Изповедта на Императора за проваления талант, фавелата и бягството от Интер

Приятели, тези от вас, които са на поне 30 години, със сигурност знаят кой е Адриано. За останалите Адриано е един от големите таланти на футбола в Бразилия. Когато премина да играе в Интер, много хора видяха в него следващия Роналдо. И наистина това момче имаше качествата и таланта да се превърне в един от най-големите нападатели в началото на века. Неслучайно го наричаха Императора. Император, който както се възкачи на футболния трон, така и се сгромоляса от него. Обикновено момче от фавелата, стигнало до върха и върнало се обратно в тинята. Човек вероятно видял всичко в този живот и решил, че да живееш скромно, но щастливо е за предпочитане пред това да имаш милиони в банковата сметка, но да прекараш Коледа далеч от семейството си. Тъжна, поучителна история, или история за това как трябва човек да живее, а може би много от вас ще видят един съсипан човек, посегнал към най-лошото, всеки сам ще прецени за себе си, но сме длъжни да ви направим свидетели на неговия разказ от първо лице. Адриано разкри себе си пред изданието The Players Tribune, допускайки го близо до своето сърце.

Писмо до моята Фавела

„Знаеш ли какво е чувството да си обещаващ талант? Аз знам. Знам, какво е да си провален талант. Най-големият провал във футбола: Това съм аз. Харесвам думата “провал”. Харесвам я не само как звучи, но и защото съм обсебен от това да проваля живота си. Чувствам се добре в този ужасен образ на "провала". Наслаждавам се на тази стигма. Не взимам наркотици, както се опитват да го изкарат. Не се въвличам в престъпления, макар че можеше. Не обичам да ходя по дискотеки. Винаги ходя на едно и също място в моя квартал. Ако искаш да ме срещнеш, заповядай там. Пия всеки ден.

Как човек като мен стига до момент в живота си да пие всеки ден? Не обичам да давам обяснения, но ще ти кажа. Пия, защото не е лесно да си обещание превърнало се в дълг. С възрастта става дори по-лошо. Наричат ме Императора. Представи си само. Момче, израснало във фавела, да получи такъв прякор в Европа. Как би си обяснил това, човече? Е в крайна сметка, може би съм постигнал някои неща в живота. Много хора не разбират защо съм изоставил славата, за да се завърна в стария си квартал и да пия до забрава. Защото в даден момент от живота си го исках и след като си взел подобно решение в живота си е много трудно да се върнеш. Но няма да говоря затова сега.

Искам да дойдеш с мен да ти покажа. Живял съм в скъпарски квартал на Рио дълги години, но пъпът ми е хвърлен във фавелата - Вила Крузейро. Хайде скачай и да тръгваме, ще идем с мотор. Ще кажа на правилните хора, че идваме. Днес ще разбереш какво прави Адриано, когато е с приятели на своето специално място. Без фалшиви заглавия, само истината. Както ти казах, ето го там, точно до входа на квартала, футболното игрище.

По дяволите, тук съм играл повече футбол, отколкото на “Сан Сиро”, може да се обзаложиш на това. За да влезеш или излезеш от Вила Крузейро трябва да минеш покрай игрището. Футболът е завлядал живота ни. Тук моят баща бе истински щастлив. Алмир Лейте Рибейро. Може да го наричаш Мириньо, така го знаеха всички. Този човек имаше важен статус. Ако мислиш, че лъжа, може да питаш всеки тук. Всяка събота изпълняваше една и съща рутина. Ставаше рано, приготвяше си раницата и отиваше право на игрището. Казваше ми: “Хайде ставай приятел, чакам те. Да тръгваме, днес мачът ще е тежък.”

