Благо Георгиев: Стоичков е първият човек, който ме викна в националния, и винаги ще му бъда благодарен

Благой Георгиев говори ексклузивно за предаването „Код Спорт“ по ТВ+ в Москва. Той игра 10 сезона в Русия и е един от националите, играли за последно на голям форум. Има 50 мача и 5 гола за България. Не тръгна от ЦСКА или Левски, а от добрата стара Славия. Игра в Алавес и Дуисбург, за да намери своето място по руските терени. Във визитката му личат 105 мача за Терек (Грозни), 36 за Амкар (Перм), още 37 за Рубин (Казан) и на финал 30 за Оренбург. Общо 208 двубоя по терените на домакина на Мондиал 2018. Преди половин година Георгиев се отказа от футбола, но още е в отлична форма. Беше си забранил да говори пред български медии, но направи изключение за „Код Спорт“.

- Здравей, Благо и добре дошъл на терена на „Код Спорт! Отдавна не си давал интервюта – има ли причина за това? Обиден ли си на някой?

- Наистина отдавна не съм давал интервюта. За обида не искам да говоря, защото са минали четири години и не искам да се връщам толкова назад. Просто така си бях решил, но с теб се познаваме отдавна и се радвам, че мога да ти дам това интервю.

- Окончателно ли реши да се откажем от активна кариера или след време може да се завърнеш?

Напоследък са модерни тези завръщания, но може би при теб такива половинчати работи няма…

- Честно казано вече съм го решил и официално го обявих. В последно време не се чувствах щастлив. А ако нещата, които правиш, не ти носят радост, няма смисъл да ги правиш. Може да се каже, че се пренаситих и ми писна, макар че имах договор за още година и половина. Чувствам се прекрасно, в много добра физическа форма, без значение от годините. Но като не си щастлив, няма смисъл.

- А как влезе на терена на бизнеса – със спринт или по-предпазливо?

- Лека-полека влизам. Има доста хора, около мен, които ми помагат и са много навътре в нещата. Всичко е въпрос на време. Трябваше да оставя футбола, без който винаги съм казвал, че не мога, но дойде такъв етап от живота ми, в който трябва да кажеш „Стоп“ и да започнеш да се развиваш в друго поприще.

- Живееш в Москва – свикна ли с т. нар. „пропки“, с динамичния ритъм в този над 20-милионен град?

- Отдавна съм тук, но никога не съм мислел, че ще свикна с това. Преди като идвах за два-три дни и виждах тези задръствания, никога не съм мислел, че ще свикна. Но човек свиква с всичко, вече не ми прави впечатление и се чувствам щастлив тук.

- А липсват ли ти контактите от футбола, с хората, с които мина кариерата ти? Дори Венци Стефанов, който те има като син, леко беше засегнат и в едно интервю те провокира да се обадиш с думите: „забравил е откъде е тръгнал“…

- Никога няма да забравя откъде съм тръгнал. Всеки, който ме познава, знае много добре какъв човек съм. Винаги помагам, на който мога и ще продължа да го правя. Има хора, които обичат да се изявяват по вестници и по списания. Аз не искам да говоря по този начин. Ако има нещо, аз ще му го кажа лично в очите. А и не виждам смисъл да се правят някакви интриги чрез медиите.

- Смятам, че това е приятелска провокация…

- Аз нямам нищо против Венци, напротив. Винаги съм казвал, че много го уважавам. Той ми е подал ръка във футбола и никога не мога да кажа лоша дума.

- Кои са сходните черти на руския футбол с българския – като манталитет, устройство, поведение и кои са най-големите разлики?

- Има доста таланти в България и в Русия, които не са се доказали. Разликата е в парите. За никой не е тайна, че в Русия се плаща доста добре. Не е случайно, че звезди от цял свят идват тук. И аз имах много предложения, когато бях в Германия, но реших да взема парите в Русия, вместо да правя някаква кариера. И Венци ми е казвал, че децата ще те попитат: „Тате, имаме ли мляко в хладилника?“, а не „Тате, в кой отбор играеш?“.

- Как се чувстваш в семейния живот? Струваш ми се доста променен, улегнал, вече ги няма неизменните шеги от футбола около теб и по-лежерния начин на живот. Може би ти омръзна и това…

- Честно казано, отдавна ми омръзна. Всичко с времето си. Били сме по-млади, всеки прави глупости и грешки като млад. Но вече ми писнаха тези неща, а може би си казаха дума и годините. Макар че аз ще се чувствам млад дори и на 50 или на 60, защото съм млад по душа. Гледам си семейството и вече водя по-спокоен начин на живот, без излизания и такива неща.

- Десет години игра в Русия. Къде се чувстваше най-щастлив от всички спирки в кариерата ти?

- Където и да съм играл, винаги съм се чувствал щастлив и хората са ме приемали много добре. И ръководството, и феновете, и треньорите. Никога не съм имал проблеми. Но може би най-щастлив съм бил в Рубин. Пасна ми и като атмосфера, и като футболисти. Може би най-спортният град в Русия. Всичко беше окей.

- Вярно ли е твърдението, че заради теб президентът на Чечня Кадиров е дошъл на рожден ден в София? Това слух ли е или истина?

- Не мога да кажа, че не е изпитвал симпатии към мен. Всеки би се радвал да има такъв приятел! Много съм радостен, че се запознах с този човек. Помагал ми е много в два-три случая, за което съм му благодарен. Сигурен съм, че който и да му звънне по всяко едно време на денонощието от хората, с които съм играл, винаги ще помогне.

- Много митове има около него, всичко ли е истина?

- Не са митове, а истина! Всичко е едно към едно. Легенда в Чечня! Хората много го обичат и уважават, а и той прави всичко за Чечня и за Русия. Затова има такава популярност.

- Има ли нещо, за което определено съжаляваш в кариерата си и в живота си досега?

- Ако кажа, че няма, ще излъжа. Всеки човек, ако може да върне нещо в началото, ще го направи по еди-какъв си начин. Всеки прави грешки, няма безгрешни хора. Аз съм направил достатъчно такива и ако мога се върна назад, ще направя нещата по друг начин не само във футбола, но и в живота. За футбола мога да кажа, че не съм направил кариера в големи отбори, в европейски грандове и освен купата и шампионата в Сърбия, не съм печелил друго. За футболистите най-важни са купите и наградите, не толкова индивидуалните, а екипните.

- Помниш ли дебюта си за националния отбор?

- Естествено, че го помня! Беше малко комедиен, защото домакинът ни беше объркал фланелките с Мечо Телкийски и аз взех неговата…

- Абсолютна изненада беше появата ти в титулярния състав…

- Да, благодаря на бате Ицо, че ми гласува доверие! Стоичков е първият човек, който ме викна в националния и винаги ще му бъда благодарен. Но дори и да не го беше направил, винаги ще ми е на сърце, защото е най-големият футболист на България! Всеки ни познава по света заради него. Дори един приятел ми разказа, че в Индия един таксиметров шофьор го бутал с една тояжка и му викал: „Ицо Стоичков, Ицо Стоичков…“ Даже в Индия ни познават заради него. Каквото и да кажем за бате Ицо, е малко.

- За раздялата с националния има една версия, че има бойкот срещу Лотар Матеус, а ти единствен не взимаш страна и после ставаш жертва на интриги. Вярно ли е или са слухове, които не кореспондират с истината?

- Не мога да кажа, че не съм бил в добри отношения с Лотар. Но че съм бил зад него и не съм подкрепил някой друг, е смешно да се говори. Колкото време съм бил в националния, винаги колективът е бил на много високо ниво, всички сме били сплотени и никога не е имало такива дрязги. Отказах се от националния поради съвсем други неща и хора. Загърбил съм това, не се сърдя на никого.

- Не искаш да отваряш пак „страницата“…

- Да. Защо пак отново да влизам в интриги? Няма смисъл!

- Какво не достигна на вашето поколение, също много талантливи и технични играчи, за пробив в големия футбол, подобно на „златния“ ни отбор?

- Без да се лъжем, явно липсва и класа. Без качествата и класата, която са имали през 94-а, не може да се постигне това нещо. А и не сме играли чак в такива отбори. Има двама-трима, които са били в топ отбори, а през 94-а всички играеха в много класни тимове. Така се трупа рутина и опит, и вече не се страхуват от никой. Могат да излязат и срещу най-силните и ще са наравно с тях. Много е важно къде играеш, защото тогава добиваш самочувствие, за да повярваш в себе си. Донякъде трябва и шанс.

- Не те ли изкушаваше нещо от футбола – спортен директор, мениджър, треньор? Някога имал ли си афинитет към тези позиции?

- Никога не съм искал да бъда треньор.

- Защо?

- От една страна, защото винаги някой ще е недоволен от теб. Няма как всички да са ти приятели и да са ти благодарни. Достатъчно врагове съм си създал и в България, и къде ли не, за да го направя и като треньор. От друга страна, като свършиш с футбола, поне за мен най-важното бе да се отдам на семейството си. С тези лагери и тренировки, постоянно си някъде и не виждаш семейството си. А ако си треньор, е още по-зле. Футболистите тренират два часа и си отиват, а треньорите са по цял ден на базата. А кога да отделиш време на семейството, ако не след футбола? Децата растат без мен и беше много важно да прекарвам повече време с тях.

- С кого си бил най-близък през годините във футбола?

- В националния съм бил в стая с Божинов, с Михайлов. В Русия има доста футболисти, с които и до днес се чувам. Приятели са ми и мога да разчитам на тях.

- Най-безкомпромисният защитник, който си срещал в кариерата си?

- С националния сме играли с Италия, а който и да вземеш от „скуадра адзура“, всички са научени футболисти и е доста трудно да играеш с тях. Дават „безплатни лекции“. Всеки знае кога да е на точното място. В Русия има много силни играчи. Например Игнашевич, който вече е на 37-38 години и продължава да играе на много високо ниво.

- Футболът в коя страна най-много ти импонира?

- От големите първенства Испания и Англия.

- Видя какво е в Испания и в Германия...

- В Испания отидох в отбор, който беше в криза и му беше много трудно да се спаси. За половин година сменихме трима треньори в Алавес. Имахме много екзотичен президент, който беше всичко - от президент, през треньор до домакин, масажист, шеф на агитката и шофьор на автобуса. Правеше абсолютно всичко! Никога не съм си представял, че в Испания толкова малко тренират. В Алавес дори не можех да се изпотя на тренировка! В Германия беше съвсем друго. Честно казано, престоят ми в Германия ми хареса много повече, отколкото в Испания. Ако мога да избирам сега между двете, ще избера Германия, защото там всичко ти е подредено, не мислиш за абсолютно нищо друго, освен за футбол. Бази, екипировки, терени – всичко е на топ ниво. Много бях щастлив в Германия.

- Телевизионният футбол влиза ли в програмата ти за възстановяване, за почивка?

- Да, всеки ден гледам мачове и затова понякога се караме с жена ми. В нас винаги се гледа футбол и всички са свикнали.

- Есмер вече разбира ли от футбол?

- Мисли, че разбира повече от мен, което е най-големият проблем. Както в България – всеки разбира от политика и от футбол, в кръга на шегата.

- Синът ти ли определя програмата ти за деня?

- Още е малък и е нормално всеки да се съобразява с него. Малко да гъгне и всеки е на нокти. Така беше и при първите ми две деца. За всяко малко дете се притесняваш, докато порасне. Но без тях сме заникъде! Най-важното за мен са децата. Те са най-голямото богатство!

- Доколко сега си отдаден на религията? Имаше един период, в който бе едва ли не обсебен.

- В Русия, както и в България се запознах с много служители на църквата – свещеници и владици, дори с патриарха. Ходим постоянно в българската църква. Познавам свещеник Теоктист от 15 години, който е представител на българската църква. Почти всеки ден или се чуваме или ходя някъде. Това е най-важното за мен и никога не мога да го оставя.

- Религията и семейството ли те зареждат най-много?

- Да, без вяра, няма да има семейство, няма да има нищо! Вярата за мен е номер 1 и винаги ще остане така.

- Доколко един футболист може да бъде отдаден на религията?

- Всеки човек първо трябва да мисли за това - да греши, колкото се може по-малко и да води правилен начин на живот. Колкото и да е смешно, че аз го казвам, след като съм направил доста грешки и съм живял неправилно… Но след това съжалявам! Ако се стремиш да не повтаряш предишните си грешки, ще бъде много добре.

- Играл ли си с бразилци в Русия? Те също са много религиозни, какво впечатление са ти направили? Някои смятат, че преиграват, други че наистина са отдадени на вярата?

- Аз играх с Карлос Едуардо, който не беше много набожен. Рубин го купи за 20 милиона от Хофенхайм. Много голям мой приятел. Но той имаше един близък, който наистина беше много набожен и това не е преиграване. За тях футболът и религията са на първо място!

- Има ли нещо, което искаш да споделиш след толкова години мълчание?

- Искам да предложа на хората в България да не бъдат толкова завистливи, да не гледат какво се случва при другите, а да си гледат собствения двор. Тогава всичко ще бъде по-добре за благото на цяла България!

- Какво си пожелаваш за финал?

- Пожелавам си както на мен, така и на абсолютно всички, да сме живи и здрави, Господ да е с нас и да ни помага! А ако може и всеки ден малко от малко да бъдем по-добри, както към самите нас, така и към всички хора.

Следвай ни: