Испания: да умреш от реалността

Докато оглушителният иберийски шум заглушава съзнанието ви, нека само припомним, че Испания е толкова победена, колкото самата тя остави останалите световни сили в рамките на едни доста скорошни четири години. Това е футбол, не точна наука, а метафора на живота и никой не е длъжен, нито може да е винаги на върха. Не съществува еликсирът на вечността, сменят се един след друг победителите и победените. Да се обективизира страстта е загуба на време – триумфите вдигат ръста и на джуджетата, а пораженията дават път на подклаждащите дискретно огъня пиромани. Това важи за абсолютно всички: играчи, треньори, съдии, градинари, метеоролози, съседа от долния етаж…

Често се забравя, че от другата страна на шахматната дъска стои съперник. Например Италия, която този път бе много по-добра от Ла Роха. Никой не го обясни по-точно от Жерард Пике: „Не сме на нивото отпреди.” Амин. Кой или кои са виновните? Никой. Това е просто резултатът от нуждата да удържаш тежестта на издигнатите до облаците очаквания. В Париж Испания умря от реалността. Нищо ненормално, нито терминално.

Когато се слиза от пиедестала, не е препоръчително да се забравя изкачването дотам и кои са били крайъгълните му камъни. Трябва да се дава точна сметка за цената на похода нагоре и да се подготви нов, и това не значи задължително да е още от утре. Междувременно Испания трябва да подсили наличното към момента, за да не излезе от списъка с конкурентоспособните отбори.

Тимът не дойде във Франция за забавление, въпреки скандала по казуса „Торбо”, въпреки охладняването на отношенията между Висенте дел Боске и Икер Касийяс след гласуването на доверие към замесения в този скандал конкурент на легендарния вратар (Сан Икер отказал да играе срещу Хърватска с думите: „Титулярът е Давид де Хеа!”) и въпреки голямата уста на Педро. Преди турнира големите дебати бяха около изключването от състава на Иско и Саул Нигес. Дел Боске заложи в четирите мача на една и съща титулярна единайсеторка с представители на големи клубове като Манчестър Юнайтед, Атлетико Мадрид, Реал Мадрид, Барселона, Манчестър Сити и Ювентус, като само Алваро Мората не бе протагонист в своя.

През 2008 г. Луис Арагонес също повтори четири единайсеторки. Ако не го стори повече пъти, е само защото след две победи в групата мачът с Гърция не бе от такова значение като сега (заради различния формат) и после защото Давид Вийя получи контузия в полуфинала с Русия.

Отпадането може да постави под риск основите, извели Испания до центъра на футболния свят. Сегашната епоха не се затваря, за да се мине на друга страница, а е огледало на вдругиден.Испанският футбол беше и е голямото явление на последното десетилетие, със забележително изпъкване на футболисти и треньори. Сега трябва да се даде път на нова мисъл, която пак да отличи този стил и да го направи напредничав.

Не е лишен от смисъл Серхио Рамос, когато казва, че „е лесно да се говори за промени от фотьойла с пакетче чипс в ръката”, макар че проблемът на Ла Роха може да е точно това – че не може да има на пейката си човек, който, дори да не държи пакетче чипс в ръката, само гледа, ала не вижда. Марсело Биелса казва, че намесата на треньор не е нужна, когато отборът му има вътрешни импулси, решаващи с точност всеки проблем на терена. Арагонес наложи този път в Ла Роха и после го последва Дел Боске, но тогава играчите имаха това качество и ниво. Днес го нямат.

Не бе случайност, че точно мъдреци като Арагонес и Дел Боске изградиха триумфалната Ла Роха – двама подходящи, експертни, близки до играчите си, убедителни всеки по своя начин и много честни към хората от съблекалнята и периферията треньори. На своите 65 години е нормално Дел Боске да иска да се откаже след осемгодишен престой, а във федерацията нямат яснота кой да го наследи. Знае се само, че на президента се нрави Хоакин Капарос – много опитен наставник, ала с доста различен футболен вкус от този на златната Ла Роха. На нея ѝ трябваха повече от 80 години да намери рецептата за триумфите и няма да е разумно сега да бърка нова.

„Простете, че ви наричам джентълмени, но е защото не ви познавам много добре”, казваше гениалният Граучо Маркс. Парадоксално, и шегата настрана, голямата грешка при търсенето на наследник на Дел Боске ще е слугуването на имена, а не на познания. А точно от това се нуждае една група играчи с голям талант, но малко идеи, както я определи Антонио Конте.

Би било редно да си припомним завещанието на тази златна селекция – от Луис до Дел Боске, от Чави до Икер и т.н. Само осем страни са печелили световната купа от 1930 г. насам, само девет са вземали европейската след основаването на турнира през 1960-а и осем са триумфирали в Копа Америка от 1916-а насам. А едва четири европейски и три американски са били на върха и на двата подиума. За привържениците на тълкуването според чистите резултати трябва да подчертаем, че в този клуб е и Испания, при това тя е единствената спечелила поред европейска, световна и пак европейска купа.

Не са били малцина детронираните – от Бразилия до Германия. Футболът, както се случи сега с Ла Роха, се разправя с всички. Между победата и загубата се простира една почти невидима линия. Стига само да прехвърлим един поглед обратно към списъка с провалилите се с националните си отбори: Лионел Меси и Кристиано Роналдо (за момента), Ди Стефано, Пушкаш, Еузебио, Крайф, Зико, Малдини…

За суперзвездите футболът може да е прокълната игра. Защо само за Испания да не е?! Трябва да приемем реалността, толкова често убиец на мечтите, и да започнем наново. Нищо не гарантира завръщане в рая. Но преди да се предадем пред разочарованията, нека си припомним, че най-близкият път към славата е от Виена до Киев със спирка Йоханесбург.

Хосе Самано, „Ел Паис”

Следвай ни: