Екатерина Джукева: За спорта трябва да имаш характер на лъв и нищо да не може да те спре
Знаете ли, коя е първата българска хандбалистка участник в Шампионската лига при жените? Сигурен съм, че повечето отговори ще бъдат – Елизабет Оморегие. Лиза обаче е втората. Първата българска следа в най-престижния клубен турнир в Европа, а може би и в света, остави през сезон 2013/2014 Екатерина Джукева. Катя е родена в Дупница и първите й стъпки в хандбала са в Интер (Благоевград), под ръководството на треньорката Софка Арабаджиева. Многократно е избирана за най-добър вратар в първенствата при подрастващите и от 13 годишна влиза в националните гарнитури на България при подрастващите. През сезон 2005/2006 преминава под наем в отбора на Бъки и дава своя сериозен принос за спечелената от габровския хандбален клуб първа шампионска титла при жените. Катя е определена за №1 на своя пост, а чудесното и представяне през сезона не остава незабелязано и тя преминава в клуб от Исландия. Какво се случва с нея след това, ще разберете от интервюто, което направихме. Тя беше в България за кратка почивка преди началото на подготовката за новия сезон и не пропусна да мине през Габрово, за да види треньорите дали й тласък за бъдещата професионална хандбална кариера – Христо Коев и Росица Бакърджиева.
- Кате, разкажи как се разви кариерата ти след като излезе от тима на Бъки станал шампион през 2006-а година?
- След като излязох от шампионския тим на Бъки заминах за Исландия. Там играх две години в отборите на ИБВ-Вестманаейяр и Рейкявик. След това Испания беше много популярна хандбална дестинация. Тогава нивото там беше много високо и към този момент това беше мечтата ми – да играя в местната Висша лига. В Испания останах три години, като последната играх в един отбор с друга бивша състезателка на Бъки - Радостина Генкова. Следващата ми дестинация беше Норвегия, където останах един сезон. Общото възприятие за нас относно норвежкия хандбал е на база на силното представяне на националния им отбор, но в първенството им само първите 4-5 отбора са на високо ниво. След това заминах за Полша – уж така само да пробвам, не да се задържам, и играх за отбор, който беше на по-задни позиции в класирането. След първата година обаче шампионът на Полша МКС Селгрос (Люблин) пожела да ме има в състава си и се осъществи финансов трансфер. Може да се каже, че Люблин беше мястото където изгрях на сериозната хандбална сцена. Бях един от най-добрите вратари в полското първенство и дори имаше запитване за мен от треньора на националния отбор. Тогава начело на Полша беше датчанинът Ким Расмусен, който в момента води женския тим на Унгария. Искаха да ме натурализират по някакъв начин. С МКС Селгрос (Люблин) станах три пъти шампион на Полша, играх три пъти в Шампионската лига и КНК. Реших, че вече съм постигнала всичко каквото мога там и е време за следващата ми стъпка, защото само да играя в Шампионската лига не ми беше достатъчно, аз винаги искам да изкачвам нови върхове. Прецених, че ми трябва нещо друго, на по-високо ниво, и миналото лято заминах за Унгария – страната, в която се състезава победителят в Шампионската лига Гьор Ауди ЕТО КС. Преминах в отбора на Кишварда Мастер Гууд СЕ, който се намира на около 90 километра от Дебрецен, близо до границата с Украйна. Този тим влизаше от Втора лига и целта беше да се задържим в елита. Сблъсках се с нещо напълно различно. Тренировките нямаха нищо общо с това, което бях правила до момента. Водихме триразови занимания и първите две седмици бяха кошмарни за мен. Сутрин в седем тичане, след това закуска, втора тренировка, примерно с щанги, след това обяд, спане и после вечерна тренировка, която продължава до когато прецени треньорът. Участвахме в много турнири и контролни срещи, предимно с отбори от Румъния и Словакия. След това премина сезонът, в който финиширахме във втората половина на таблицата и изпълнихме поставената цел – останахме в елита. Интересното е, че представител на правителството в Унгария е от Кишварда. Той е страхотен фен на хандбалната игра и е решил да спонсорира отбора, като мечтата му е след година-две, когато му дойде времето, този отбор да може да се конкурира с шампиона на Европа Гьор. Любопитно е също, че съотборничка ми е Самир Роча от бразилския национален отбор, която играе като ляво крило.
