Легендата Пламен Николов коментира имат ли бъдеще Митрев и Полачек в Левски

Бронзовият медалист от САЩ’94 Пламен Николов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Трикратният шампион с Левски засегна темата с вратарската криза при „сините“, както и някои интересни епизоди от кариерата си.

- Здравей, Пламене! Много въпроси чакат своя отговор и сме сигурни, че ти си човекът, който може да ги даде! Започваме с темата – кризата на вратарския пост в Левски. Коя е причината и Митрев, и привлечения в началото на сезона Полачек да изпаднат в тази дупка?

- Трябва да се вгледаме малко по-назад във времето, за да търсим по-задълбочено причините за това положение. Действително доскоро казвах, че има проблеми. Не го бях охарактеризирал като криза това положение, но след поредната вратарска грешка, вече и аз започвам да бия отбой да защитавам до крайна степен вратарите. Крушката си има опашка, както казва българският народ. Явно е, че нещата с този пост в Левски са проблемни. И то дотолкова, че грешките са фатални за изхода на срещата, оказват влияние върху крайния резултат. Ако някои от грешките бяха преминали леко след еуфорична победа на отбора, никой нямаше да ги забележи и да наблегне върху тях. Но още миналото първенство се смени треньорското ръководство и дойде италианец за треньор на вратарите, на който даже не му и запомних името… Явно езиковата бариера, начина му на работа, отношението му към вратарите си оказа влияние. Един треньор трябва да има постоянен контакт, да знае състоянието на своите подопечни – семейното им положение, начина им на живот, кой какво прави.

Доколкото знам миналата година Митрев е имал някакви семейни проблеми, здравословни проблеми с родителите, контузия по време на зимната подготовка, нетренираност. Всичко това събрано в едно води до слаби резултати. Явно това повлича крак и около другите вратари – Любенов и Кръстев. Сега нещата в летния подготвителен период се повтариха с Полачек и с Митрев отново. Когато не се вземат мерки навреме, прераства в по-голям проблем. Явно не са взети мерки, за да се отстранят проблемите и нещата се задълбочиха. Последната грешка бе елементарна и детинска срещу Черно море – да се подава топката, когато твоят съотборник е с гръб към теб и няма никаква ориентация. Това доведе до гол, който коства трите точки на Левски във Варна.

- При създалата се ситуация имат ли бъдеще и Митрев, и Полачек в Левски?

- Много трудно отново ще възвърнат доверието на публиката. На треньорите е по-лесно, защото те са постоянно с тях. Знаят какво могат и как се представят на тренировка. Приемаме, че на тренировка е едно, когато си освободен от всякакви психологически проблеми и напрежение – няма точки, няма класиране. Имат качества, особено Митрев. Грешката му, която не мога да приема, е когато той напусна срещата с Вадуц на полувремето. Продължавам да вярвам и да твърдя, че ако Митрев беше останал на вратата, въпреки грешките, които беше допуснал, Левски щеше да елиминира Вадуц. Може би това беше капката, която преля чашата за неговото състояние и в момента. Задължително е в някоя от по-леките срещи с отбори от втората половина на таблицата да се даде шанс и на другите вратари да докажат своите качества.

- Случвало се е и най-големите вратари да напуснат на полувремето. Беше на световното в САЩ, където влезе на почивката.

- Това е друг въпрос. Но действително тези грешки оказват влияние, а и това, че след всяка грешка вратарят е сменяван за следващия мач и след това става обратното. Това също допринася за психическото състояние на един вратар, защото знае, че ако по някакъв начин сгреши, ще бъде сменен. Не е добре, защото той започва да изпитва страх от топката. Аз също съм го изпитвал това нещо и съм имал такива моменти.

- Един треньор ни беше казал, че при такива ситуации и телевизор да хвърлиш на вратаря, не може да го хване.

- Така е, един нападател може да пропусне сто положения и да вкара един гол и това попадение се помни вечно. При вратаря – спасява сто положения, но пуска един гол след негова грешка и му виси цял живот. Това е разликата между нападателите и вратарите.

- Понеже споменахме мача с Вадуц, как би определил престоя на Делио Роси в Левски?

