието през Мадрид... Това е непобедимо.
- Как изживяхте гола от отсрещната врата?
- Най-дразнещото е, че съм изгубил личния си спомен, изтрит от видеозаписа, от телевизионните кадри. Помня усещанията, когато си мислех: “Който вкара, печели, няма връщане назад!” Знаех, че всяка глупост ще бъде решаваща. Бе много бързо отиграване и мислех, че няма да доведе до нищо, тъй като бяхме супермного разпръснати. Шестимата отзад и аз мислехме само как да запазим позициите си, да не ни вкарат гол: “Нека четиримата напред да се борят!” Когато видях топката да пада на Андрес, си помислих: “Сега!” Помня обаче, че положението на Давид Вийя ми се стори по-чисто, виждах гола, а го спря холандски защитник. Смятах, че шутът на Андрес може да мине над вратата, отстрани, да бъде спасен от вратаря... Обичайно гледам към страничния съдия, за да има потвърждение за гол, и когато го видях да тича към центъра, знаех, че сме шампиони. Не можехме да сме такива загубеняци, че да ни се изплъзне купата, при все че оставаха четири минути. И осем да оставаха, нямаше да изпуснем мача.
- Какъв спомен носите генерално от Мондиала?
- Онзи за прекараните заедно 52 дни. Не е лесно 23-ма души да съжителстват и да се разбират така добре, тъй като споделянето на ден след ден заедно влияе. Истината е, че много ни помогна интернет, тъй като виждаш как хората са полудели, и в крайна сметка в този месец ти остава усещането, че цяла Испания се е вмъкнала в една фланелка, и бях щастлив. Хората се гордееха, че са испанци.
- Имате ли усещането, че сте спечелил мача със спасяването срещу Робен в 60-ата минута. Това ли е най-доброто Ви спасяване?
- Не, нито е най-доброто ми, нито съм спечелил мача, но когато го видях да излиза срещу ми, бях сигурен, че няма да има гол – че или ще спася, или ще бие в аут. Продължавам да се вълнувам от този момент.
- Имали ли сте по-лоши мигове преди мач от онези преди финала?
- В онзи ден бях нервен, но... в деня на мача с Хондурас бяхме направо нас.ани! Една грешка ни убиваше и нямахме право на провал – нямаше да имаме нов шанс, не можехме да чакаме още четири години.
- Говорите за обстановката в националния отбор. Нея я спасихте Вие с едно обаждане до Чави...
- Не, нищо не съм спасявал. Звъннах на Чави, защото ми бе задължение като капитан на националния отбор, защото видях, че това трябва да направя, защото нашите племена бъркахме, защото представлявам една страна и защитавам една идея. Говорихме, за да променим посоката, защото се ос.рахме. От дете не бях виждал имиджа на Барса – Мадрид такъв какъвто ние го представяхме, а аз бях част от това, бях главен герой в една непростима грешка, отговорен за случващото се. И тъй като не го приемах, а бях с главна роля, взех решение.
- Тежко ли Ви се отрази то?
- Не, въобще.
- В Мадрид обаче смятат, че е така, защото заради него не играете. Не го ли виждате така?
- Не, не... Аз зная, че съвестта ми е много спокойна. Вижте, за мен е ясно, че на Мадрид като отбор не се е отразило, а аз винаги мисля първо за отбора преди за себе си. След онова обаждане до Чави спечелихме една Купа на краля, една фантастична титла в Ла Лига, една Суперкупа на Испания и една европейска купа с Испания...
- Но ролята Ви се промени – не играете...
- Не играя по треньорско решение, казвал съм го сто пъти. Пък и сме тук да говорим за националния отбор. Как само ви харесва да ровичкате!
- Въобще не, но Вие страдахте от това и сте го казвал сам в други интервюта.
- И ще продължа да страдам и да се наслаждавам.
- Не знаете колко Ви уважават в Барселона...
- Вратата на Барселона е много добре покрита от Виктор (б.р. – Валдес) и ще продължи да е така и след напускането му. Взе честно и смело решение, за уважение. Със сигурност Барселона ще му намери добър наследник.
- В Бразилия дойдохте като смяна, отборът Ви подкрепи и станахте титуляр. Какво си спомняте от турнира за Купата на конфедерациите?
- С благодарност към тренера. Не бяха лесни моменти, а ме подкрепи. Най-добрият начин да отговоря бе с желание да си върша работата по най-добрия възможен начин. Така ще процедирам и до момента, в който не взема решението да оставя националния отбор.
- Може би след Бразилия 2014?
- Аз ще реша кога. Само да не се прецакаме в самото начало там, да се провалим и да убиете всички ни, тренера, мен...
- На този отбор може ли да се сложи етикет “провал”?
- Спечелил си е правото на провал. Е, на улицата аз виждам вечна благодарност. Двайсет от двайсет души са ни благодарни за онова, което сме им дали. Много хора ни споделят болката си, че бащите или дядовците им не са изживели това.
- Виждате ли се титуляр в Бразилия, ако не сте в Мадрид?
- Е, все едно не остава време до заминаването за Бразилия! Никой не знае какво ще се случи утре, трябва да се изживява момента. Онзи отпреди три години бе чудесен, блестящ, не само за националния отбор, а и за Реал Мадрид. Не зная какво ще стане утре, дано ми зададете този въпрос след една година, а Мадрид да е спечелил Ла Лига, Купата на краля и Шампионската лига. А Испания – още една световна купа.
Луис Мартин, “Ел Паис”