- От колко време вече хандбалът е твоя професия?
- Ако броим Исландия за началото, вече 11 години съм професионален състезател и се радвам, защото обичам хандбала и ми харесва да работя това, което обичам. Някой хора ми се чудят и ме питат: "Ама как ти харесва да спасяваш удари?". Ами аз живея с това нещо, направо се пръскам от удоволствие да го правя. Когато тръгнах за Исландия не ме интересуваше колко пари ще получавам. Исках само да играя и да се развивам, защото в България вече не виждах нещо, което да ме амбицира. Така че започнах с много минимална сума. С годините се доказвах непрекъснато и тренирах двойно повече от другите. Аз имам една теория, че ако искам да съм на нивото на даден състезател, то трябва да тренирам колкото него. Ако искам обаче да съм по-добра - трябва да тренирам два или три пъти повече. С годините срещах много трудности, не само от професионална гледна точка. В някой клубове хванах и кризата, но смятам, че парите не са най-важната част. Те идват с това, което показваш.
-Предполагам, че и усещането да играеш пред пълни трибуни е страхотно?
- Разбира се. Сега залата в Унгария се пълни, но тя е с по-малък капацитет, докато в Полша на всеки мач имаше 4-5 хиляди човека, които скандират името ти и атмосферата е уникална. Имах страхотния късмет да попадна в МКС Селгрос (Люблин), който е многократен шампион на Полша. Не съм срещала друг такъв отбор, с такава традиция. Сега на мачове идват децата, преди са идвали дядовците им, а още по-преди – прадядовците. Хората там живеят с този спорт и изживяват всичко. Ако някой играч се разболее, те знаят и се интересуват от състоянието му. Трябва да знаете, че в Европа и света хандбалът е много популярен спорт и има изключително много фенове. Купуват се фланелките с имената на играчите, децата живеят с този спорт и ти си техния идол. За това и ние, играчите, имаме клаузи в договорите, които ни задължават да представяме себе си и съответно клуба по един достоен начин и извън терена. Тоест, не можеш да правиш каквото си пожелаеш – трябва да имаш норми на поведение. Изключително е приятно примерно, когато ти напише някой от Германия, Швеция, Норвегия или някоя друга държава: "Хей, аз много те харесвам като играч и съм твой фен". Тогава разбираш колко много хора по света се интересуват от този спорт. Абе, имам чувството, че само ние в България не знаем имената на големите звезди в хандбала. Ще ти дам един пример - когато напусках Люблин и закривах сметките си в съответния клон на банката служителите възкликнаха: "А, ти си Джукева, може ли да си направим едно селфи с теб". И това са обичайни неща. Там където живея сега е по-малко населено място, примерно като Дряново, където са докарали 10 професионални състезателки. Хората ни гледат с огромен респект и искат да ни пипнат, за да видят дали сме като тях. Много ни се радват навсякъде и ни посрещат с огромно уважение. Отделно организацията в клуба е на много професионално ниво. Един път на седмица трябва задължително да минеш през масажист, осигурени са машини за възстановяване. Просто хандбалът е нашата работа.
- Ти вече си добре познато лице в европейския и световен хандбал, но си изключително амбициозна и със сигурност искаш още да се развиваш. Поставила ли си си вече следващата цел?