- Този престой започна с много надежди за промяна и Левски да стигне до така желания трофей, който дълги години не е печелил. Но постепенно се оказа, че Роси не е човекът, който ще изведе „сините“ до него. Отборът зацикли в една безидейна игра, нямаше острота в атаките или изненадващи ходове пък било то и в най-обикновените срещи с отбори, които се борят за своето оцеляване, а не за първото място. Явно и проведената подготовка в Малта миналата зима не е била тази, която трябва да бъде. Трансферната политика през зимния период също не даде желания резултат. Зададох въпрос – кой отговаря за входящите и изходящите трансфери? Делио Роси казваше, че е само един треньор, водят му футболисти и ги взима. А той не ги ли гледа тези футболисти? Не изявява ли желание да привлече в състава си конкретен играч? А ако не може, да бъде вторият или третият в списъка. Да поеме отговорност за футболистите, които идват в отбора? Имаше едно прехвърляне и размиване на отговорността в Левски и закономерно се стигна до ситуацията през юли месец – да отпадне от Вадуц.

- Новият сезон донесе много повече оптимизъм. Към днешна дата как виждаш като проценти шансовете на Левски за шампионска титла?

- На този етап шансовете са големи. Като процент не мога да кажа, защото все пак три отбора водят в борбата, без да изключвам другите тимове Берое и Ботев. Но първите три отбора са с явно превъзходство пред другите като организация и като футболисти. Мисля, че все още са останали нотки от поведението на тима през миналия сезон. Виждаме, че Левски прави доста добри мачове с агресия в атаката и отбелязване на голове и продължава да атакува, дори когато срещата е спечелена. Но като сложим от другата страна мачовете с Черно море за купата и за първенството, гостуването на Локомотив (Пловдив)… Левски все още не е на нивото да обръща срещите, манталитетът на победител не е изграден докрай в този отбор, за да може при една случайно създала се ситуация, при която противникът поведе, след това Левски да продължи възхода си и да успее да спечели.  

- Въпреки че си определян в четири поредни години за най-добър вратар в българското първенство, в кариерата си и ти си допускал грешки. За пример мога да дам тази срещу Люцерн през 1992 г.

- Това е грешка, която и досега стряска сънищата ми! Отборът успя да победи с 2:1. Но ето – допуснах грешка и то в началото на срещата. При едно безобидно центриране, при 100 центрирания, 99 пъти ще хвана топката. Но аз я изпуснах и зад гърба ми имаше футболист, който отбеляза. Така Люцерн поведе в срещата. При 1:0 имаше едно положение, което успях да спася, но вече не се говори за него, а за гафа. Успяхме да победим, но на реванша загубихме с 0:1 и отпаднахме. Тази грешка при мен се оказа фатална. Всеки вратар прави грешки, но сега те са малко повече и нагнетява напрежение.

- Как излезе от този гаф? Как го преодоля?

- В следващия мач бях отново на вратата. Продължих и така.

- Трудна ли беше адаптацията в Локомотив (София)? Тогава трябваше да се бориш за титулярно място с Румен Горанов…

- Изобщо не съм мислил за титулярното място. Дойдох по време на военната служба. Бях в Горна Оряховица, ЖП войски, изтеглиха ме в Дряново. Бях играл една контрола същото лято между Локомотив (София) и Локомотив (Дряново). Явно съм показал някакви качества и бях привлечен. Първата година изобщо не мислил да се боря за титулярно място, защото Румен Горанов си беше титуляр. През 1981-1982 г. вече по-сериозно влизах в отбора. Дори бях на финала за купата на Съветската армия, която спечелихме и ни даде възможност да играем с Пари Сен Жермен за КНК. След това пък се завърна Кольо Донев от Академик. Прекарах три-четири години като желязната резерва. Разделихме едно първенство с Донев, след това той отиде в Етър, а аз останах титуляр до 1991 г. Тогава трябваше да пътувам за Испания и да премина в един втородивизионен отбор, но не се получиха нещата.

- Защо?

- Ако си спомняте, тогава в Примера дивисион разрешиха четирима картотекирани чужденци да бъдат на терена. В Барса бяха Куман, Лаудруп, Вичге и Стоичков. А в Сегунда дивисион останаха само трима. Паламос е сателитен отбор на Еспаньол. Двама бразилци и един аржентинец бяха в състава и нямаше как да бъде картотекиран четвърти чужденец. Прибрах се в България. Локомотив вече беше взел Антонио Ананиев и нямаше място за двама добри вратари, а вече бях на 30 години. Тогава дойде поканата от Томас Лафчис да дойда на „Герена“. Разбрахме се за пет минути. Първият мач беше срещу Берое.

- Кой е паметният ти мач с екипа на Левски в тези години? На какво се дължеше доминацията на „сините“ в периода 1993-1995 г. – три шампионски титли?

- Този отбор можеше да стане шампион още през 1992 г. с Илиян Илиев, Мъри Стоилов, Наско Сираков, Боримиров… Следващата година се надгради с футболисти и взехме титлата. След това дойде Цанко Цветанов във времето на Гошо Василев. Така този отбор беше най-силният в нашето първенство в тези две-три години. Факт е, че осем човека от този тим бяхме на световното първенство, извикани от Димитър Пенев.

