Здравей, хлапе

Здравей, хлапе

Историите с участието на Коби Брайънт в легендарната му 20-годишна кариера в НБА са многобройни. Като започнем от първите му съперничества с неговия идол Майкъл Джордан, преминем през великите 81 точки в коша на Торонто Раптърс през 2006-а, петте титли с ЛА Лейкърс и незабравимото сбогуване с баскетбола през 2016-а, когато наниза 60 точки в мрежичката на Юта Джаз. 

Две години без великия Коби Брайънт
Две години без великия Коби Брайънт

Всички те, както и много други, са добре познати на феновете на един от най-великите баскетболисти в историята на НБА. Преди да започне да се състезава в най-силната лига в света обаче, малкият Коби Бийн прави първите си стъпки с оранжевата топка в Италия, където се състезава неговият баща Били Джо, и където младокът живее до 13-годишна възраст, преди да се завърне в САЩ и да постави начало на пътя си към величието.

Статуя на Коби и Джиана бе поставена на мястото на фаталния инцидент
Статуя на Коби и Джиана бе поставена на мястото на фаталния инцидент

Една от тези малко известни истории е разказана от бившия италиански баскетболист Федерико Биаджини, който се изправя срещу 11-годишния Коби Брайънт на Финалите на летен турнир, проведен в град Монтекатини Терме през 1989-а. Всъщност снимката на 11-годишния Брайънт, застанал до по-възрастния си съперник Биаджини, неведнъж е обикаляла социалните мрежи. Ето и каква е историята зад нея:

“Здравей, хлапе,

Аз съм човекът с белия потник на тази снимка. Отне ми два дни да осъзная какво се е случило.

За мен ти завинаги ще останеш онова страхотно момче от турнира за Купата на Пиатели в Монтекатини Терме през 1989-а. Ти беше хилаво хлапе с дълги крака, жизнен поглед и усмивка, която по-късно успя да очарова целия баскетболен свят.

Ти беше момче, което преди 30 години направи нещо уникално и неповторимо - излезе на паркета заедно с баща си Били Джо срещу доста по-възрастни съперници по време на Финалите на летен турнир. Спомням се, че потникът ти стигаше почти до коленете, но въпреки това, че беше едва 11-годишен тогава, ти направи опит да оставиш следа в мача. Опита се да бъдеш главен герой, а не просто някое момче за пълнеж. Ти постави началото на това, което очакваше баскетболната ти кариера в бъдеще.

Финалите на летния турнир - може би най-важната надпревара по това време, се играеше в Монтекатини в най-добрите години на баскетбола в Тоскана. На паркета имаше само играчи от Серия “А”, Серия “Б”, Серия “Ц” и Серия “Д”. Състезатели от градове като Монтекатини, Пистоя, Ливорно, Сиена и Флоренция. Никой не искаше да губи, защото това беше много сериозна възможност. Всичко опираше до местните съперничества и битките за чест между италианските предградия. Ти обаче успя да донесеш чувствата, емоциите и невероятния си талант.

“Момченце на паркета, колко сладко”, си казваха всички 1000 зрители по трибуните, където седеше и твоята майка.

“Момченце на паркета, каква скучнотия”, пък негодуваха баскетболистите.

“Какво се очаква да правя аз сега”, се запита човекът, който трябваше да те пази. И този човек, за добро или лошо, бях аз - средна класа играч от ниските дивизии в Тоскана.

Момчето хвана топката, при което аз си казвах, че не трябва да правя нищо. Това е просто момче… Момче, което изстреля топката от тройката и вкара още от първия си опит. Публиката полудя, а съотборниците ми ме погледнаха с неодобрение.

В следващото нападение момчето отново взе топката. Този път си бях казал, че ще се приближа повече до него, но няма да си вдигам ръцете и да му преча. Все пак говорим за дете. А то, без да се интересува от случващото се пред него, отново взе стрелба от тройката и отново я вкара. Феновете по трибуните отново подскочиха от вълнение, а съотборниците ми още веднъж ме запитаха какво се случва с мен. Треньорът ми, който въобще не обичаше да губи, моментално взе прекъсване, за да изиска от мен да играя защита.

Завърнахме се на паркета. Хлапето за пореден път бе с топката. Публиката го подкрепяше и го принуждаваше да стреля при всеки удобен момент. Съотборниците ми обаче искаха да го пазя и да не му позволявам да стреля. “По дяволите”, си казах и се запитах какво да правя в този момент…

Стоях близо до момчето и с очите си се опитвах да му подскажа да не стреля. Нямаше шанс да го разколебая, той беше само 11-годишен, но вече притежаваше изключителна решителност. Феновете не спираха да крещят, искаха да видят как детето стреля. Този път аз вдигнах ръцете си високо, без да гледам в очите му. Колкото и безразсъдно да беше неговото действие, той вдигна по-голямата и по-тежка от него топка и я изстреля. Без да го искам, аз блокирах стрелбата му. В този момент се замислих какво ли ще си помисли майка му за мен…

Залата започна да ме освирква, докато съотборниците ми продължаваха да играят здраво все едно нищо не се е случило. Аз започнах да се смея на тази трагикомична ситуация, след което казах на треньора: “Или веднага ще ме извадиш, или идваш да пазиш това хлапе”.

Да, това хлапе. Това хлапе, което след няколко години щеше да даде толкова много емоции на баскетбола. Сбогом, хлапе. Сега ти ще накараш ангелите да се влюбят в играта ти. Може би един ден отново ще играем един на един и без съмнение ще ми върнеш онзи нечуван чадър, докато дъщеря ти ни гледа и се забавлява.

Сбогом, Коби. Всичко, което ти постигна, бе наистина красиво", завършва разказа си Биаджини.

Още от Баскетбол

Виж всички