- На този етап нямам нищо определено. Преди време исках да играя в Гьор, като всички големи състезателки. Но човек се променя. За да си добър състезател трябва да си адски всеотдаен. От едната страна е удоволствието, но от другата е здравето. За да излезеш пред 5000 човека да играеш трябва да си много стабилен и психически, защото не е лесно да си максимално концентриран, когато цялата зала гъмжи. Мисля, че за сега така ми е добре. Искам да продължа да се развивам на клубно ниво. Никога не съм имала някакви свръх амбиции. Знам, че година след година нещата ще се подреждат. Аз съм голям реалист и знам къде ми е мястото и какво и кога трябва да се случи. Не бързам за никъде. Времето си е пред мен.
-Гьор ли е най-високото стъпало за момента?
- Мисля, че да. Това все пак е победителят в три от последните пет издания на Шампионската лига. Но там, от това, което съм чувала, работят предимно с местни състезателки. Тук се сещам да ти разкажа нещо интересно за системата в Унгария. Там състезателите от националните отбори за подрастващи живеят заедно, хранят се заедно, учат заедно и тренират заедно в една страхотна сграда. Като влезеш вътре и първо виждаш едно табло, на което има строг график – в 7.00 тренировка, в 8.00 видео анализи, тренировки за вратари и т.н. Там са събрани и най-добрите треньори. Федерацията така е структурирала нещата, че тези национални отбори са длъжни да изиграят по един мач с всеки един отбор от Висшата лига, съответно за мъже и жени. Така състезателите се развиват и това добре обяснява защо Унгария върви напред.
- А мислила ли си да смениш континента?
- О, чакай, аз бях в Америка. Бях поканена от националния им отбор за нещо като демонстрация – да представят един професионалист, участник в Шампионската лига. Определено не беше това, което очаквах и мога да успокоя всички скептици тук, че има доста по-зле от нас. Беше едно приключение и видях нещо различно, но Америка не е за мен на този етап. И въпреки всичко те имат национален отбор, който е събран на едно място, по схемата, която вече описах в Унгария. Няма такава специална сграда и всеки си се прибира вкъщи, но пак са заедно и тренират заедно. Там по-специфичното е, че те са привлечени от различни спортове и за това тази, която идва от баскетбола примерно, в защита е много добре, но в атака – не. Това е една от хубавите страни на спорта, че можеш да обикаляш на много места по света.
- Тук трябва да уточним, че ти си първият български състезател участник в Шампионската лига по хандбал, нали така?
- Да, така е и ми е малко тъжно, че в България малко хора знаят аз коя съм. Жалко е. Не тая обида, но наистина чувството е неприятно. Имало е случаи, в които хора се свързват с мен, след като са гледали мач от Шампионската лига, и казват: "Стоя си пред телевизора и гледам надпис Екатерина Джукева със знаменце и надпис BUL и съм шок". Да, аз съм първата българска състезателка в Шампионската лига по хандбал, но за щастие не съм последната.
- Следиш ли това, което прави Елизабет Оморегие?
- Да, следя изявите й и много се гордея с това, което прави. Тя изгря много миналата година и веднага се появиха сериозни апетити към нея. Адски много хора ми се обаждаха, като един вид вътрешен човек, но им казвах, че тя и много по-малка от мен и, че не се познаваме лично. Свързах се нея, но така или иначе тя реши да продължи кариерата си в отбора на Крим. Аз съм малко по-различен тип състезател и обичам да рискувам. За това съм обиколила и толкова държави до момента.
- Виждали ли сте се лично?
- Не, не сме. Само чрез интернет комуникирахме. За толкова години, откакто съм излязла от България, единственият ми контакт с българи на игралното поле беше с Георги Дойчинов и неговият партньор от съдийската двойка (б.а. Юлиян Горецов). Свириха ни един мач, който играхме в Люблин срещу норвежкия Виперс. Беше ми много приятно да видя на терена българска съдийска двойка. Пожелавам им успех вече и като съдии на Международната федерация по хандбал и се надявам отново да се срещнем някъде. Чувството наистина беше много приятно и ми се иска повече състезателки от България да излязат и да играят на високо ниво в Европа. Хубаво е. Ето примерно Елизабет всички вече я познават. Но за съжаление май все по-трудно ще става това...
