А те как могат?

От позорната загуба на националите срещу Косово мина цяла седмица, но разочарованието и обидата остават все така силни. И резултатът е най-малкият проблем в случая, защото и при победа шансовете ни за второто място в групата нямаше да са кой знае колко големи. Позорна беше играта, която показаха футболистите на Красимир Балъков. Тя не се различаваше много от тази срещу Чехия, но в Прага важеше оправданието, че това е първи мач под ръководството на Бала, а и съперникът беше по-стойностен. Ако сме напълно искрени, ще признаем, че в три от четирите си мача дотук българите бяха по-слаби от съперника, независимо че в даден етап от двубоите имаха преднина. В домакинството на Черна гора пък се спасихме от загуба насред София благодарение на комична дузпа. 

Но да се върнем към случилото се в понеделник. Да, косоварите играят с огромно желание, не се плашат от единоборства, технични са. Но това не ги прави отбор, от който трябва да се страхуваме. Дори и при сегашното ниво на футбола ни. Няколко дни преди мача на "Васил Левски" (игран пред тъжно малко публика, но това е друга тема) Косово не успя да победи Черна гора, а черногорите бяха изоставени от селекционера си часове преди двубоя и излязоха без повече от половината си титуляри, включително звездите Стефан Савич и Стеван Йоветич.

Какво искам да кажа? Че Косово е напълно преодолим отбор, но не и когато има насреща си разпасана команда като нашата. Преди две години победихме Холандия и сложихме край на шведския кошмар, а след това записахме престижни успехи срещу Словения и Норвегия в Лигата на нациите - все тимове над нивото на косоварите. Мнозина не харесваха дефанзивния стил на игра при Петър Хубчев, но пък всички признаваха, че националите се раздават до последно и спазват тактическа дисциплина. Срещу Чехия и Косово не видяхме нито едното, нито другото. 

Да критикуваме Балъков след едва няколко седмици начело на отбора, би било несправедливо. Да кажем, че толкова си можем - може би е вярно, но не съвсем. Не само заради горните примери, а и защото поне част от тези футболисти могат много повече. Въпросът е защо не го демонстрират. Едни не са във форма, други нямат психика, трети са изморени след тежкия сезон - обяснения много, ни нито едно от тях не звучи сериозно. Ако не си в перфектна кондиция - ще тренираш допълнително. Ако си психически лабилен - ще работиш с психолог. Ако вече мислиш за ваканцията - нямаш място в националния отбор.  

Чухме обаче и едно друго оправдание, което беше повторено от всички - от вицепрезидента на БФС Йордан Лечков, през селекционера и футболистите, та чак до медиите. Видите ли, косоварите играели в по-силни първенства и отбори, затова било логично да ни бият. Истината е, че ако изключим Милот Рашица от Вердер (Бремен) и вратаря Ариянет Мурич, който е собственост на Манчестър Сити, но още няма мач във Висшата лига, останалите избраници на Бернар Шаланд нито са някакви популярни имена, нито се подвизават в елитни клубове. От титулярните защитници срещу България десният бек Мергим Войвода играеше в Мускрон и дори имаше оферта от Левски, но я отказа и подписа със Стандард (Лиеж), Амир Рахмани е в Динамо (Загреб), Фидан Алити е в Калмар, а Бенямин Кололи е в Цюрих. Продължаваме с халфовете - Бесар Халими е в Брьондби, Идриз Вока е в Люцерн, Едон Жегрова има едва 8 мача за Базел, а Берсант Селина е част от втородивизионния Суонзи. Централният нападател Ведат Муриджи пък се състезава за Ризеспор в Турция. Казано с други думи - само Рашица играе и е титуляр в отбор от топ 5 първенствата в Европа. 

И ако приемем, че това не е достатъчно, нека направим паралел с Финландия - отбор, който респектира с резултатите си в последните две години. Финландците никога не са се класирали за голямо първенство, местният им шампионат е в пъти по-слаб от родната Първа лига, а най-добрите им футболисти се подвизават в средняшки клубове, основно в Скандинавия. Дори в ранглистата на ФИФА сме съседи, а доскоро България беше по-напред.

Ето ги и фактите: вратарят Лукаш Храдецки е един от двамата лидери на тима. Той направи добро име в Дания с екипите на Есберг и Брьондби, след което в продължение на 4 години беше титуляр под рамката за Айнтрахт (Франкфурт), а миналото лято подписа с Байер (Леверкузен), където също е първи избор. Негова резерва в националния отбор е Йеси Йоронен от ФК Копенхаген, а трети вратар е Анси Яякола от Рединг.

