"Лъвовете" се разшаваха, време е да излязат от клетките

Разбира се, в ерата "Стоичков" също имахме равенства при гостувания на сериозни отбори от калибъра на Ейре. Но нека не забравяме, че в онова 2:2 с Хърватия в Загреб се сетихме да играем едва в края, когато съперникът бе повел вече с 2:0 и бе решил погрешно, че си е свършил работата. Срещу Румъния в Констанца се получи същият резултат, но тогава единствено геният на Мартин Петров ни спаси, а северните ни съседи могат само да се сърдят на себе си, че ни изпуснаха. Че ни позволиха толкова лесно да им отнемем победата, която в самия край на мача, против всякаква логика, дори можеше да бъде и за нас. В същото време, срещу Ейре България изигра един добър мач в продължение на 90 минути (макар че първото полувреме бе по-силното за нашите) и то без двамата си ключови футболисти в атака - споменатия Мартин Петров и, разбира се, голямата звезда на родния футбол - Димитър Бербатов. Нямаше го и може би най-стабилният ни защитник в последните години Александър Тунчев. А отбор с амбиции, отбор, който търси участие на финали на световно първенство не трябва да бъде зависим от един, двама или дори трима играчи, или поне не дотолкова, че да изглежда безпомощен и уязвим без тях. Защото, в крайна сметка, футболът е колективна игра, а един добър треньор трябва да е готов за всякакви ситуации и да умее да постига резултати, дори когато не може да разчита на част от ключовите си футболисти.

В Дъблин България не изглеждаше безпомощна. Разбира се, предвид гола от съблекалнята, който получиха нашите, футболистите на Станимир Стоилов нямаха и друг избор освен да заложат на нападението. Но в основата на българските атаки не беше хаосът, нашите се опитваха да правят комбинации и в няколко случая се стигна до завършващ удар към противниковата врата и то от удобни позиции. Българският отбор се стремеше да напада разумно, с премерен риск, като рядко даваше изгодни възможности на ирландците да стигнат до втори гол. Разбира се, че и на Иванков му се наложи на няколко пъти да се намесва решително, но въпреки отделните индивидуални грешки, най-вече на Томашич, може да се каже, че защитата ни, при все, че не бе безпогрешна, не изглеждаше неадекватна на "Кроук Парк". А това не й се случва толкова често, не само в тези световни квалификации, но, изобщо в последните години. Въобще, като цяло, този мач бе изигран отговорно от българските футболисти, въпреки че едни от тях се представиха по-силно, докато други нямаха ден, или просто показаха, че моментното им ниво не е за националния отбор.

Най-хубавото, което видяхме на "Кроук Парк" бе това, че българският отбор не рухна психически след катастрофалното начало, а бързо преодоля кошмарния старт, опита се да вземе инициативата и оставяше впечатлението, че знае какво прави на терена, знае за какво се бори и как да го постигне. Наистина, отборът ни се бореше за търсения резултат, а не чакаше този резултат да дойде сам. Радващо бе да видим, че, за разлика от предишните три мача от световните квалификации, сега тимът ни не разчиташе предимно на случайността, за да се поздрави с добър резултат, не гледаше отстрани какво прави противникът, а се опитваше да печели единоборствата, да матира съперника с хубава комбинация, да играе по-добър футбол от другия отбор. Нещо, което с изключение на първото полувреме в Подгорица, просто не видяхме по време на втория период на Пламен Марков начело на представителния ни тим. Нека не се залъгваме - преди фамозния пряк свободен удар на Благой Георгиев срещу Черна гора, до който съвсем спокойно можеше и да не се стигне, на гол миришеше не пред вратата на дебютантите в световни квалификации, а пред нашата врата. Само че Мирко Вучинич и компания пропуснаха да отбележат третия гол и, както неведнъж се случва във футбола, бяха наказани. Престижното равенство с Италия? Хм... това 0:0 се получи, защото от първата до последната минута България игра за 0:0 и главно, защото от първата до последната минута "Скуадра адзура" игра за 0:0. Световните шампиони бяха дошли в София с ясната идея да не загубят и изпълниха целта си. Ако бяха малко по-настоятелни, може би щяха и да ни победят. Ние трудно можеше да спечелим и не само защото срещу нашия тим бе световният шампион, а просто защото не искахме да спечелим - гледахме как играчите на Липи си разиграват топката и се надявахме, че италианците са дошли за 0:0. Е, поне срещу Италия имаше някаква тактика, за разлика от мача с Грузия, в който представянето на нашите бе едно голямо недоразумение и само вратарят Георги Петков и късметът ни спасиха от наистина ужасен резил. На контролата със Сърбия по-добре да не се връщаме...