- Следиш ли това, което се случва в родния хандбал?
- Следя отчасти. Изводът ми е, че работят много малко хора и те се броят на пръсти. Вместо всички заедно да се обединят и да помогнат с общи усилия да се изтласка нагоре този спорт, всеки сякаш гледа свои дребни лични интереси. А и като продължим нагоре по веригата виждаме, че министерството и държавата отсъстват от спорта. Ето, дадох ви пример с Унгария. Един министър се сетил, че този район там до границата с Украйна е западнал и трябва да се развие. Човекът казва: "Аз живея в тази държава и съм избран да й служа. Този район е западнал и аз трябва да направя нещо, за да може да се развие". А спорът е най-хубавото нещо, покрай което може да се развие един град, район и т.н. Ето вече в града, в който играя, се наемат апартаменти, строи се нова огромна зала, отварят се нови работни места и т.н. В България се развиват повече кафетата и дискотеките, а спортът е изоставен.
- Каза, че ти се иска и други състезатели от България да играят на високо ниво в Европа. Виждаш ли таланти в родния хандбал?
- Истината ли да ти кажа, или да те излъжа? Защото ако трябва да излъжа, мога да го направя и да прозвучи много приятно.
- Не искам да ме лъжеш, нали си говорим само истински неща.
- Истината е, че това може да стане много трудно. За спорта трябва да имаш характер. Ама характер на лъв трябва да имаш и нищо да не може да те спре. За това и на пръсти се броят състезателките, които успяха да заиграят на сравнително добро ниво в чужбина през последните десетина години. Може би това бяха в по-голямата си част момичетата от набора, които Бъки и господин Коев изградиха - от шампионския отбор през 2006-а. Характерът вече липсва - ама приятелят ми е тук, ама еди какво си… Ти трябва да избереш какъв искаш да бъдеш, не може сто неща едновременно да са ти ок. Всичко се подрежда с времето. И така - имахме мечти ама не се изпълниха. Нещо подобно се случва.
- Гледа ли квалификациите за Европейското първенство в Швеция, в които участва женският ни национален отбор през миналата година? Ти, за съжаление, не участва в тях.
- Гледах ги до 10-а минута на срещите и спирах, защото ми идваше да счупя компютъра. Жал ми беше, защото сме на това дередже, а същевременно не искаме да слушаме тези, които знаят и могат. Ето Бъки и господин Коев това са хора, които са били на световни сцени. Спомням си преди години, че те внесоха най-новите неща в българския хандбал. Те все още следят тенденциите в световния хандбал и са тук, а ние не искаме да ги използваме. Хандбалът се променя и вече почти няма разлика в начина на играта между двата пола. За да си хандбалист на високо ниво трябва да не си нормален човек. Нямам предвид ненормален в лошия смисъл на думата, а просто човек с различни приоритети от останалите – трябва да си легнеш рано, да спазваш режими, норми и т.н. А ние тук се опитваме нормалните хора да ги направим спортисти и е трудно. Връщам се на въпроса ти и без да искам да обидя никой казвам, че видях много грешки в мачовете, неподходящи стрелби, слаба защита и т.н. В Европа вече има състезателки по на 20 години, които са колкото мен, че и по-високи, по над 185 сантиметра, но бързи и гладни за игра и изява. Дори аз вече съм от старите, но съм облагодетелствана от това, че съм вратар, а там възрастовата граница е по-висока.
- Знам, че е имало предложение към теб да играеш на Олимпийски игри с екипа на друга държава. Има ли все още такава възможност?
- Възможност винаги има. В момента обаче няма нищо конкретно. Следвам нещата стъпка по стъпка и всичко ще дойде с времето си. Много бих искала да облека фланелката на българския национален отбор, но ако има нещо, ако има дори пламъче, което да може да се възпламени. А както виждам няма и финанси, за да бъде поддържан един женски национален отбор.