- Вчера се навършиха 25 години от паметния мач на “Парк де Пренс”. Къде го гледа?

- Вкъщи, защото бях малко в обтегнати отношения заради един друг мач на националния отбор преди това. Две години бях в тези квалификации – и във Финландия, и в Швеция, и с Франция тук. На мача с Австрия трябваше аз да изляза титуляр, тъй като Боби Михайлов имаше някаква контузия в ръката. При една безобидна топка на първата тренировка във Виена, получих травма на лявото си коляно, което ми беше проблемно от преди това. Кракът ми се наду. Там бяха и проф. Шойлев, лека му пръст, и други доктори. Нямам представа откъде е достигнала информацията до Пенев и Гевренов, който по-късно ми призна в Америка, че е дошла информация, че съм се уплашил от тази среща. След този мач не бях викан в националния отбор до световното. Така е било отредено. Вторият ми полусезон в това първенство също беше добър. Станахме отново шампиони. На 80-годишнината на Левски играхме една среща с Байерн (Мюнхен), в която направих доста силно първо полувреме. Скоро гледах този мач в интернет. Може би това надделя да бъда извикан в групата, която започна подготовка за първенството. Това ми беше достатъчно, защото бях уверен в собствените си сили, че бъда ли извикан един път в този отбор, няма да пропусна шанса.

- Трудно ли ти беше да си в сянката на Борислав Михайлов?

- Всеки вратар иска да играе. Но Боби се доказа във времето със своите над 100 мача за националния отбор. Вече беше участник на едно световно първенство, играеше в чужбина и направи доста сериозна кариера като вратар. Така че и трудно, и лесно, защото знаех, че има кой да вади кестените от огъня. Може би на някои мачове съм пропуснал шанса си, както в Австрия.

- Прокрадна ли ти се мисъл за разгром, когато при 0:4 срещу шведите в малкия финал, излезе вместо Михайлов?

- Не, учудващо тогава нищо не мислех. Много бързо се развиха нещата. Играчите, които бяхме на пейката, излязохме на терена и разгрявахме. Биеха удари, дузпи, центрирания, за да поддържаме тонус и да сме готови за влизане в игра. Точно в този момент пристигна Краси Борисов и каза: „Бързо връзвай обувките и слагай чорапите!“ Викам: „Краси, спокойно. Какво става?“ А той: „Трябва да влизаш!“ Казах: „Добре, без вратар не можем да почнем, така че може да ме изчакат.“ Сложих корите, стегнах обувките, ръкавиците. Докато свърша тази работа, съдията даде сигнал и започна срещата. Някак неусетно минаха тези 45 минути. На други срещи имаш време да помислиш, но в това полувреме нямах време да мисля. В един момент съдията даде край на мача и всичко приключи.

- Кой е кръстник на прякора ти – „Пинко Розовата Пантера“, анимационниятгерой от едноименния филм?

- Не знам. Някъде почнаха с това „мяташ се като пантера“… По-скоро „Пантера“ ми викат, но не обръщам внимание на това нещо. Все пак може би това е породено и от рефлексите, които съм имал навремето. Сега са поотслабнали малко но…

- Как гледаш на факта, че Георги Петков на 42 години е национал на България?

- Добре, защото показва, че кариерата на един вратар може да продължи доста дълго. Но и не толкова добре, защото няма хора да го изместят. В кръга на шегата, с Гошо Петков се виждах преди 10-15 дни и му казах, че в последните кръгове ще взема да изиграя пет минути за някой отбор да му бия рекорда и да трябва да играе още 15 години в „А“ група! Имам само 5-6 кг отгоре.

- А какъв баща си? На колко години са децата ти?

- На 16 и на 15 години са. Демократичен съм, но все още не мога да се адаптирам към някои неща във времето на технологиите, към начина на живот, който се води в момента. Дразнят ме понякога с постоянното си боравене със смартфоните, с чатенето, а и прекарват доста време пред компютъра. Спортуват – Йоана играе волейбол, а Стивън е футболист в София Спорт. Шегувам се, че той има доста тежка задача – да вкара толкова голове, колкото са вкарали на баща му, а това е непосилна задача за него. Не пропуска да отбележи в мач. Не бих казал, че е футболист от най-висока класа, но не е и от най-ниска. Оставил съм го сам да прецени, дал съм му насоки какво трябва да прави във футбола. Оттам нататък бъдещето е негово и той ще реши как да процедира.