За колоездача, лекаря, кънкобегача… и старите кодове

За колоездача, лекаря, кънкобегача… и старите кодове

Джaк Никълсън отваря широко прозореца и пали цигара. Той не подозира, че днес ще ни помогне да надникнем в историитe на колоездача, лекаря и кънкобегача. Или всъщност, кой знае... може би подозира: почти нищо в тази странна сага не е такова, каквото изглежда на пръв поглед. В момента Никълсън е в ролята на журналиста Дейвид Лок. Два часа по-рано, в началото на филма, героят му се натъква на трупа на току-що починалия от сърдечен удар Дейвид Робинсън и без никакво обяснение и видима причина разменя своята самоличност с неговата. Лок не знае нищо за починалия и въпреки това оставя всичко зад себе си - жена, семейство, дом, кариера, минало, и се впуска без колебание, мотив и угризения в един напълно чужд и пълен с неизвестности живот. Но Робинсън се оказва сенчест търговец на оръжия, преследван по петите от опасните последствия на своята професия. И ето че в самия край на филма главният герой е попаднал в малко селце някъде сред пустинната жега на Южна Испания, в шокиращо аскетична хотелска стая c решетки на прозореца. Джак Никълсън се изтяга върху леглото. Цигарата е все още в устата му, когато започва изумителната предпоследна сцена от филма.

Необезпокояван от какъвто и да било монтаж, кадърът е седемминутен филмотечен епос. Камерата постепенно става безразлична към Лок и сякаш придобива своя собствена безплътна самоличност. Тя се вглежда настойчиво в прозореца и поема в плавно съзерцание към прашния, опечен от слънцето площад отвъд. Събитията, които се разиграват навън, просто попадат в регистъра и без да бъдат класирани по произволност и значимост. Камерата се приближава все повече до решетката и някак си съвсем естествено и в същото време необяснимо... минава директно между железните тръби! Нещо важно се случва зад нея в хотела, но то вече е без значение. Какво точно е камерата в този момент? Дали истинската самоличност на героя? Дали освободената от черупката душа? Дали стъкленото око на провидението? Изплъзнала се с невъзмутима призрачност от стаята, тя се понася в плавен панорамен валс над перхидроления площад и неговите обитатели и когато най-после решава да направи 180-градусово обръщане към хотела, стаята и Дейвид Лок, неговата история вече е открила закономерния си край, цигарата е изпушена и човекът върху леглото може би наистина е Дейвид Робинсън.



Сцената е от шедьовъра на Микеланджело Антониони “Професия: репортер” - един от малкото филми, които се изучават и анализират както в академиите по киноизкуство, така и във факултетите по философия из целия свят.

Самият Джак Никълсън, чиято кариера е наситена с изумителни постижения, смята участието си в този филм за най-добрата роля в живота си. Защо ли? Филмите на Антониони не са за всекигo и определено изискват усилие от зрителя. Никой няма да започне да прескача стъклени небостъргачи след ухапване от мутагенен паяк. Няма да има шевролет Камаро 77, който да смущава движението, превръщайки се в огромен хиперактивен робот. Никой няма да ритне никого в лицето сред фонтан от излитащи на забавен кадър бели гълъби. Няма да видите дори и нещо толкова елементарно като акробатична битка с октоплазмени рапири върху покрива на движещ се с 200 километра в час влак.

Не, филмите на Антониони са по-особени. Те са криволинейни, бавни, своенравни и опияняващо непредсказуеми. Носят се плавно като величествени фрегати в безбрежния океан от въображение на един велик творец. Казват, че сегашната генерация не е в състояние да възприеме произведенията му, тъй като епохата на сегментирана информация, дигитална консумация и насечен монтаж е осакатила съзнанието ни и е стеснила капацитета ни за концентрация.

Лекарят, за когото искам да ви разкажа, е по-скоро рожба на моята генерация, така че той определено разполага с търпението да проследи от началото до края пътешествието нa достолепна фрегата като “Професия репортер”. Проблемът е, че все няма време. Той работи почти непрекъснато, но не толкова за пари, колкото за благополучието на пациентите си.

Не е тайна, че лечителското поприще в САЩ е комерсиализирано до такава степен, че болниците са се превърнали в колосални и често бездушни корпорации. Фармацевтичната и здравнозастрахователната индустрия са трудно описуем, чудовищен механизъм с могъщо лоби в коридорите на Конгреса и с влияние, простиращо се отвъд здравия разум. Колкото и ужасяващо цинично да е подобно твърдение, има болести, които едва ли някога ще бъдат отстранени просто защото са изключително доходни в сегашния си вид.