- Връщаш ли се понякога в спомените си към 2006-а, в която спечели първата си шампионска титла при жени?
- Разбира се и всеки път настръхвам. Беше толкова хубаво! Хубави години, безгрижни и от нас се изискваше само да тренираме и да учим. Бъки и господин Коев се грижиха за нас изцяло и правиха дори невъзможното, за да можем да тренираме. Радвам се, че успяхме да донесем и историческата първа шампионска титла на габровския женски хандбал. Яд ме е, че заради липсата на финанси тогава не можахме да участваме в евротурнирите. Може би ако виждах, че ще има някакво развитие, участие в Европа и т.н., щях да остана, защото щеше да има смисъл и стимул. Нещата обаче не се получиха, нямаше финансова помощ. Ето това не го разбирам - сега, казват, че отборите ни нямат успехи и за това няма финансиране. Е, тогава Габрово имаше успехи и имаше страшно много талантливи състезателки. Всяка беше уникална по себе си, нещо, което дори и в Европа не може да се види в момента. Защо тогава не ни подпомогнаха. Вече си мисля, че у нас всичко е с умишлена цел - този спорт сигурно им пречи.
- Каква е твоята рецепта за възраждане на този спорт в България?
- Има си хора в момента, които се опитват да го оправят. За съжаление, аз малко скептично гледам на нещата, понеже имам наблюдения не само върху това, което става в залата, а и извън нея. Присъствах на един турнир по плажен хандбал в Приморско, мисля че беше преди две години. Ами, аз съм потресена!. Чак ми става обидно от някой, като кажат: "Аз съм хандбалистка". Не, ти не си хандбалистка. Спортът, ако беше човешко същество, щеше да се срамува от теб. Това е истината. Мисля си често за това, какво трябва да се направи. На първо място трябва всички да се обединят и да работят в една посока, но истината е, че в повечето градове всичко е замряло. Тук (б.а. в Габрово) се опитват с последни сили да изтикат спорта нагоре, за да изплува, но на повечето места не се работи. Хората не се интересуват просто. В спорта, както и в живота, всеки си има една комфортна зона на живот, но за да постигнеш нещо повече трябва да излезеш от тази комфортна зона. Малко са тези, които се опитват да го направят. Останалите са си свикнали със зоната си и се чувстват добре в нея. Как пък не се намери и един министър, който да направи нещо позитивно за спорта без да иска за себе си.
- Мислиш ли, че тези домакинства на турнири, организирани от Европейската федерация по хандбал и Международната федерация по хандбал, които БФ Хандбал спечели през последните няколко години, са тласък в правилната посока?
- Абсолютно. Трябва да се започне от някъде. Никой няма да дойде да почука тук на вратата и да попита: "Вие имате ли отбор?". Моето наблюдение е, че покрай тези домакинства България става вече малко по-популярна в хандбалните среди. Първата крачка е направена, но трябва и следваща.
-Кога приключва почивката ти?
- Тя вече свършва. Започваме подготовка след няколко дни. Тя ще бъде около 8 седмици преди първия официален мач. Ще бъдем на няколко турнира, лагери. Имаме изготвена индивидуална програма за тренировки, която вече трябва да започна, и така. Хората плащат, но и изискват.
- Какво би си пожелала в личен план?
- За мен най-важно е здравето. Аз съм достатъчно амбициозен човек и с много силен характер, така че здравето ми е най-важно, а останалото ще си дойде с времето. А на младото поколение, което се занимава със спорт, бих искала да кажа, че хандбалът е много красив и популярен в Европа, но изисква много всеотдайност. Бих се обърнала и към всички в хандбалните среди у нас. Ако искате този красив спорт да оцелее, трябва да загърбите личното си его, да се обедините и да правите нещата заедно.