Коща на прага на 50-ия си рожден ден: Съжалявам, че не ме пуснаха в Реал!
Легендата на българския футбол Емил Костадинов ще навърши 50 години утре. Часове преди юбилея, Коща бе потърсен за интервю от колегите от “Блиц”. Пред Румен Илиев главният герой от “Парк де Пренс” говори за първите си стъпки във футбола, кариерата си зад граница и в националния отбор, проваления трансфер в Реал Мадрид и най-щастливите моменти в живота си.
- Как се чувстваш на 50 години? По-мъдър, по-остарял...
- По-мъдър. А това, че остарявам, не ме притеснява. Просто такъв е процесът на живота. Остаряваме бавно, неусетно дори, както се пее в една песен (смее се).
- Като теглиш чертата на живота до момента, кое преобладава – хубавото или лошото?
- О, аз помня само положителните неща. Лошите ги забравям. Не ги помня, защото е безсмислено.
- Хората не знаят много неща за детството ти. Разкажи ни за него. Щастливо ли беше?
- Детството ми беше много щастливо, въпреки че съм израснал в бедно семейство. Родом съм от софийския квартал Коньовица. Живеехме в скромна къща, а тоалетната ни беше отвън на двора. Сами може да си представите как сме живеели. Никога няма да забравя, че тръгнах оттам, и никога не съм предполагал докъде ще стигна... Няма да го забравя, защото това, че съм живял навремето бедно, ми помага днес да не летя в облаците. Майка ми работеше в магазин, а татко първо в обувен завод, а след това и на други места. Те бяха добри хора, които възпитаха мен и сестра ми Людмила на няколко основни неща – да бъдем честни и скромни. Често ни повтаряха познатата поговорка, че скромността краси човека. И макар да бяхме бедни, се радвахме на живота и бяхме щастливи. Аз се запалих по спорта от много малък. Освен футбол съм тренирал първо плуване, а след това лека атлетика и волейбол. Като малък съм вършил и аз щуротии като почти всички деца – и прозорци сме чупили, и от някои часове в училище съм бягал.
- Разбирахте ли се със сестра ти, когато бяхте малки?
- Да. И то доста. Не сме имали проблеми. Тя е по-малка от мен – четири години ни е разликата. Уважението и разбирателството помежду ни го има и до днес.
- На кого дължиш най-много да се изградиш като характер?
- На родителите ми и на спорта. Спортът ме научи на дисциплина, на уважение, научи ме да бъда победител. Това са важни неща за изграждането на характера на един човек в юношеските години.
- Защо като малък започваш да тренираш футбол в ЦСКА?
- Поради две причини – първо, както се пее в прословутата песен, “още от дете ЦСКА запали моето сърце”. Освен това клубът беше най-близо до мястото, където живеех.
- Гледал ли си мачове на ЦСКА с шалче на врата и от Сектор “Г”?
- Естествено. Изгледал съм много мачове. Помня европейските победи над Нотингам, Реал Сосиедад, Монако, Ливърпул, Байерн. Бях на трибуните, в Сектор “Г”. Имах няколко лепенки на ЦСКА, които сложих на колелото и на бюрото ми. Шалче си взех доста по-късно, тъй като в началото бяха по-скъпи...
- Коя е най-голямата ти футболна болка?
- Това е загубата от Барселона на полуфинала на Шампионската лига през април 1994 година, когато бях в Порто. Тогава според правилника трябваше да изиграем един мач и нямаше реванш. Жребият отреди двубоят да е в Барселона. Загубихме с 0:3, а Стоичков ни вкара два гола. Трудно преживях загубата, защото имахме много силен тим, макар че Барса на Кройф беше уникален състав. За съжаление мечтата ми да играя финал в Шампионската лига не се сбъдна. На клубно ниво съм ставал шампион няколко пъти в България, в Португалия, печелил съм Купата на УЕФА, но не успях да стигна до спора за трофея в най-силния европейски клубен турнир.
- А коя е най-голямата ти радост след, разбира се, тази на “Парк де Пренс”?
- Първата титла с ЦСКА през 1987 година, както и спечелената Купа на България същия сезон. Бяха ни отписали, не ни брояха за нищо, защото имахме доста млад състав. Но ние направихме дубъл. Три пъти победихме Левски – два пъти за първенство и веднъж на финала за Купата. Тогава се чувствах много щастлив, защото с моя роден отбор постигнахме наистина невероятен успех за България. Другата голяма радост е обратът срещу Германия от 0:2 до 3:2 през юни 1995 година, когато влязох като резерва и вкарах победния гол.
- С екипа на България си вкарвал голове на пет световни шампиона, което е уникален случай в историята ни – Бразилия, Италия, Германия, Франция и Испания. Щяха да са шест, ако не бяха отменили гола ти срещу Англия в контролата през март 1996 година. Помниш ли този случай?