Има само две държави в целия свят, които са разрешили директната реклама на рецептни лекарства. САЩ е една от тях. Ако пуснете който и да било телевизионен канал тук, ще бъдете незабавно заринати от два основни вида реклами: за бързи храни и за скъпи лекарства, с които да намалите катастрофалните последствия от консумацията на същите тези храни. Тук вече всички са примирени с това, че медицинско-промишленият комплекс е напълно втъкан в управлението на обществото, а лекарската професия е просто една от многото й марионетки.  

В подобна атмосфера лекари като нашия герой са крайно необходими. Той е от хората, които са станали лечители по призвание - не по банкова сметка. Създал е своя собствена клиника, излекувал е безброй пациенти и след многогодишен труд и абсолютен професионализъм е изградил репутацията на един от най-добрите хирурзи ортопеди в страната. Не му е било лесно: следването и задължителният стаж тук са истински кошмар, особено за човек като него, който е започнал да следва медицина късно - чак 26-годишен. 
Напълно логично е най-благородната професия да е една от най-добре платените, но той не е станал лекар, за да бъде милионер. Направил го е, защото е усетил призванието на лечител във вените си и въпреки че вече десетилетия са минали, откакто е положил Хипократовата клетва, той не е забравил нито дума от нея. Постепенно репутацията му нарасна до такава степен, че той се превърна в един от най-търсените травматолози в Америка, а пред клиниката му редовно се образува опашка. Особено търсен е от спортисти, претърпели тежки контузии, тъй като виртуозните му пръсти са в състояние да реставрират дори най-катастрофално унищожените ставни връзки. Баскетболният "Сакраменто Кингс" реши да се възползва от майсторството му и го направи лекар на отбора. Славата му постепенно стигна и до ушите на Американския олимпийски комитет, който го ангажира за доктор на националните отбори по кънки и колоездене за последните четири Oлимпиади. Може би затова често използва спортни метафори, за да опише изискванията на професията си: “Ако искаш да бъдеш шампион в каквото и да е спорт, трябва да тренираш като шампион - твърди лекарят. - Време и усилия - това е ключът към всеки успех. Професията ми е много тежка и изисква постоянно самоусъвършенстване. Нужни ca страхотна координация, издръжливост, самообладание и ловкост. Човек трябва да тренира ръцете си, очите си, интелекта си, независимо от това колко стаж и опит има.”

Като стана дума за време и усилия, може би сега е най-подходящият момент да ви върна за малко към сцената шедьовър на Антониони. Джак Никълсън твърди, че нейното заснемане е било нещо епохално и е продължило 11 дни! Целият хотел е бил построен специално за този седемминутен опус. Режисьорът е конструирал релси на тавана на стаята, по които да придвижи плавно камерата към прозореца. Как е постигнал безплътното преминаване през решетката ли? Цялата стена и металните тръби са били разрязани по средата и са се разтворили като железнозъбеста бетонна паст, за да може камерата да се изтръгне от стаята. Навън чакал колосален 30-метров кран. За да бъде свалена от релсите и закачена за крана, без да се изгуби усещането за елегантна безтегловност, камерата била оборудвана със сложна система от жироскопични устройства, създадени конкретно за филма. Защо е била нужна подобна маниакална кинематографична хореография? Какво друго очаквахте от човека, който твърди, че цветовете във филмите му са от също толкова голямо значение, колкото актьорите... Казват, че за да заснеме прочутата последна сцена в друг свой шедьовър - “Фотоувеличение”, Антониони е пребоядисал тревата в лондонски парк 23 пъти, за да постигне точно определен оттенък на зеления цвят.



Но дори нестандартна птица като него, бе изненадана от странната участ на “Професия: репортер”. Действително нещо много, много изненадващо се случи с произведението на Антониони преди около 30 години. Нещо безпрецедентно. Филмът просто изчезна! Изпари се в нищото! Оказа се, че тайнствен колекционер е закупил оргиналния негатив, както и правата върху лентата и го е изтеглил напълно от обращение. За филмотечни зомбита като мен остана само да предъвкваме осакатени, треперещи от старост версии на филма, запечатани върху антични видеокасети. Екстравагантният милионер искаше филма само за себе си, така както се иска антична амфора или платно на Писаро... и това бе вбесяващо. Понякога си го представях - излегнал ce самодоволнo върху кадифено канапе в изтънчения сумрак на домашния си кинотеатър, докато кадрите от филма се разтварят бавно и величествeно върху екрана като акварели на Де Кирико.

Колоездачът, за когото искам да ви разкажа, се появи неочаквано на американската спортна сцена в същата година, в която филмът на Антониони бе така алчно отвлечен от киноархивното си убежище. Щатите нямаха традиции в този изнурителен спорт. Все още ни предстояха епохите на Грег Лемонд, Армстронг, стихийната популярност, колосалната велосипедна промишленост, допингскандалите и т.н. Елитните колоездачи тук поддържаха тесен, автономен кръг и когато нашият герой направи опит да се включи в него, той бе посрещнат с известна насмешка и пренебрежение. Той бе прекалено наивен, прекалено неопитен, прекалено висок, прекалено тежък и… прекалено закъснял. Кой наистина започва да мечтае за пръв път за "Тур дьо Франс" на 24 години? Та нали хората тренират дробовете, мускулите и волята си от деца, само и само за да завършат това нечовешко изпитание... Но “старецът” колездач е от хората, които не обръщат внимание на скептиците. Подобно на лекаря, за когото ви разказах, той вярва, че всеки връх може да бъде изкачен, ако бъдат вложени достатъчно време и усилия. Изцеждащ, нечовешки тренировъчен режим го вкара в невероятна форма и когато cпечели титлата на Съединените щати, единственият човек, който не бе изненадан и впечатлен, бе самият той.



Тренировките му станаха още по-изтощителни и интензивни. Целта му беше Cвещеният граал на колоезденето - Обиколката на Франция. Не ставаше дума за нейното спечелване - мечтата му бе да се добере до Тура, да се сблъска с нечовешките му изкачвания, опасни завои, предизвикателства... и да го завърши. Да победи без дрога и машинации не толкова съперниците на шосето, колкото съперника в себе си. Великолепната му форма бе забелязана от новосформиралия се американски отбор 7-Eleven и като негов член той се представи повече от достойно в реномираната Обиколка на Италия. Резултатът на отбора бе толкова впечатляващ, че малко по-късно, невярващ и въодушевен, новобранецът колоездач се озова на старта на мечтания „Тур дьо Франс”. Още по-изненадващо бе представянето му. Младежът не само че не отпадна още в началото, но остави зад гърба си голяма част от световния велосипеден елит. Ден след ден, хълм след хълм, етап след етап колоездачът напредваше спoкойно и уверено към големия финал на Шанз-Елизе. Не е съвсем ясно какво точно се случи само няколко дни преди края на състезанието. Какво точно предизвика жестоката му катастрофа? Той самият или не иска да каже, или просто не помни. Дали е закачил улично препятствие с гумата си? Или не е влязъл както трябва в завой? Каквато и да е причината, велосипедът и неговият ездач са излетели във въздуха с огромна скорост. При падането колоездачът удря главата си с такава сила в паважа, че дори шлемът не успява да го предпази. Той е в полусъзнание. Кръв се стича по лицето му и въпреки че прави отчаян опит да се изправи, жестокото сътресение на мозъка не му позволява да продължи. Колоездачът отпада от състезанието само пет дни преди мечтания финал.

Въпреки че никога повече не успя да се добере до Тура, приносът му към този спорт и голямото му сърце не бяха подминати от щатската федерация и през 1999 година името му попадна в Залата на славата на американското колоездене.