Разбира се, резултатът и показаното от нашия отбор срещу Ейре ни дават поводи за оптимизъм, но да изпадаме в някаква голяма еуфория заради това равенство би било погрешно. Първо, защото, ако в сряда се случи така, че не вземем трите точки, то това 1:1 с Ейре можем спокойно да го смачкаме в юмрук и да го хвърлим в кошчето. Много важно е в нашия лагер да запазят пълна концентрация и да няма никакво подценяване на Кипър, защото този отбор може и да не изглежда толкова опасен, колкото ирландците, но със сигурност не е по-слаб от... Албания. Срещу кипърците пак ще сме без Мартин Петров и Бербатов, така че няма място за отпускане.

По-притеснителното обаче е друго, а именно - високата възраст на немалка част от играчите във формацията, на която се довери Станимир Стоилов за мача в Дъблин. Трябва да се признае, че решението на Мъри да заложи на по-възрастни и опитни играчи срещу Ейре се оказа правилно. Нуждата от налагането на по-млади футболисти обаче е очевидна и това изправя Стоилов пред трудната задача не само да постига резултати, но и да успее да намери равностойни заместници поне на някои от застаряващите ни национали, които изнесоха тежестта на мача с ирландците. И двамата ни основни вратари - Димитър Иванков и Георги Петков са на Христова възраст, а двойката централи бранители срещу ирландците - Игор Томашич и Илиян Стоянов, са на по 32 години. Ако на терена не бе излязъл Коловати, то Стоилов вероятно щеше да гласува доверие на друг 32-годишен футболист - Елин Топузаков. Влезлият като резерва Радостин Кишишев безспорно притежава огромен опит, но тази година ще навърши 35. В халфовата линия също има играчи, които след 3-4 години вече ще бъдат "дядовци". От титулярите в Дъблин веднага се набива на очи името на Димитър Телкийски. След месец Мечо ще е на 32 - възраст, на която едно крило вече започва да губи голяма част от бързината и съответно ефективността си. Още по-скоро - след 2 седмици, 31 години ще навърши универсалният Станислав Ангелов. Дори може би най-добрият срещу Ейре - Стилиян Петров, вече не е първа младост, като това лято ще навърши 30. Резултатите са си резултати и наистина са с приоритетно значение, но националният ни отбор има нужда от свежа кръв и колкото по-рано започне процесът на подмладяване на състава, или поне на приобщаване на млади, перспективни състезатели, толкова по-добре. В атака нещата изглеждат по-оптимистично с млади футболисти като Валери Божинов (при положение, че е здрав), спрения от Херта Валери Домовчийски и непостоянния, но безспорно талантлив Ивелин Попов, а Димитър Рангелов сега е в може би най-плодотворната за един нападател възраст. Не че някой от тях може да бъде равностоен заместник на Бербатов, но все пак това са талантливи футболисти, които притежават потенциала да водят атаката на "А" отбора ни в бъдеще. Тревожното е, че Мартин Петров - най-експлозивният и остър футболист в тима ни, играч с лидерски качества, който може да направи разликата във всеки мач, също вече е на 30...