Янислав Герчев: Още не съм решил за Париж 2024

Янислав Герчев, един от най-добрите ни джудисти, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е двукратен участник на олимпийските игри, като и в Рио де Жанейро преди пет години и сега в Токио стигна до осминафиналите. В кариерата си има запомнящи се победи и ценни медали. Сред тях е златният от европейското първенство до 23 години и две сребърни отличия от шампионати на Стария континент при мъжете.

- Яни, здравей! Първо – благодаря, че прие нашата покана. Как си, в какво настроение те намираме?

- Здравейте, добре съм, в отлично настроение. Тъкмо свърших тренировка, така че малко приповдигнато.

- Наближаваме вече края на 2021 г., а обикновено в края на годината е време и за равносметки. Каква е твоята равносметка за тази година?

- При всички положения съм доволен, че успях да взема квота и да отида на олимпиада. Не съм доволен от резултата,  тъй като на предната олимпиада също се класирах на девето място, не ми беше това целта. Но в крайна сметка понякога такъв е животът  и трябва да се примирим с това, което е.

- Заговорихме за олимпиадата – какво беше за теб участието в Токио тази година?

- В интерес на истината бил съм на две олимпиади. Никога не съм отивал с идея просто за участието, винаги отивам с ясната идея за медал. Исках да се класирам, но също не е малко самото участие. При нас е доста трудно самото класиране за олимпиада, защото както знаете, само първите 18 в света отиват. Но крайната цел ми беше медал, затова съм леко разочарован.

- Все пак успя да вземеш квота буквално в последния момент – това как ти се отрази и колко трудно беше да задържиш върхова форма и за световното, на което взе квота и след това за олимпийските игри месец по-късно?

- В интерес на истината от пет години, защото този път олимпийският цикъл беше пет години, не съм излизал от квотите. През цялото време бях в квотите, но въпросът беше, че във всеки един момент можеше и някой да ме измести. Това означаваше, че аз трябваше да ходя на абсолютно всяко едно състезание, включително и световното. До последно трябваше да устискам. Това ми изигра от една гледна точка лоша шега, защото прекалено много пъти ми се наложи да свалям килограми и то точно преди олимпиадата. За последните три месеца бях свалил 6-7 пъти килограми, което в нашия спорт се отразява малко или много. Но такъв ми е спортът – каквото е за едните, такова е и за другите. Доволен съм, че на световното вече затвърдих квотата на 100% с класирането ми там. Радвам се, че все пак България получи още една – трета квота.

- Сам каза, че този път олимпийският цикъл беше пет години. Как ти се отрази отлагането на олимпиадата с една година?

- По-тежко ми се отрази от гледна точка на това, че предната година оставаха два турнира до затварянето на квотите. Както казах, бях в квотите и нямаше да имам абсолютно никакъв проблем да вляза. Но след като се удължи с една година, всичко започна отначало и от два турнирите станаха 10 или 12, което ми докара допълнителна работа, сваляне на килограми и т.н. Но каквото е за едните, такова е и за другите, така че няма проблем.

- Разкажи ни малко и за самото състезание – как беше обстановката в олимпийското село, с каква нагласа отиде в Токио?

- Обстановката в олимпийското село беше страхотна. Бих казал, че японците си бяха свършили работата повече от перфектно. Ако трябва да сравня, на фона на предишните олимпийски игри в Рио, наистина просто няма база за сравнение. Всичко в Токио беше изпипано до последния детайл. Единственото неприятно беше, че трябваше да пазим постоянно някаква дистанция, постоянно маски, тестове и т.н. Но в крайна сметка като организация нещата бяха доста по-добри, отколкото в Рио. 100% го казвам това! Колкото до това с каква нагласа отидох, аз отивам с нагласа да си свърша работата. Не ме интересува да видя Токио или Рио, бил съм не един път и в двете столици. Не ми е идеята просто да разгледам, а да отида, да си свърша работата и да се прибера.

- Вече, поглеждайки конкретно към срещите, в първата ти победи с ипон еквадореца Пресиадо. Какво беше ключовото в този мач и какво ти даде победата в него?