Между другото, сигурно ще се съгласите, че ако имаше Зала на славата на филмовото изкуство, Микеланджело Антониони без съмнение щеше да присъства в нея. Понякога е трудно да се каже какво точно прави творенията му уникални, но тяхното вълшебство е неоспоримо. Антониони задава въпроси без да дава категорични отговори. Филмите му са тест, отправен към тази част от мозъка на зрителя, която регулира абстрактното мислене. Те често са почти лишени от диалог, но когато той присъства, човек трябва да внимава: в почти всяка дума се крие смисъл. Всъщност всяка сцена и всеки кадър ca наводнени със символика. Всичко е на мястото си - няма нищо случайно. Ако хотелската стая прилича на затворническа килия - това не е случайно. Ако на леглото до Никълсън има чифт очила - това не е случайно. Ако тялото му присъства върху кревата, но лицето му остава извън кадър - това не е случайно. Не са случайни нито картината на стената, нитo ъгълът, под който светлината се прокрадва в стаята, нито фактът, че героят се обръща с гръб към прозореца. В ръцете на Антониони 24 кадъра в секунда не са просто движеща се лента, а възможност да бъде създадена сложна, мозаечна композиция от метафори и шифрирани послания. И за да бъдат разбрани, човек трябва да ангажира тази рядко използвана част от съзнанието си, която е в състояние да възприеме всички отделни щрихи поединично, преди да ги обедини в цялостен, хомогенен образ. Те нямат нужда от начало и край; oт горе и долу; oт герои и антигерои; oт псевдокалоричните белтъчини, с които ни е закърмила масовата консумация. Те са импресия, която човек трябва първо да усети, преди да се е опитал да разгадае. Разбирате ли, Антониони не прави филми - той прави картини! Hавремето гледах “Професия: репортер” седем пъти в рамките на две седмици в галерията, наречена кино “Дружба”, и за моя изненада видях седем различни филма. Има хора, които все още търсят скритото послание на филма, но Джак Никълсън не е един от тях. Той винаги е твърдял, че знае точно за какво става дума в “Професия: репортер”. В даден момент героят му Дейвид Лок промълвява следното от екрана: “Проблемът е, че ние се опитваме да правим превод на всяко свое преживяване, използвайки все същите стари кодове”.



По някакъв странен начин, подобно на Джак Никълсън, кънкобегачът, за когото искам да ви разкажа, също е наясно с криптичното послание на Лок. Искате ли да се срещнем с него в един от най-напрегнатите моменти от живота му? Ето го: едва 21-годишен и облечен в прилепнало като бляскав епидермис по тялото му златисто трико, кънкобегачът се носи като ракета върху олимпийския лед. По петите му е легендарният световен рекордьор Кай Арне Стенсхемет от Норвегия. Двама изтъкани от мускули и воля мъже в жестока последна битка за олимпийското злато. Публиката е полудяла. Остриетата късат с хриптене леда, разпръсквайки облак от побеснели кристали зад шеметно летящите атлети. Остават 800 метра. Ненадейно бръсначът на дясната кънка на младия кънкобегач се натъква на цепнатина в леда. Публиката замира.

Само пет дни по-рано същият кънкобегач победи в ожесточен директен дуел световния рекордьор на 500 метра Евгени Куликов с няколко стотни от секундата. Този златен медал, както и олимпийският му рекорд бяха много изненадващи, тъй като никой не го смяташе за фаворит в спринтовите дисциплини. Само ден по-късно младежът се окичи и с второ злато - този път на 5000 метра. Невероятно, но малко по-късно станалият любимец на публиката олимпиец бе отново на върха на стълбицата - този път със златото в дисциплината 1000 метра. Сякаш нищо не можеше да го спре. Минаваше като огнена мъглявина по олимпийския овал, печелейки медал след медал и мачкайки рекорд след рекорд. Механиката му бе перфектна, психиката непоклатима, а мощта, издръжливостта и бързината, спотаени в чудовищните му бедрени мускули, правеха съперниците му безпомощни.

Именно нечовешката му мускулатура му помогна да преодолеее опасното спъване на 1500 метра. Кънкобегачът загуби равновесие, но някак си остана върху масивните си крака и намери начин да влезе отново в ритъм. Дори великият Кай Арне не можа да се възползва от ситуацията и минути по-късно младежът се окичи с четвъртия си златен медал и пореден олимпийски рекорд. Но това не бе всичко: само 48 часа го деляха от любимата му дисциплина: 10 000 метра. В нощта преди състезанието кънкобегачът не можа да заспи - унесе се чак на сутринта и бе събуден от треньора си минути преди финала. Това не му попречи да спечели петия си златен медал и да изпепели световния рекорд с цели 6 секунди.

Пет златни медала! Пет рекорда! Всяка индивидуална титла в цял един спорт бе негова. 21-годишният олимпиец се превърна в глобално явление. Постижението му бе немислимо и съпоставимо с това един и същи човек да победи във всички лекоатлетически дистанции на Олимпиада - от 100 до 10 000 метра. До ден днешен подобно нещо не е правено и едва ли някога ще се случи отново. Целият свят говореше за него - за могъщите му крака, голяма усмивка и... невиждана скромност. Момчето бе на върха на спортния Олимп, но се чувстваше крайно неудобно и правеше всичко възможно да се измести от центъра на вниманието. Сякаш не можеше да разбере защо всички камери са насочени към него, защо получава предложения за женитба от всички краища на света. Защо трябва да дава интервюта всеки пет минути? “Какво толкова съм направил - попита с недоумение кънкобегачът в една от срещите си с пресата. - Според мен хората надценяват значението на Игрите. Защо не интервюирате хора с истински професии?”

Думи, които ме карат отново да се замисля за мистериозно изчезналата лента на Антониони. “Професия: репортер” е филм за кризата на личността, която обича да се стоварва неочаквано и безмилостно върху хората на средна възраст. Когато човек усети, че дните, които е оставил зад себе си, са станали повече от тези, които му предстоят, съмненията често се превръщат в паника. Вратите, които си оставял открехнати, сякаш вече са затворени завинаги. Дали направих правилния избор? В личния си живот? В кариерата? Дали не трябваше да бъда археолог? Или пожарникар? Или учител? Дали не пропилях живота си? Може би... не е късно да започна всичко отначало. Може би някъде зад ъгъла все още ме чака истинската, единствена любов? Или поне моето голямо призвание?

В такива случаи много хора изоставят здравия разум и действат егоистично и импулсивно... като Дейвид Лок. Oкован в инфектиран от изневери брак, фалшиви приятели и усещане за незначителност, героят на Никълсън сякаш осъзна, че целият му живот се е превърнал в безучастен репортаж. Той се задушаваше в самия себе си и знаеше, че за да оцелее, му трябва ново начало, нов смисъл... нови кодове. Всички знаем колко е важно човек да не губи своята самоличност, но какво става тогава, когато самоличността ти не е нищо повече от координати на мястото, където са катастрофирали мечтите ти?

Историята на Дейвид Лок е нещо като екзистенциално съзерцание на отчаяното бягство на един човек от самия себе си. И може би предупреждение. Над целия филм витае някаква обреченост. Самоличността, казва Антониони, не може да бъде сменена като риза. Да, сигурно има начин да излезеш от килията, която си купил под наем. Възможно е даже да минеш през решетката, но дори да се измъкнеш от себе си, няма да можеш да се измъкнеш от последствията. Но не винаги е така. Мъдростта на филма е в това, че той отказва да бъде назидателен. Антониони не вярва в категоричните послания и знае идеално, че животът е далеч по-добър режисьор от самия него. Някъде във всеки негов филм живее и намекът, че в нашия свят няма нищо невъзможно.

Да вземем историята на кънкобегача например. Много, много странна сага... и не всичко в нея е такова, каквото изглежда на пръв поглед. Действително, великият Ерик Хейдън направи нещо безпрецедентно на Олимпиадата в Лейк Плесид. Помня как дори нашите медии не можеха да сдържат възхищението си въпреки гримасите на комунистическата цензура. От шестте златни медала на домакините пет бяха негови. Младият американец събра повече титли на тези Игри от Финландия, Норвегия, Холандия, Швейцария, Западна Германия, Италия, Канада, Унгария, Япония, Чехословакия и Франция взети заедно! Едва 21-годишен вече бе сложил целия свят в краката си. Чакаха го още много медали, рекорди, рекламни договори, телевизионни участия, обожание, красиви жени и много, много пари.

 И в този момент, необяснимо защо, Ерик Хейдън захвърли всичко зад себе си и се гмурна без абсолютно никакво колебание в напълно нова самоличност и нов живот, за който не знаеше нищо. Човекът, който се бе пързалял от малко дете ден и нощ сред виелиците на Уисконсин и който тренираше движенията си непрекъснато, дори у дома върху пластмасова плоскост, просто махна с ръка и... изчезна. “Аз не съм станал кънкобегач заради славата - каза Хейдън на прощаване. - Ако исках слава, щях да стана хокеист. Златните медали не значат много за мен. Ако някой ден го закъсам за пари, сигурно ще ги продам. Свършвам с кънките. Може би... ако имаше начин да бъда анонимен спортист, както преди, щях да продължа.”

Ерик отказа да рекламира бирени компании и бързи храни и нахлузи с усмивка новата си самоличност: тази на колоездач. Не го спряха нито скептиците, нито възраженията на финансовите му съветници. Фактът, че с неговoтo масивно телосложение и липса на опит успя да спечели американската титла, говори много за нечовешката му воля. И въпреки че жестоката катастрофа пет дни преди финала му попречи да завърши Обиколката на Франция, той вече бе постигнал целта си. Бе доказал на себе си, че е способен да избяга от най-бързия кънкьор на света. С няколко завъртания на педалите да остави и него, и златистото му трико далеч зад себе си.