По онова време отборът ни се казваше “Ханг”. Защо е това име? Нямам представа, човече. Когато започнах да играя, вече се казваше така. Дълго време играх с жълто-синята фланелка. По-добре ми повярвай. Същите цветове като на Парма. Дори когато заминах за Италия, не спрях да играя в отбора. Разбира се, през 2002-а година можех да участвам, когато се прибирах за почивка в Бразилия и естествено постоянно играех. От летището хващах такси право към Крузейро. Даже не отивах до къщата на майка ми, а директно на игрището. Минавах да оставя чантата и започвах да тропам по вратите на приятели ми. Заедно обикаляхме по улиците, играейки с топката или се размотавахме из баровете. Имахме един тежък съперник Чапа Куенте. Дори играхме на един от финалите на аматьорския шампионат един срещу друг. По това време бях в Парма. Чувахме се по телефона всеки ден с баща ми и той ми казваше: “Записал съм те в отбора, синко. Момчетата треперят. Те ми казват, че не е честно, но не ме интересува. Ти ще играеш!” Разбира се, че играх.

Баща ми обичаше да обявява стартовия състав, държейки любимата си газирана напитка, друго не пиеше. Бяхме страхотен отбор, можеше да играем в Шампионската лига с този отбор. Ще ти нарисувам картината. Горещо време в Рио, силна музика, самба, горещи брюнетки се разхождат около теб. Господи на небесата, благослови ни всички. Няма нищо по-добро на планетата, приятелю. Спечелихме финала и имаше фойерверки из цялата фавела. Беше невероятно.

Помня, че на същото това игрище за първи път пих алкохол. Тогава бях на 14 години. Беше на едно празненство в квартала и всички мои приятели си бяха сипали по чаша бира. Танцуваха самба и просто реших, че няма как да не опитам и аз. Взех една чаша и си сипах бира. Още с първата глътка усетих пияната и специфичния вкус. Един цял нов свят на “забавление” се отвори пред мен. Баща ми побесня, той не обичаше пияниците, още по-малко обичаше да вижда деца да пият. Той беше лидер в квартала. Всички го уважаваха, беше за пример. Футболът бе неговото нещо. Една от мисиите в живота му бе да предпази децата от това да вършат неща, които не бива. Затова се опитваше да “вербува” децата да играят футбол и да ходят на училище. Неговият баща е бил пияница, дори е починал вследствие на пиенето.

Всичко, което научих от баща ми, бяха жестове. Никога не сме водили задълбочени разговори. Старецът не беше от хората, които философстват или дават морални уроци, не. Ежедневната му честност и уважението, което другите имаха към него, бяха това, което ме впечатляваше най-много. Смъртта на баща ми промени живота ми завинаги. До ден днешен това е проблем, с който не съм се преборил. Всичко започна тук в общността, за която ме е толкова грижа.

Вила Крузейро не е най-приятното място на света, точно обратното. Това е наистина опасно място. Животът тук е труден, хората страдат. Много приятели поеха по другия път. Огледай и се ще разбереш. Ако трябва да ти разкажа за всичките ми познати, които загубиха живота си, ще ни отнеме дни. Господ да ги прости! Може да питаш всеки тук, че ако имат възможност да се измъкнат, биха го направили. По дяволите, баща ми беше прострелян в главата по време на парти тук в квартала. Куршумът влезе през челото и се заби в тила. Докторите не успяха да го махнат. След тази историята семейството ми никога повече не бе същото. Баща ми започна редовно да получава гърчове. Виждал ли си човек да получава епилептичен припадък? Не ти трябва да виждаш подобна гледка, приятел. Страшно е.

Бях на 10 години, когато той бе прострелян. Израснах с неговите кризи. Мириньо не бе способен да работи. Издръжката на семейството падна на плещите на майка ми. И тя пое отговорността. Тук в квартал сме едно голямо семейство всеки помага на другите с каквото може. Баба ми също много се грижеше за мен. Без тези хора щях да съм едно нищо.

Къпахме се в една яма в края на алеята. Това представляват “басейните” във фавелата. Не го знаеше това, а? По дяволите, ако е адски горещо в южната част на Рио при богаташите, представи си какво е в северната част. Децата просто се поливаха с кофа с вода, за да се охладят. До ден днешен предпочитам този вариант. Ходя да плувам в басейните, в морето, само за да се правя, че съм част от обществото на заможните. Истината е, че съм щастлив, когато се къпя на покрива, поливайки се с кофа с вода, както правим тук във фавелата.

