Брунко Илиев: Приключих с треньорството

- Брунко, посрещнахте 70-ия си рожден ден на волейболния мач между “Левски” и ЦСКА. Залата ли е любимото ви място?

- Там е преминал животът ми. Хубаво беше, радвам се, че ме почетоха. Пък и залата беше пълна, макар и основно с фенове на ЦСКА. Иначе преди това събрах някои от съотборниците си като Цано Цанов, Емил Вълчев, Димитър Димитров - все олимпийски вицешампиони. Дойдоха и други приятели, които не са толкова известни, уважиха ме също шефът на волейболната федерация Данчо Лазаров и председателят на Обединени спортни клубове “Славия” Владимир Симеонов.

- Какво си спомнихте с бившите ви съотборници?

- И хубавите неща, и пропуснатите възможности. Със “Славия” например станахме европейски клубни вицешампиони. Играхме с чешкия “Дукла”, ако не се лъжа, водехме с 1:0 и при 15:14 не успяхме да поведем с 2:0 гейма. С националния отбор пък имахме невероятна възможност да станем световни шампиони в София, но не успяхме да спечелим мача при 13:5 в тайбрека.

- Вече 45 г. са минали от този прословут финал и май никой не може да си обясни този срив...

- И до ден днешен се упреквам, защото пропуснах да направя точка при една контраатака. Можеше да стане 14:5, но понякога се случва един отбор да влезе в такава черна дупка. Но на олимпиадата в Мюнхен 2 г. по-късно имахме още по-силен отбор и на полуфинала не успяхме да бием Япония. А пак водехме, но с 9:3 в тайбрека.

Като треньор също имам подобен случай. На световното за младежи в Иран поведохме с 1:0 на Полша, но при 24:21 не успяхме да затворим и втория гейм. След това загубихме полуфинала и в крайна сметка завършихме трети.

- На последното европейско първенство пък бяхме на 2 точки от финал. Това някаква орисия ли е за отборите на България?

- Ами знам ли, може и така да е. Или по-скоро сме абонирани за тези резултати.

- Вие как попаднахте във волейболната зала?

- Аз съм селски човек - от Трънчовица съм, откъдето беше и Григор Вачков (Смее се.) Първото ми увлечение към волейбола се появи именно там. По онова време и селата имаха отбори, играеше се в окръжни групи. Само в София пък клубовете бяха поне 7-8. (Започва да ги изброява.) Сега виждате какво става - не може един “Левски”, за който казват, че е отборът на народа, да е в такава криза. ЦСКА също се бори за оцеляването си. За “Славия” да не говорим.

Но да се върна на въпроса ви - първо, като всяко дете, играех футбол. Попаднах в отбора по волейбол и дори участвахме на зонално първенство, но не успяхме да се класираме за републиканското. Тогава се замислих, че мога да стана някакъв волейболист.

- Започнали сте късно да тренирате този спорт. Как успяхте за толкова кратко време да стигнете до националния отбор?

- Помните ли първия си мач в националния отбор?

- Да, срещу Унгария на един турнир в Италия. Бях резерва, включиха ме и разбрах, че явно има хляб у мен. Започнах да тренирам много здраво, спазвах режим, защото голямата цел беше да влезеш първо в 12-те на националния, а после и в стартовата шестица.

- Колко мача сте изиграли за България?

- Много са, сигурно около 200 в рамките на 6 г. Тогава имаше много мачове, играехме в най-различни турнири - на социалистическите държави, разни други турнири имаше.

- Вече не работите в “Славия”, оттеглихте ли се окончателно от треньорската професия?

- От доста години се борите с тежка болест. Как се чувствате в момента?

- Какво да ви кажа, от 2001 г. съм онкоболен, но се държа още - къде с химиотерапия, къде с лъчетерапия или някоя операция. Но така или иначе 70 г. са си вече една пределна възраст в треньорската професия.

- Много хора казват, че сте изключително успешен в работата с подрастващи. И вие ли го усещате по този начин?

- Сигурно е така. Има треньори, които се занимават с най-малките и успяват да направят така, че те да се влюбят във волейбола. На мен пък силата ми винаги е била в младежките гарнитури, въпреки че и с мъжкия национален отбор имам резултати. Но винаги ми е било приятно да работя с подрастващи. Още повече че като видят някакво известно име с авторитет, и попиват всяка дума, изпълняват и нещата се получават. Колкото и да си добър като треньор обаче, без качествен материал не може да постигнеш кой знае какво. Аз съм имал и късмета да работя с таланти като Венци Тодоров, Найден Найденов, Матей Казийски и много други. Дори един Светослав Гоцев, който сега е в националния, беше 2 г. при мен и сме ставали шампиони.

- Същевременно обаче сте единственият, водил три пъти мъжкия представителен тим...

- Да, но то е било по-скоро да запълня някаква дупка. Данчо Лазаров често казва, че съм един от щастливите треньори, защото винаги успявам да направя резултат при заместването на някого. Така стана, като заех мястото на Милорад Киац и станахме четвърти в Световната лига. Стефан Димитров от НСА пък беше треньор на младежкия отбор, но 2 месеца преди световното в Иран се отказа и ми предложиха на мен. Обаждали са ми се: “Заповядай, Брунко, да водиш отбора на европейско в Австрия”. Последния път освободиха Найден Найденов като треньор на “Левски”, аз поех тима и станахме шампиони. Но тази титла не е само моя, а и негова.

- Съжалявали ли сте, че не сте получавали по-дългосрочни ангажименти?

- А, не, нито пък съм се обиждал. Все пак работя за българския волейбол, това е било важното за мен. По време на соца по-дълго се задържаха треньорите. Сега, като няма резултат, си заминаваш. Както се казва, който плаща, поръчва музиката.

- Първия път, когато водихте националния, попаднахте на играчи, определяни като едни от най-талантливите в историята. Как се работеше с толкова звезди накуп?

- Тогава почти всички играеха в Италия и едва ли не трябваше да ги боготворим заради това. Някои от тях дори казваха, че няма добри треньори в България, че по клубовете си работят с големи специалисти. Това беше обидно. Абе, момче, който и да си там, ти, за да отидеш в Италия, нали някой български треньор те е създал! Не са те взели само защото си висок.

Освен това тогава в националния всеки мислеше само за себе си. Като цяло играчите малко се щадяха и не им се тренираше както исках. Така че беше трудно да работя с тях.

- Имали ли сте конфликти със състезатели?

- То нямаше как да се избегне това, защото в отбора имаше десет много добри играчи, а титулярният състав е от шестима. Получаваха се дрязги, например защо моят син Ивайло Гаврилов е в стартовия състав, а не Любо Ганев, с когото бяха на един пост. И така като го извадя Любо, в пресата излизаха коментари от типа

Брунко Илиев

бута сина си и т.н.

Другият по-сериозен конфликт, който съм имал, беше с Мартин Стоев. С баща му съм играл 4-5 г. и бяхме в добри отношения. Но Мартин също се сърдеше, като не го пусна титуляр. На световното първенство в Гърция исках да го вкарам срещу Италия, но той отказа и това доведе до скандал. Създаде се една неприязън между нас двамата. Години по-късно обаче ми беше състезател в “Левски Сиконко”, когато се завърна към залеза на кариерата си. Изтърпяхме се и дори мога да кажа, че съм доволен от това, което даде на мен и на отбора.

- Различни ли са състезателите днес в тази епоха на високи технологии и интернет?

- Истината е, че демокрацията развали много отношението на младите към по-възрастните. Камо ли към треньорите. Сега 16-17-годишни момчета играят в мъжките отбори и имат самочувствието, че знаят и могат много, а то не е така.

- Вашият син Ивайло Гаврилов изчезна преди повече от 6 години и никой няма информация къде е. Вие знаете ли какво се случва с него?

- Някак си загубихме връзката с него, тъй като се изпокарахме на семейни начала. На мен не ми се обажда толкова, разговаря с майка си сравнително често. Единственото, което знам за него, е, че

може би се

намира в Италия

Но жалко за имиджа, който имаше като състезател. Ето негови съотборници като Радостин Стойчев, Пламен Константинов, Николай Желязков, Владимир Николов станаха треньори или ръководители.

- Известно време се занимаваше с плажен волейбол, имаше амбиции в тази посока...

- Да, но се контузи и всичко приключи.

- Ивайло направи страхотен бум покрай участието си в несъществуващото вече телевизионно предаване “Вот на доверие”. Очаквахте ли той да стане по-популярен покрай това, отколкото с волейбола?

- Бях много доволен от участието му при Иван Гарелов. Като малък Иво много четеше и се интересуваше от всякакви неща. Беше изненада, че един спортист се задържа толкова в това предаване и въобще, че знае толкова. Това говори добре за волейбола и интелектуалното ниво на повечето хора, които го практикуват. След това го поканиха да води предаването на Българския спортен тотализатор, което също беше признание за уменията му.

- Защо все пак се стигна до това негово изчезване?

- Това си е негова работа. Но мисля, че става дума за някакви комарджийски истории.

Вероятно някакви

кредити е имал

и това го е принудило. То като започнеш да играеш на такива неща, и навлизаш в разни неприятни територии.

- Ивайло покрай вас ли се запали по волейбола?

- Да, като станах треньор на “Тетевен”, реших да го взема при мен, защото беше доста палаво дете. Там имаше юношески отбор, макар и не особено добър. Първата година беше от най-ниските - само 168 см, реших, че няма да стане много висок. В рамките на три години обаче той дръпна с по 10 см и стигна почти 2 м.

Повярва, че може да играе на високо ниво, освен това притежаваше много добра техника. Той чисто визуално попиваше от останалите. През лятото правехме лагерите на младежкия национален отбор в Тетевен и той също тренираше с нас. Искаше да стане като най-добрите и амбицията го водеше напред. Сега гледам - почти всяко момче се мъчи да бие сервис с отскок. Няма значение дали може, или не може, какво му казва треньорът. То си отива на линията и прави каквото му скимне. Преди нямаше такива неща и затова пак казвам, че не съм особен оптимист за бъдещето на волейбола. Макар че същото може да се каже и за другите ни популярни спортове, където проблемите не са по-различни.

Стефан Чолаков, "24 часа"