И в този момент колоездачът реши, че е време отново да захвърли напълно настоящата си самоличност и да облече следващата. Ерик завърши първото си висше образование в Уисконсин, след което бе приет в престижната медицинска академия в Станфорд. Дългото, изнурително следване не го изплаши, защото, както знаем, винаги е вярвал в печелившата комбинация от време и усилия. В един пролетен ден на 1991 година му бе връчена тържествено диплома на доктор и петкратният олимпийски шампион Ерик Хейдън положи Хипократовата клетва. До ден днешен не е забравил нито дума от нея. Фактът, че в момента е един от най-търсените травматолози на Америка, се дължи не на легендарното му име, а на абсолютния му професионализъм и жажда за самоусъвършенстване. Колкото и да е невероятно, много от пациентите му нямат представа, че личният им лекар с тих глас и широка усмивка е жива олимпийска легенда. Наскоро холандската преса, където този спорт е религия, го нарече най-великия бегач за всички времена. Що се отнася до медалите, самият Ерик признава, че в продължение на години са събирали прах в забравено чекмедже в дома на родителите му.

И двамата негови пациенти, с които се свързах за тази статия (Сюзън Евънс и Стив Тилфорд), ми казаха едно и също нещо: че Хейдън се гордее далеч повече с постиженията си нa лекар, отколкото нa кънкьор. За него всеки излекуван човек е златен медал, несравнимо по-благороден от олимпийския. Всеки път, когато сте на път да се разочаровате от човешката раса, си спомнете за доктор Ерик Хейдън. Вярно е, неговата история е странна. История на три отделни самоличности, която сякаш няма нужда от начало и край, от горе и долу, от псевдокалории. За да бъде разбрана напълно, ще трябва да възприемем всяка една от трите й части поотделно, преди да ги обединим в цялостнa хомогеннa картина. В ръцете на доктор Хейдън 24 часа в денонощието не са просто интервали от безвъзвратно отминали моменти, а възможност да бъде създадено нещо хуманно, хубаво и стойностно. Разбирате ли, той не прави отлитащи моменти - той прави живот! Доктор Ерик Хейдън никога не се е отказвал от себе си по начинa, по който го направи Дейвид Лок. Кънкьорът и колоездачът ще бъдат част от него до края на дните му, но истинската му самоличност – тази, на чийто прозорец няма решетки - винаги ще принадлежи на лекаря.



Казват, че кризата на идентичността е характерна за хората на изкуството и особено за актьорите, използващи метода на Станиславски. Най-добрите от тях са свикнали да се превъплъщават до такава степен в героите си, че често с месеци губят своята собствена идентичност... като Джак Никълсън например. Истината е, че той не бе в ролята на Дейвид Лок или Дейвид Робинсън, или някой друг. Той играеше Джак Никълсън и навярно затова филмът има огромна стойност за него. Може би затова почти никой нe бе изненадан, когато именно той се оказа мистериозният колекционер, отмъкнал филма на Антониони от световния архив. За щастие, след като му се наслаждава в продължение на две десетилетия, големият актьор най-после се раздели с негатива преди няколко години и предостави филма изцяло на Sony Pictures, заявявайки, че просто иска той да бъде разпространяван без съкращения и комерсиални модификации.

Понякога наричаме киното седмо изкуство и причината не e нито Спайдърмен, нито Годзила. Причината са творения като “Професия: репортер”, които ни карат да мислим, да се съмняваме и да търсим не само големите отговори, но и техните въпроси. Аз не вярвам на тези, които твърдят, че днешната генерация не може да оцени филма. Изкуството си е изкуство и дори след 400 години ще има хора, които ще се взират в подвижните картини на Антониони и ще оставят въображението си да се лута омагьосано из неговите пищни композиции.

Разбира се, както сега, така и тогава ще има и такива, които няма да искат да разберат нито посланията на италианския режисьор, нито живота на добрия, скромен лекар. Но те нямат вина. По-скоро имат проблем. Проблем толкова стар, колкото е стара уязвимата човешка самоличност. Вие вече се досещате точно кой е той, нали? Да, разбира се, напълно сте прави: техният проблем е, че се опитват да правят превод на всяко свое преживяване, използвайки все същите стари кодове.

Още от Медии

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти