Мини Моуриньо качва към върха Датския Лестър

Никой от паралелите не описва цялата история истински, ала и двата са се набили в съзнанието.

Миналия сезон един скромен клуб с ограничени очаквания (съставът му бе оформен от евтини играчи, а домът му е в незабележителен провинциален град) изникна като реален претендент за титлата – евентуална първа в историята му, за сметка на традиционните грандове в страната. Не бе случайно тогава, че този тим на име СьонерюскЕ стана популярен като Датския Лестър.

Старши треньорът също си спечели прякор. Якоб Михелсен никога не бе работил в Суперлигата, елитния ешалон, преди да поеме тима през 2015 година. Тогава той бе едва на 34 и без опит като футболист. Но пък бе изящен тактик, способен да обърне залозите и да изкове чудеса. Хората видяха подобия с един много по-известен треньор, днес начело на Манчестър Юнайтед, и днес Михелсен е наричан Мини Моуриньо в своята родина.

Няма идеална аналогия. За разлика от Лестър, СьонерюскЕ завърши с 9 точки зад шампиона ФК Копенхаген. Това все пак си остава, и то с разлика, най-доброто класиране в клубната история, забележително постижение за един отбор, разполагащ с малка част от финансовия мускул на своите водещи съперници. Копенхаген – редовен участник в евротурнирите, има годишен бюджет от около 25 млн. долара. Този на СьонерюскЕ е около 1/10 от това.

Нито пък Михелсен е точно копие на Жозе Моуриньо. Макар че липсата на кариера като професионален футболист е ключова част от легендата на португалеца, той все пак имаше достатъчно талант да играе в местната Втора лига. Михелсен от друга страна никога не си е правил илюзии в това отношение: „Осъзнах, че никога няма да осъществя мечтите си във футбола по този начин – казва той от тренировъчната база в Хадерслев, живописен град на близо 50 км от германската граница. – Не бях достатъчно добър.”

Вместо това се заема с мисията да стане треньор. В този смисъл повече наподобява Андре Вилаш-Боаш, бившето протеже на Моуриньо, който тръгна по този път едва 17-годишен и стигна после до Порто, Челси, Тотнъм и сега Шанхай в Китай. Михелсен обаче, ако не друго, е дори по-краен пример: той поема към треньорството на 14 години…

„Винаги съм знаел, че искам да съм учител, да съм треньор. Обичам тактиката, обичам възможността да влияеш на мачовете отстрани и обичам да се съревновавам. Най-интересното за мен обаче е да работя с хора, да откривам личността зад играча.”

Когато е още гимназист, той поема първия си тим – този в своя роден град Тондер, който е съставен от играчи само с четири години по-малки от него. Тренира и отбор за девойки до 18 г. във втория по големина датски град Орхус, докато учи за треньорски диплом. Успехът му там му печели възможност за женския тим на неговия клуб ИК Сковбакен и, след като печели Купата на страната, още ненавършил 29 години му възлагат задачата да води мъжкия отбор.

Назначението, сам признава, е посрещнато със скептицизъм. Възрастта и миналото му, или по-скоро липсата му на минало, се сочат като аргументи „против”: „Някои от отбора се противяха. Бях само на 28. Някои играчи бяха по-големи от мен и си мислеха: „Кой е пък тоя?!”.”

Това е въпрос, на който човек усеща, че Михелсен е свикнал да отговаря. Прехвърля спомени от всеки етап на своята кариера – от Сковбакен през долните лиги на Дания, после кратък престой в Танзания и накрая в СьонерюскЕ – с помощта на слайдшоу на своя МакБуук. Това обобщава не само къде е бил, а и какво е научил и в какво вярва. Рецитира историята си убедено, на скорост. Правил го е много пъти преди.

Това, разбира се, е същината на изградения треньор в противовес на бившия играч, превърнал се впоследствие в наставник. Той е свикнал да бъде посрещан с изначална подозрителност, като аутсайдер и натрапник, като някой лишен от експертно знание, възможно да се погълне единствено при прекарване на 20 години в особената среда на съблекалнята.

Михелсен признава, че всеки етап от пътешествието му го е изправял пред нови предизвикателства („трениране на жени, трениране на по-възрастни от мен мъже, трениране на играчи с професионални договори, трениране в чужбина”), ала когато обърне поглед назад, посочва като най-трудното от тях първото. „Ако сам не си бил футболист или нямаш 40-годишен треньорски опит, е трудно да получиш възможност. Трудно е да натрупаш опит, когато ти искат вече да го имаш, за да те пуснат да работиш и да го натрупаш. Все един път трябва да ти е първият.”

Той обаче е убеден, че веднъж щом шансът долети при теб, конкуренцията е изравнена: „Винаги казвам, че няма значение дали си голямо, или малко име – винаги получаваш само пет минути време. Ако не покажеш, че разбираш футбола, играчите виждат ясно през теб. Всеки има една и съща възможност като останалите: 5-10 минути и е вече ясно дали имаш нужните качества. Известното име ти дава шансове. Можеш да си най-голямото име и да си скапан треньор и играчите ще изгубят уважението си към теб за 10 минути. Ако не си играл, трябва да изградиш името си. Ако обаче правиш точните неща, за 10 минути ще си спечелиш уважение.”

Това, че Михелсен може да си позволи да обърне поглед назад към всички тези изпитания с подобно мъдро хладнокръвие, говори за това, че си е спечелил това уважение. Водейки СьонерюскЕ до 2-рото място в Суперлигата и до престижни победи в квалификационните етапи на Лига Европа, той вече си е изградил достатъчна репутация, че да получи предложения от клубове в Швеция и Полша.

Нещо повече обаче – кариерата на Михелсен е свидетелство за все по-нарастващата отвореност на съзнанието в датския футбол. Както в Германия, където 29-годишният Юлиан Нагелсман може да се радва на успешна работа и без значима кариера на футболист, изглежда, че възприятията относно това какво трябва да е миналото на треньорите се променят. Вече не е задължително да си известно име, за да получиш работа. Само в съставената от 14 отбора Суперлига видяхме още Глен Ридерсхолм в Орхус, Каспер Хюлман в Норшелан и Томас Франк, който бе треньор на най-големия клуб Брьондби до март – все неособено популярни като футболисти имена.

„Може би част от обяснението се крие в спада на датския футбол”, смята Михелсен. Това е вярно: националният тим е на 50-о място в световната ранглиста на ФИФА – най-ниската си позиция в историята, а коефициентът на датските клубове в турнирите на УЕФА ги поставя на 18-о място в Европа.

Както Михелсен отбелязва, „нещата се променят при лоши резултати”. Митюлан например сега е притежаван от Матю Бенам (на снимката горе) – британец, натрупал състояние от футболни залози и въвел по-аналитичен и базиращ се на статистически данни подход в клуба. Норшелан пък създаде връзка с академията в Гана „Право да мечтаеш”, отваряйки поточна линия за играчи от Западна Африка.

Дори структурата на Суперлигата се промени с добавката на два отбора и въвеждане на плейофи в опит да се повишат не само приходите, а и конкурентните стандарти. Михелсен работи и разцъфва в среда, готова да опитва нови неща.

Няма място за премисляне и задълбаване. Датският отговор на Моуриньо можеше да дойде отвсякъде, а всъщност дойде отникъде.

Рори Смит, „Ню Йорк Таймс”