- Доста време разучавах специално този състезател. той е много неприятен боец. С треньора бяхме изградили доста интересна тактика срещу него – постоянно да го изпреварваме, да му свалям лявата ръка, която ме награбваше и буквално не му дадох шанс да се сбори с мен, постоянно го изпреварвах. Просто много добре тактически изиграх срещата си.

- Във втория мач, който обаче се оказа и загуба с тайванеца, какво беше основното?

- Не мога да  преценя дали аклиматизацията ми се отрази или това, че той работеше прекалено много в партер долу на земята. Но буквално след третата минута моите сили бяха доста занижени. По принцип аз съм състезател, който много, много рядко може да ме видят в такива ситуации. Винаги имам сила и въздух до последно, но специално в тази среща страшно много се изтощих и от третата минута буквално до края, включително и до Златната оценка го карах на мъжка слава и на чест.

- Доста пъти сме коментирали с колеги, че в джудото всички срещи са в рамките на един ден. Не е както например в бокса да имаш време за почивка, за разучаване на съперника. Това до каква степен е ключово в тези важни състезания?

- Ние цял живот така се борим. Независимо дали е голям турнир или малък, дали правим четири, пет или седем срещи, всичко е в един ден. Наистина доста по-тежко е от гледна точка на това, че когато има повече срещи и повече съперници, доста повече се изморяваш. Но пък в крайна сметка тук идва ключова роля – подготовката. Ние трябва да излезем подготвени и готови, за да изкараме тези три-четири до седем срещи. На олимпиадата специално бяха по-малко души. Там отива само един човек от държава, затова можеше да изиграем не повече от четири – максимум пет срещи. Но примерно на едно световно, а дори и на европейско, съвсем спокойно може да се играят доста повече срещи. Заради това ключова роля има подготовката. Не сме ли подготвени за световно или за олимпиада, за къде сме тръгнали!

- И в крайна сметка какво е по-силното чувство в теб – леко разочарование или по-скоро удовлетворение от това, че успя да отидеш, да постигнеш целта си?

- Честно казано, са ми доста смесени чувствата. Радвам се за това, че отидох, но в крайна сметка съм разочарован от това, че не взех медал.

- Вече направи сравнение между олимпиадата в Рио и тази в Токио, като организация сподели как са нещата, но за теб лично какво се промени за тези пет години и каква беше разликата?

- При всички положения доста повече опит натрупах за тези пет години. В Рио ни беше първата олимпиада. И треньорът, и аз бяхме по-плахи и не знаехме какво ни очаква, макар че олимпиадата е състезание като състезание. Наистина е на четири години, но не е нищо по-различно от което и да е друго състезание. Всеки играе среща за среща, всяка спечелена среща си е голяма победа. Честно казано, олимпиадата определено е голямо състезание, но всичко е един ден. Реално погледнато, опитът играе много важна и ключова роля в това нещо. Именно заради това си мислех, че на тази олимпиада, ще бъда доста по-подготвен, отколкото на предишната. Голяма роля играят и жребият, и шансът, защото има състезатели, които може да са световни шампиони, както примерно тазгодишният световен шампион аз го надвих на европейското два месеца по-рано. Спортът ни е такъв, че можеш да надвиеш световния шампион и след това да паднеш от 20-ия или 30-ия в ранглистата. Просто много зависи от съперниците – кой ти е удобен, кой ти е крив, ти на кого си удобен и на кого си крив.

- Следващият олимпийски цикъл пък е само три години. Ти вече си на 32, смяташ ли да участваш и да се бориш за Париж 2024?

- Честно казано, още не съм решил. За момента предстои европейско за мъже в България, за което ще се подготвя. Пак съм решил да сваля килограмите, такава ми е уговорката с федерацията. Отново ще играя до 60 кг за това състезание, на други турнири може би ще пробвам на по-горна категория. Но вече за Париж според зависи как ми тръгне борбата, подготовката, кой ще е треньор на националния отбор, защото в момента нямаме. Зависи от доста работи, но нека кажем, че в момента гледам поетапно нещата. Следващият етап е европейското за мъже, което е април месец. Там ми е целта.

- В Токио, освен теб, бяха Ивайло Иванов и Ивелина Илиева. Като цяло в България в момента има много силно поколение. Как виждаш развитието на джудото у нас в последните години?