Защитата е съставена от футболисти, които не притежават особена класа и нито един от тях не играе във водещ европейски клуб. Десният бек Юка Райтала е резерва в Монреал Импакт, Йоона Тойвио се подвизава в шведския Хекен, а Паулус Араюри е състезател на Брьондби, който завърши на 30 точки зад шампиона ФК Копенхаген в датската Суперлига. И тримата футболисти са на по над 30 години и очевидно няма как да се очаква, че тепърва ще направят скок в кариерите си и ще отидат в по-силни отбори.

Единственото изключение е левият бранител Йере Уронен. Той е твърд титуляр в Генк и помогна на тима да спечели титлата в Белгия. През второто полувреме срещу Лихтенщайн се появи и Лео Вайсанен, който играе заедно със Стефан Велков във втородивизионния холандски Ден Бош, а при победата над Босна и Херцеговина няколко дни по-рано игра Албин Гранлунд, който е част от шведския Йоребро. Резервен ляв бек пък е Юха Пиринен от норвежкия Тромсьо.

С тези средни като възможности изпълнители финландската защита записва наистина впечатляващи резултати. Четирите поредни победи без допуснат гол (1:0 срещу Унгария, два пъти по 1:0 срещу Естония и 2:0 срещу Гърция) осигуриха на "Суоми" първото място в група 2 на дивизия "С" в Лигата на нациите. Чак след това дойдоха пораженията при визитите на Гърция и Унгария, които не бяха фатални за крайното класиране. Стартът на квалификациите за Евро 2020 също е обнадеждаващ - логична загуба като гост на Италия (0:2), последвана от три победи, при които финландците заключиха вратата си - 2:0 срещу Армения в Ереван, 2:0 срещу Босна и Херцеговина в Хелзинки и 2:0 срещу Лихтенщайн във Вадуц.

Насочваме се към халфовата линия на Финландия, за да установим, че и там не прелива от талант. Робин Лод е футболист на Спортинг Хихон от Сегунда дивисион, Тим Спарв е съотборник на Божидар Краев в Мидтиланд, Глен Камара е резерва в Глазгоу Рейнджърс, а Ласи Лапалайнен се опитва да се утвърди като основна фигура в ХИК Хелзинки. Към тях можем да добавим Расмус Шулер от Минесота Юнайтед, Петери Форсел от полския Легница, Робърт Тейлър от Тромсьо, Симон Скраб от Норкьопинг и Йони Кауко от Есберг. Никой от изброените играчи не може да се похвали със сериозни успехи или с присъствието си в клуб над средното ниво на Стария континент. 

Стигаме и до нападението. Безспорно, с най-голяма заслуга за възхода на Финландия освен стабилната игра в защита, е голмайсторът Теему Пуки. Някогашният талант на Шалке 04, минал като юноша и през Севиля, се наслаждава на най-добрия период в кариерата си. След четири сезона в Брьондби, миналото лято той отиде в Норич, който се колебаеше между него и любимеца на "червените" фенове Фернандо Каранга. Шефовете на "канарчетата" със сигурност не съжаляват за избора си, още повече при положение, че Пуки дойде като свободен агент. 29-годишният нападател наниза 29 гола, а Норич завърши като победител сезона в Чемпиъншип и спечели промоция за Висшата лига. Пуки пък не спира да бележи и за националния отбор - 3 гола в Лигата на нациите и още толкова от старта на евроквалификациите.

Другите нападатели на финландците са напълно непознати. Младокът Бенямин Калман се състезава за датския Вендсисел, Пири Соири е в Адмира Вакер, а Расмус Карялайнен играе в местния КуПС. 

Не е сигурно, че отборът Марку Канерва ще се пребори за участие на еврофиналите, но със сигурност е поел точно в тази посока. Още на 8 септември Пуки и компания приемат Гърция и при победа ще направят огромна крачка към едно от първите две места в групата. Ако не успеят, ще имат още една възможност - баражите в Лигата на нациите.

А предвид програмата на България в група "А", може да се стигне до истински куриоз - "трикольорите" да завършват без нито една победа в квалификациите, но въпреки това да се доберат до участие на Евро 2020.