Това вече е нашият национален отбор

Има мачове, след които човек си казва - "Това е моят отбор". При тях няма значение резултатът, от значение е показаната игра. Такава беше и снощната среща България-Кипър. Наистина победихме с 2:0, но този резултат беше просто една малка стъпка, след която продължаваме да сме достатъчно далеч от заветното второ място. Пък и съперникът не е от силните отбори на континента. След двубоя обаче еуфорията на "Васил Левски" беше толкова голяма сякаш току-що си бяхме осигурили място на Мондиала в ЮАР. Именно в това беше голямата победа на българския национален отбор вчера - че успя да върне на своя страна най-ценното - феновете.

Как се получи това? Отговорът е много прост - националите се стараеха да играят футбол. Нещо, което за съжаление скоро не се беше случвало. Всички, които бяха на терена играха мъжки и показаха страхотна колективна игра. Желанието им за изява също беше на висота. От първата до последната минута на терена имаше активно действие и от едната и от другата страна. Разбира се, нормално е когато играеш открито да се допускат грешки. Понякога те се наказват, понякога - не. Вчера имахме късмет, че срещу нас беше отбор от класата на Кипър и нашите грешки не бяха наказани. Но за публиката беше важно да види, че все още в националния отбор има живец. Все пак, въпреки всичко, футболът си остава игра, чиято цел е да носи удоволствие на феновете. А за един запалянко няма нищо по-вдъхновяващо от това любимите му играчи да се раздадат на терена, да дадат всичко от себе си. Когато това пълно раздаване е гарнирано с победа, както беше вчера, запалянкото се чувства като в Рая.

Ако се върнем назад, ще видим, че за последно такова единство между футболисти и фенове имаше преди, по време и след мача с Холандия от есента на 2006 година. Тогава за последен път българският запалянко си тръгна от "Васил Левски" доволен от показаното от любимия отбор без значение от резултата (въпреки че завършихме 1:1 и бяхме категорично надиграни, мачът бе в началната фаза на надпреварата и впоследствие не ни помогна за класиране). Да, в мача с Италия също стадионът беше пълен и не загубихме, но там от по-голямо значение за немалка част от феновете беше да видят на живо световният шампион, а и показанато по време на мача едва ли щеше да се хареса и на най-непретенциозния фен.

Най-хубавото е, че въпреки вчерашната победа, в изказванията след срещата лъхаше солидна доза реализъм, най-вече у ръководителите на отбора. Много правилно бе отбелязано, че да победиш Кипър не е нещо уникално, че все още сме далеч от постигане на целта - второто място. За страна на крайностите като нашата е похвално еуфорията да е само сред феновете, а ръководителите да са стъпили здраво на земята. Нещо, което не се случва често. До решителната битка с Ейре има много време. Време, в което трябва да се отчетат и многото слабости, които все още допуска тима - най-вече в защита. Видно е, че Илиян Стоянов и Игор Томашич са далеч от най-добрите си години. Ако срещу нас беше някой по-класен отбор, а не Кипър, резултатът далеч нямаше да е толкова благоприятен. Но безспорно има и много положителни аспекти в играта на този национален отбор. На първо място трябва задължително да се отбележи "възроденият" Стилиян Петров. Дали заради новия треньор, дали заради отсъствието на останалите звезди, Стенли отново се превърна в онзи футболист, който беше любимец на публиката преди години и който беше избран за Футболист на годината за 2003 г. Вчера, както и в Дъблин той беше истински "мотор" в средата на терена, без нито едно грешно отиграване. Положителен е и свежият полъх в отбора - в лицето на Станислав Манолев, Ивелин Попов, Димитър Макриев и Димитър Рангелов, защо не за в бъдеще и Валери Домовчийски и Иван Иванов и други млади таланти. Селекционерът Стоилов няма основания да се притеснява за дясната зона на тима, където завиден синхрон показаха първо Манолев и Телкийски, а впоследствие Данчо Тодоров и Велизар Димитров. В ляво пък предстои завръщането на въздесъщия Мартин Петров, така че и там положението изглежда обещаващо.

И така, погледите вече са отправени към Голямата битка. 06.06.09 - срещата с Ейре. Вече видяхме, че не сме по-слаби от съперника. С отлична колективна игра, със себераздаване през всичките 90 минути не позволихме да бъдем победени в Дъблин. Но въпреки това нещо ни липсваше - магическото докосване, което да ни донесе победата. Вече може би се досещате от къде може да дойде това магическо докосване - Димитър Бербатов. Защото, колкото и да е оплюван от някои, това е единственият ни играч, който може да ни придаде световна класа - нещо, от което ще се нуждаем за решителния мач. А ако към него прибавим и другите завръщащи се "англичани" - Мартин Петров, Валери Божинов и Александър Тунчев, не ни остава нищо друго освен да тръпнем в очакване да идват ирландците и да започва мача. И да не забравяме, че каквото и да се случи в него, ако националите ни се раздадат докрай и покажат желание и страст в играта си, те отново ще се радват на фанатичната подкрепа на публиката.