- Ако трябва да бъда честен, може би последните две-три години почнахме да вървим по-нагоре, тъй като новото ръководство на федерацията, което е именно от две-три години насам, влага и инвестира много в състезателите, в подготовката и т.н. Преди това не мога да кажа, че сме били на някакво кой знае колко високо ниво от гледна точка на това, че преди 20 години, когато е било поколението на баща ми, наистина е имало много голям ръст специално в джудото в България. Имало е страхотно много професионалисти, самият спорт е бил доста силно развит. Но сега забелязвам тенденция от последните две-три години, че наистина нещата се връщат. Щом на едно републиканско има по 40-50-60 човека в категория, това означава, че самият спорт има развитие.

- Какво промениха точно Румен Стоилов и Даме Стойков след тяхното идване, защото преди това знаем колко много скандали имаше около федерацията и вие, състезателите не се чувствахте сигурни?

- За предното ръководство не искам да говоря нищо, защото то е минало вече и без значение. За тях мога да кажа, че ни докараха една сигурност и едно спокойствие, пазят ни гърба, не са ни оставили в нито един момент. До олимпиадата особено всичко, от което сме имали нужда, са ни го давали. Говоря за лагери, партньори, възстановяване и т.н. В интерес на истината те докараха във федерацията едно спокойствие във всеки един, защото в крайна сметка, за да се готвиш професионално на такова високо ниво, трябва да имаш спокойствие.

- Виждаш ли вече такова спокойствие и в твоя клуб в Пловдив „Арена Спорт“? Има ли много деца, които сега да се записват да идват да тренират?

- Да, има доста деца, продължават да се записват все повече и все повече. Треньорите са доста кадърни. Наистина според мен имат голямо бъдеще в клуба. Може би като приключа със спорта, и аз ще се отдам малко повече на това. За момента, когато имам възможност, идвам и им помагам. Ако трябва да бъда честен, цялата работа е на треньорите в клуба. За мен те са професионалисти и действат доста добре на фона на всички условия, които имат.

- Да разбираме, че и ти обмисляш за постъпване към треньорска кариера след края на състезателната?

- Не знам дали ще е точно треньорска кариера. Не искам годините, които съм минал през професионалния спорт, натрупаният опит да го захвърля и да се захвана с нещо друго. При всички положения една част от мен ще е в залата. Вече идва и финансовият момент, защото съм семеен и някой разчита на мен. Ако всичко е наред чисто финансово, това ще бъде най-голямото удоволствие за мен. Ако ли не, една част от мен ще бъде задължително в спорта, просто защото няма как натрупаният опит с годините да го затворя и да не го предам на никой.

- Сега да се върнем към успехите в твоята кариера. Ти си двукратен европейски вицешампион и европейски шампион до 23 години. Сравнявайки тези три постижения, кое е най-ценното за теб?

- Може би европейската титла до 23 г. в Тюмен, Русия. Беше първият ми голям медал от европейско първенство. Това беше най-ценният ми медал, именно защото беше доста дългоочакван. Доста години все малко не ми достигаше, за да взема някакво класиране на голям форум. Изведнъж, когато това беше последният ми шанс, аз избухнах и буквално станах европейски шампион. Беше огромно удовлетворение за мен, защото разбрах, че невъзнаграден труд няма, убедих се за пореден път. Доста години в младежките ранглисти съм бил първи, на младежките турнири съм печелил медали постоянно и като отида на европейско – падам. Винаги все нещо малко не ми достигаше. С тази титла на европейското до 23 г. може би тръгна кариерата ми в още по-голям възход нагоре и осъзнах, че наистина невъзнаграден труд няма.

- Следващите успехи в Полша и в Израел – сребърните медали на европейските първенства – разкажи малко повече и за тях…

- В Полша специално бях доста подготвен, доста мотивиран. Бях излязъл с ясната нагласа да печеля. Там на полуфинала надиграх грузинеца, който две години по-рано ме победи на олимпиадата. Доста интересен мач беше – до последно ме водеше с наказания, влязохме в Златната оценка, аз изравних наказанията и след това го победих. На финала играх с руснака, когото победих на европейското до 23 г. в Русия по-назад във времето, но тогава вече той ме надигра. Бях много доволен, защото за пореден път доказах и пред себе си, че всичко, което правя не е безсмислено. На европейското в Израел не бях подготвен, дори и психически не бях толкова мотивиран, защото три месеца по-рано бях контузен. Буквално сложих кимоно месец и половина преди европейското. Но пък за сметка на това бях изключително концентриран. Имах шанс, грабнах го и това беше резултатът от него.

- И сега поглеждайки назад, какво е по-силното чувство – леко разочарование от това, че не е златен медал или пък удовлетворение от това, че са два сребърни?

- Пак са смесени чувствата. Няма как да не ме е яд, че имам два финала на европейско за мъже, а и двата ги губя срещу руснаци. При всички положения има известна доза яд. Но по-скоро ме е яд за европейското в Полша и съм удовлетворен от европейското в Израел, тъй като както казах, там просто не бях подготвен. Наистина бях доста концентриран, но не чак толкова подготвен, докато в Полша бях и концентриран, и подготвен, но не можах да грабна. Там наистина ме е яд, както ме е яд и за европейското миналата година и по-миналата година. И двата пъти съм пети, и двата пъти губя на полуфинал, и двата пъти играя Златна оценка и ми трябва много, много малко наистина, за да стигна до финал.

- Имаш и две трети места на „Гранд шлем“, което практически е по-силно състезание от световното първенство – ще ни разкажеш ли малко повече и за тях?

- Да, в Мароко и в Баку. Наистина „Гранд шлемовете“ са едни от най-здравите турнири, единственият по-здрав турнир е „Мастърсът“, в който пак по ранглиста като на олимпиадата отиват обаче не първите 18, а първите 24. А на последния „Мастърс“ бяха първите 32-ма от световната ранглиста, доста силен и престижен турнир. По-долният клас реално е „Гранд шлем“, който наистина е еквивалент на световно първенство. И в двата случая бях достатъчно мотивиран и подготвен, за да отида, макар че в Мароко пак имах контузия, два месеца преди това си бях изкарал лакътя. Но пък мотивацията ми беше по-висока, точно тогава застъпи новото ръководство и може би се съчетаха нещата. Имах много сериозна нужда да се докажа пред себе си и пред ръководството, разбира се. Бях доста силно мотивиран, независимо че имах контузия и че между срещите постоянно ми овързваха лактите, бях доста концентриран и в крайна сметка успях да взема това, за което отидох.

- Ще те върнем съвсем в началото на твоята кариера – твоят баща Атанас Герчев е и твой личен треньор. Той ли беше човекът, който пръв те доведе в залата?

- Да, той ме доведе пръв в залата, но никога не е искал от мен и не ме е натискал да ставам джудист, в интерес на истината. Той ме е водел в залата да си играя, да съм около него. Аз сам прецених, че искам с това да се занимавам. При всички положения той ми е за пример. Но изборът специално да се захвана с професионална спортна кариера си беше лично мой. Няма да забравя един ден, бил съм сигурно на 15-16 години, преди да започне професионалната ми кариера, той седна при мен и каза: „Трябва да решиш какво ще правиш с живота си – дали ще се отдадеш на спорта или на ученето. Избери си едно от двете и се отдай изцяло, защото няма смисъл да се луташ.“ Следователно тогава избрах спорта. Не казвам, че съм оставил учението на заден план, но цялата енергия ми беше в спорта тогава. Заради това съм му благодарен, защото на тази крехка възраст наистина разбрах какво е да се лишаваш в името на спорта. При всички положения не съжалявам за избора си.

- Колко различен е той като баща и като треньор? Кога двете функции се припокриват тук, в залата?

- Баща ми като треньор е страхотен професионалист, при него няма „ти, защото си ми син, трябва да се напъваш повече“ или „ти, защото си ми син, трябва да почиваш повече“. Той си има план, който изпълнява. Даже има доста случаи, в които аз искам да тренирам прекалено повече, но той ме спира. В живота той ме е възпитавал по същия начин. Като влезеш в залата, трябва да знаеш защо си вътре, за какво влизаш. Така или иначе сме в залата, дали час и половина, два или три, трябва да се концентрираме и да дадем максимума от себе си. Така ме е възпитавал и в живота – с каквото и да се захвана, трябва да дам 100% от себе си, иначе е загубено време.

- А кога разбра, че джудото е твоето призвание?

- Около 15-16-годишен, в тази тийнейджърска възраст, след като започнах да взимам първите по-сериозни медали. Истината е, че едно състезание в Италия, една детска олимпиада беше причината да започна да се занимавам професионално с джудо. Бях ходил на турнир в този град, в който същата година щеше да бъде и детската олимпиада, до преди това дори не бях ставал републикански шампион. Видях за какво става въпрос, видях един фонтан, за който си мислехме с мой приятел, че е олимпийският огън и му казах: „Интересно ми е, догодина аз ще дойда на тази олимпиада!“ Независимо, че не бях ставал републикански шампион до момента, на следващата година станах, ходих на турнира, защитих мястото си в националния отбор и отидох на детските олимпийски игри.

- Има и една друга интересна история, че 35 години след като баща ти взима сребърен медал на европейско първенство, ти също печелиш сребърно отличие. Какво си казахте в онзи момент и как се почувства, продължавайки тази семейна традиция?

- Баща ми може би беше малко разочарован от мен, че не можах да взема злато. При всички положения си мисля, че е горд и доволен с мен, независимо какви са резултатите. Важното е, че вижда, че съм се отдал и правя всичко по силите си, за да постигна неговите и моите цели, а дай Боже и да ги надмина. Това е най-важното – за изпитваш удовлетворение от работата.

- Отскоро и ти си баща – какво се промени за теб от онзи момент?

- Промениха се доста, доста неща. До преди това дори не можех да си представя какво е това чувство, но това е може би най-уникалното нещо, което ми се е случвало до момента. Не искам да пренебрегвам спорта, но реално погледнато по-важно от семейството и детето ми не мисля, че има на този етап, а и не мисля, че някога ще има. Страхотно е чувството! Само този, който не го е изпитал, не може да го каже.

- Един по-страничен въпрос – как се отрази на теб и на твоето семейство пандемията като цяло?

- В интерес на истината ни се отрази добре от гледна точка на това, че преди пандемията, аз постоянно обикалях по лагери, състезания и т.н. Буквално много по-малко време имах вкъщи да обърна внимание на жена ми и на детето. Когато ни затвориха, още първият локдаун и се прибрахме вкъщи, това беше за нас едно страхотно време, защото можахме да обърнем внимание малко на себе си. Пък и беше точно в такъв момент – дъщеря ми Ивайла се роди точно тогава и до шестия месец долу-горе съм си я гледал аз вкъщи, което за мен беше страхотно удоволствие.

- Сега, след като вече тя е тук, как обичаш да си почивате със семейството?

- От олимпиадата насам сме се заканили за доста почивки, но поради една или друга причина не са чак толкова много, колкото ми се е искало. При всеки удобен вариант отскачаме, дали ще е до море, дали ще е до Балкан. Някъде да имаме някакво време за нас.

- Какво е твоето хоби извън спорта?

- Обичам да правя кросфит, обичам да пуша наргиле, обичам да обръщам повече внимание на семейството си, обичам отвреме навреме да играя бокс, макар че отдавна не ми е оставало такова свободно време. В общи линии това са моите хобита.

- Наргилето как се отразява на професионалния спортист?

- Стига да не се прекалява, няма абсолютно никакъв проблем.

- Към края на нашия разговор да погледнем и към следващата година. Каза, че засега най-важното състезание за теб е европейското в София, но след това смяташ да качиш категория – колко трудно ще бъде това за теб?

- При всички положения ще е трудно, защото ще трябва да се наложа в тази категория. А налагането в една категория изисква доста време. Не знам, тепърва предстои да видим как ще се чувствам в тази категория, на тези килограми. В първите турнири ще бъде доста, доста трудно, но както казах, няма друг избор. Реално погледнато, аз свалям килограми вече от 16 години и от 16 години играя на 60 кг, даже 17 години. Вече доста ми идват килограмите и искам да пробвам на горна категория да видя как ще се чувствам и как ще се усещам.

- Накрая какво си желаеш в личен и в професионален план?

- Желая здраве на мен и на семейството ми и най-вече да сме щастливи! Щастие има ли, всичко е наред!