Виждаш ли хората тук, шумът. Фавелата е едно различно място. Отваряш врата и виждаш своя съсед. Тук всички се познават. Това ме изненада най-много в Европа. Улиците са тихи, хората не се събират, всеки е сам за себе си. Първата Коледа, която изкарах в Милано беше трудна за мен, човече. Краят на годината е много важен за моето семейство. Всички се събираме. Винаги е било така. За Нова година цялата фавела се събираше. Когато отидох в Интер, на първата си Коледа бях сам в апартамента си. В Милано е адски студено. Това мрачно време, което те удря по време на зимните месеци в Северна Италия. Улиците са празни, дните са къси. Всичко това в съчетания с носталгията по дома ме караха да се чувствам зле.

Зеедорф все пак беше уникален приятел. Той ме покани у тях за Коледа. Представете си празника у тях, елегантност, която трябва да видите. Всичко беше прекрасно, но истината е, че исках да съм у дома в Рио. Не издържах дълго на празничната вечеря у Зеедорф и се прибрах вкъщи. Обадих се на майка ми с думите: “Здравей мамо, Весела Коледа!”, а тя ми отвърна “Весела Коледа, синко, липсваш ми. Всички са тук, само ти ни липсваш.” Можех да чуя смеха на останалите около нея, силната музика през слушалката. Представих си цялата картина само по телефона. Веднага започнах да плача.

Бях съсипан след разговора. Взех едно шише водка и го изпих цялото съвсем сам. Плаках цяла нощ и съм заспал на канапето. Но какво можех да направя? Бях в Милано и гонех своята цел, за която бях мечтал цял живот. Бог ми даде възможността да съм футболист в Европа. Благодарение на Бог успях да подобря живота на семейството си. И това беше малка цена, която трябваше да платя. Когато напуснах Италия се скрих тук във фавелата. Бродех три дни и никой не ме откри. Няма начин някой да ме открие тук, защото правило номер едно във фавелата е да си затваряш устата. Ако си мислиш, че някой ще ме издаде, се лъжеш, защото тук няма предатели. Пресата в Италия полудя. Полицията в Рио дори организира акция за моето “спасение”. Дори казаха, че съм бил отвлечен. Сигурно се шегуваш? Можеш ли да си представиш, че някой тук ще ме нарани… мен, момче от фавелата.

В Европа всички ме разкъсваха, независимо дали ми харесва или не. Имах нужда от свобода. Не можех да издържам повече да съм в полезрението на камерите, където и да се появя в Италия. В моето общество нямаме подобен проблем. Когато съм тук, никой отвън не знае какво правя тук. Това е проблемът на хората. Те не разбират защо съм тук. Не е заради жените или алкохола, още по-малко заради наркотиците. Всичко е заради свободата. Исках спокойствие. Исках да живея, да се почувствам отново човек, поне малко. Това е самата истина. Когато бях в Италия се опитвах наистина да върша това, което искаха от мен. Пазарих се с Роберто Манчини. Стараех се при Жозе Моуриньо. Плаках на рамото на Морати, но не успях да сторя всичко, което искаха. Справях се добре няколко седмици, избягвах да пия, тренирах като кон, но в крайна сметка се връщах обратно. И това се повтаряше отново и отново.

Хората изговориха доста глупости по мой адрес. Но те не знаеха защо го правя. Правех го, защото не се чувствах добре. Имах нужда от пространство. Сега сам го виждаш, има ли нещо нередно в начина ми на живот? Не, съжалявам, че те разочаровам, но единственото, което търся тук е спокойствие. Тук ходя бос само по къси панталони, играя домино, спомням си истории от детството, слушам музика, танцувам с приятели и спя на пода. Виждам баща си из тези улици. Какво повече може да искам? Дори не водя жени тук, повече или по-малко общувам с жени от общността, защото търся спокойствие и мога да помня моята същност. Затова все се връщам тук.  Тук съм уважаван истински. Тук е моята история. Тук научих какво представлява общността. Вила Крузйеро не е най-доброто място на света. Вила Крузейро е моето място."