- Да, помня го. Беше в края на двубоя, когато се разписах. Страничният съдия обаче вдигна несъществуваща засада и така загубихме с 0:1. Спомням си и приятелския мач с Бразилия, когато ни биха с 2:1 през месец май 1990 година. Стадионът беше претъпкан, атмосферата беше меко казано уникална. Играл съм на много стадиони, но такова чудо не бях виждал. Феновете се радваха все едно тимът им е станал световен шампион. Тогава се убедих с очите си какво представляват бразилските запалянковци. Това не може да се опише, просто трябва да го видиш и усетиш. Помня също така, че се разписах с крак след много хубава наша комбинация.
- Ти си единственият българин, вкарал гол на финал от евротурнирите. Пазиш ли си фланелката на Байерн от финала с Бордо за Купата на УЕФА през 1996 година?
- Не, не я пазя. Дадох я за благотворителност преди години. Финалът тогава беше от два мача. Голът ми беше с глава, а преди това подадох с пета на Мемет Шол за неговото попадение.
- Играл си с доста световноизвестни футболисти. С кои поддържаш връзка и до днес?
- Най-вече с бившите ми съотборници от Порто Домингош и вратаря Витор Байа. Както и с Бебето, разбира се. С него бяхме заедно в Ла Коруня. Не сме чували обаче от една година. Той стана политик, издигна се и вече е голяма работа (смее се).
- В кои от отборите, където си играл, е имало шегаджии?
- Шеги и закачки имаше навсякъде. Най-малко обаче в Байерн. Особено на тренировка – тичаш, бягаш, изпълняваш нарежданията на треньори. И никой дума не обелва. Дисциплината и редът там са на топ ниво. Типично по германски.
- Кой е най-строгият треньор в кариерата ти?
- Първият ми треньор в мъжкия футбол Манол Манолов. Като заговореше на висок стон, листата на дърветата край „Армията” започваха да се веят, все едно духа силен вятър (смее се). Понякога удряше, шляпаше шамари зад вратовете. И аз съм ял, макар и малко. Той беше изключително строг, но така и трябваше да бъде. Манолов обаче бе преди всичко голям специалист и треньор, лека му пръст! Димитър Пенев – също беше строг, а понякога даже ни е посягал.
- Не, не. Не вярвам Димитър Пенев пък да е бил толкова строг, че да удря шамари?
- Моля?! Не вярваш, ама си е самата истина. Помня един мач срещу Миньор в Перник. Първото полувреме завърши 0:0, а ние изпуснахме много положения. На почивката в съблекалнята Пената беше бесен. Такъв не сте го виждали. Първо ни се накара здравата, а после замахна силно към нас. Аз успях да се дръпна и Любо Пенев изяде много звучен шамар. Това обаче ни подейства стимулиращо, защото през второто полувреме се взехме в ръце и бихме с два мои гола. И Манол Манолов, и Димитър Пенев ни възпитаваха на непримиримост, че трябва да побеждаваме на всяка цена. Манолов ни казваше, че иска да ни направи истински армейци, истински бойци, които да печелят купи и трофеи.
- А в чужбина?
- В Португалия Артур Жорже също беше строг. Там веднъж ме глобиха за наднормено тегло. В Порто си имаше такова правило – я си качил килограми, веднага си плащаш. Просто няма как да избягаш от санкцията.
- А какви треньори бяха Джовани Трапатони и Франц Бекенбауер, когато играеше в Байерн?
- На Трапатони ще съм му признателен винаги. Той ме взе в Байерн. Джовани Трапатони си позволяваше пред медиите шеги и закачки, но с нас беше сериозен. Беше голям психолог. Имаше навика да ни вика поотделно и да разговаря с нас на четири очи. Посочваше ни всички грешки и искаше да му задаваме въпроси, да го питаме, ако имаме какво. Бекенбауер бе интелект от световна величина – човек с аура. Говореше бавно, но уверено. Изключителна личност! Даде ми шанс и аз се реванширах с добра игра и голове.
- С Порто ставаш три пъти шампион на Португалия. Какви спомени пазиш от престоя си там?
- От първия до последния ден, когато бях там, само втория мач не бях титуляр. Това ми е първият чуждестранен тим. Бързо се адаптирах и наложих. Щом феновете още ме помнят, значи съм оставил добра следа в историята на „драконите”.
- Малцина знаят, че с Юрген Клоп сте били съотборници в Майнц 05. Той и тогава ли беше странна птица?
- Юрген беше капитан на отбора. Още тогава си личеше, че тактиката, схемите на игра и изобщо треньорският занаят го влекат. Беше сериозен, амбициозен, но и голям шегаджия и добряк. Такъв си е и до днес. Поддържахме добри отношения и със семейството му често излизахме на вечеря. От години обаче не съм го виждал и чувал.
- Кой е най-голямата футболна премия, която си получавал?
- В Байерн, когато спечелихме Купата на УЕФА през 1996 година. Премията беше по 300 000 марки на човек. Горе-долу толкова получих и при класирането ни за световното първенство в Щатите две години преди това.
- А в кой чуждестранен клуб си получавал най-висока заплата?
- В Мексико. Заплатата ми в Тигрес беше фантастична.
- Играл си в доста популярни чуждестранни клубове. Имало ли е случай да се бавят пари – било заплата, било премия?
- В Португалия се е случвало - в Порто.
- Някой мрънкаше ли? Имало ли е бойкоти и бунтове?
- Какви ги говориш?! Какви бунтове, какви бойкоти? Това са смешни неща. На никой не му е минавало през главата да протестира и да не тренира. Имало е забавяне, но не на самата заплата, а на премии. Или на пари, които са по договор като анекс. Но забавянето е продължавало месец или най-много два. На другите места не е имало проблеми. Особено в Байерн. Там се плащаше не в деня, в часа. Невероятна точност!
- Вярно ли е, че когато си отивал да подписваш с Фенербахче, е станал някакъв скандал за пари?
- Е, чак пък скандал. Нямаше такова нещо. Просто стана едно объркване за плащането. Но всичко приключи за час-два.
- Като стана въпрос за Фенербахче – там ли са най-екзалтираните фенове, където си играл?
- Да. Казвам го не на сто, а на хиляда процента. Те са! Като пристигнах на аерогарата, направо се шашнах, защото имаше огромно море от запалянковци. Носеха плакати, скандираха името ми. Като се появих, разбиха кордона, защото имаше кордон от полицаи. Докато се усетя какво се случва, феновете ме грабнаха на ръце и започнаха да ме подмятат във въздуха. „Евала, комшо!”, „Евала, Емил!”. Това скандираха. Турците са като бразилците – обичат до болка отбора си. И са му ужасно предани. Много страдат при загубите и са на седмото небе след победите.
- Колко провалени трансфера имаш и кои са отборите, с които си се разминал?
- Имало е интерес от доста отбори, но съжалявам единствено, че се разминах с Реал Мадрид, докато бях в Порто. Съжалявам не само защото това е най-великият клуб в историята на футбола, а защото му симпатизирам от дете. Запалих се по Реал в средата на 80-те години, когато два пъти поред спечели Купата на УЕФА. Когато ми казаха за интереса, най-напред не можех да повярвам, а после си помислих, че няма да се стигне до преговори. Но ето че един ден Реал изпратиха конкретна оферта за мен. Президентът на Порто обаче отсече, че цената ми е 10 милиона долара. Реал се опитаха да свалят сумата, но след като не успяха, се отказаха.
- Да излезем малко от сферата на футбола и да надникнем в личния ти живот. Къде се запозна със съпругата си Марияна и лесно ли беше да я свалиш?
- Чрез наша обща приятелка се запознахме. Не беше обаче много лесно да я сваля, защото в началото се дърпаше. Ама накрая, къде ще ходи, попадна в моите ръце. И така до ден-днешен (смее се). Оженихме се през пролетта на 1990 година. Бях още в ЦСКА, играех последния си сезон с червения екип, преди да бъда продаден на Порто.
- Кога се родиха дъщерите ти Катрин и Ирен и как отпразнува големите събития?
- Катрин се роди на 18 юни 1990 година в София. Бях заминал вече за Португалия. Мариана имаше тежка бременност и роди по-рано. Беше два месеца в болница. Малката ни дъщеря се роди на 15 март 1994 година в Португалия. Помня, че имахме тренировка, когато разбрах, че съм станал отново баща. След това аз и повечето ми съотборници от Порто отидохме до болницата да видим жена ми и детето.
- Стоичков и Сираков вече са дядовци, очертава ли се да попаднеш скоро в тяхната компания?
- Искрено се надявам и ще се радвам това да се случи. Голямата ми дъщеря си има сериозен приятел и от доста време живеят заедно.
- Знаеш ли какво те свързва със Стоичков и с покойния Трифон Иванов извън футбола? Съпругите ви носят едно и също име – Марияна, а освен това и тримата имате само дъщери.
- Ами лошо няма!
- Кой е първият автомобил, който си купи?
- Купих си Лада 2105. Червена на цвят. Няма смисъл да уточнявам защо си избрах този цвят, защото имаше вариант и да е бяла. Много й се радвах и я карах с най-голямо удоволствие.
- Кога пропуши и страстен пушач ли си още?
- Пропуших така да се каже сериозно чак на 23 години. Преди това палех по цигара, по две или три. Впоследствие съм минавал и по една кутия, но не като футболист, а по-късно. Сега обаче вече почти не пуша.
- Има ли нещо, което феновете не знаят за „Парк де Пренс” и за световното в Щатите?
- Няма. Всичко съм казал по двете теми. А и много неща са изписани, даже и книги.
- С Любо Пенев се бяхте изпокарали преди няколко години...
- (прекъсва). Аз с никого не съм се карал. Пък и не искам в този момент да говоря за подобни теми...
- Ще завършим с един тривиален въпрос. Съжаляваш ли за нещо навръх юбилея си?
- Не. Щастлив съм, че имам прекрасно семейство, защото то е най-важно за мен в живота. Щастлив съм, че започнах от нулата, от самата нула, и постигнах впоследствие всичко сам. Като погледна назад, просто няма за какво да съжалявам.