Стойка Кръстева: Спирам със спорта! Решението ми е окончателно

Първата ли олимпийска шампионка в бокса Стойка Кръстева гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. В кариерата си тя премина през множество перипетии, за да успее да изкачи боксовия Олимп това лято в Токио. И прибави най-ценното отличие към богатата си колекция, включваща две евротитли и два сребърни медала от световни първенства. Като дете се увлича и по футбола, но намира своето място на ринга с боксовите ръкавици. Тя е 7-кратна шампионка на България и двукратна носителка на Купа “Странджа”. Сега е амбицирана да успее и като треньор в боксов клуб Локомотив (София).

- Приветстваме на ринга на „Код Спорт“ първата ни олимпийска шампионка в бокса Стойка Кръстева! Как си? Свикна ли вече с голямото внимание и с прякора „Златната Стойка“?

- Здравейте! Дали съм свикнала? Малко ми е трудно все още, но се опитвам да бъда отзивчива, да се отзова на всяка една покана. За мен е чест да ме наричат по този начин. Надявам се все повече българи да бъдат наричани така за следващите поколения, които идват след нас.

- Решението ти да спреш със спорта този път окончателно ли е? Няма ли вариант за връщане назад?

- Напълно окончателно е този път. Да не се заричам като предните пъти, но мисля, че това е окончателно, тъй като вече съм в една напреднала възраст и имам един прекрасен съпруг до себе си, с който живот и здраве би трябвало да имаме едни хубави дечица. Така че животът ми ще се преобрази в тази насока.

- Не те ли блазни мисълта за защита на титлата в Париж през 2024 г., което не е толкова напред във времето?

- Никога не е толкова напред, но както мислехме, че и тази олимпиада ще бъде през 2020 г., а се случват какви ли не неща в днешно време. Не ме блазни, защото единственото нещо, което ми липсваше като постижение бе медал от олимпийски игри. Смятам, че няма какво повече да постигна от олимпийския връх.

- Имаш ли нужда от почивка от бокса или работата ти като треньор в БК Локомотив (София) по-скоро те зарежда?

- Със сигурност работата ми като треньор ме зарежда. Няма нищо по-хубаво от това да видя как мечтите на децата се сбъдват и аз съм допринесла за осъществяването им. Това ме прави много щастлива, така че по-скоро ме зарежда.

- Колко деца тренират тук при теб?

- Ужасно много деца тренират за мое огромно щастие. Даже в момента ги делим на групи, за да няма толкова струпване на хора на едно място. Имаме около 100 деца.

- Забелязваш ли как те гледат, след като спечели олимпийския медал?

- С едно възхищение, с едни топли очи, което за мен е огромно щастие.

- Бъдещето ти в треньорството ли ще бъде или искаш да се пробваш и като ръководител – тип спортен мениджър?

- Смятам, че моето място е в залата като треньор. Мисля, че всеки човек е хубаво да си даде реална представа какви са неговите възможности и да се развива там, където има сили. А моето е в треньорската дейност.

- Да те върнем към най-щастливата дата в твоя живот досега – 7 август тази година. Какво си спомняш от този паметен ден и кога осъзна, че си способна да покориш олимпийския връх?

- Спомням си абсолютно всичко от 7 август, тъй като ние положихме огромни усилия. Не само аз, а целият огромен екип, който стои зад мен и му благодаря. Благодарение на тези усилия, които положихме не само през последните две години, но може би там беше насочена цялата концентрация към олимпийските игри, ние бяхме готови за олимпийския връх, колкото и нескромно да звучи. Това е много, много труд преди това, така че бях готова. Спомените ми са много ясни. Може би най-ясната мисъл е точно като удари последният гонг след финала. Първата мисъл, която ми мина през ума беше: „Да! Направихме го! България е над всички!“

- Как си обясняваш, че най-трудният ти мач в японската столица бе първият с виетнамката Нгуен, който спечели с 3:2?

- Обяснявам си го по няколко начина. Първо това, че беше първи мач след тази дълга пауза със сигурност ми се е отразило. Вторият момент - за един спортист в нашия спорт може би първият мач е преломен – един от най-трудните, за да навлезеш в самия турнир. А и може би се омаловажи самия боксьор, който беше отсреща, че едва ли не е някакъв слаб. Това че не е поставен в ранглистата не означава, че е слаб боксьор. За мен това беше най-силната боксьорка, която можех да срещна по пътя към олимпийското злато. Шегувахме се след като излезе жребият, че започваме от финал на обратно, защото почти така бяха поставени. Всеки следващ мач ми ставаше по-леко от предходния.

- И след това мина като тайфун през останалите съпернички.

- Може би така е изглеждало, но това е благодарение на целия труд, който сме положили преди това.

- Много често съм се замислял колко неблагодарен е вашият спорт, защото се подготвяш четири години, жадуваш този медал, играеш една среща – губиш и всичко отива в канала.

- Аз имам малко по-друго обяснение – не се готвиш четири години, а се готвиш цял живот. На мен ми трябваха 23 години, за да стигна до олимпийския връх. Както няколко пъти по-рано слагах край на своята кариера, ако това наистина беше останало така, този медал в момента нямаше да е факт. Така че благодаря и на съпруга ми, че успя да ме завърне отново, за да се случи този медал! За жалост, такъв ни е спортът – елиминационен. Затова всеки един мач е като последен, всеки един рунд е като последен. Много често успокоявайки се, че води, боксьорът губи мача точно заради това успокоение.

- Ти се боксира в най-леката категория на олимпийските игри до 51 кг – какво е специфичното в тази категория, коя е печелившата формула, на какво се залага най-общо казано за хората, които не са толкова навътре във вашия спорт?

- Тази категория е дългогодишна и с традиции в българския бокс. За мен е чест и удоволствие да продължа пътя на предходни олимпийски шампиони. Щастлива съм, че се случи по най-добрия начин, но не мога да кажа, че това е най-подходящата категория за мен, тъй като ми се налагаше да спадам от теглото си и това е едно от най-големите мъчения за мен в цялата ми кариера – поддържането на килограми. В момента съм ужасно щастлива, че не гледам грамажи, калории и ред други такива неща. Дисциплината е в основата на всичко това да се случи.

- Преди малко спомена за олимпийските шампиони в бокса. Преди да заминеш за Токио имаше ли разговор с Георги Костадинов, Петър Лесов, Ивайло Маринов, Даниел Петров?

- Да, имала съм разговори с някои от тях преди това. Имам честта да познавам лично олимпийските шампиони и за мен е голяма гордост и чест да продължа тяхното дело и пътя им. Надявам се както те ме приеха с отворени обятия, така да дойдат и следващите олимпийски шампиони, които да последват този път.

- Съветите и указанията на твоя треньор Борислав Георгиев?

- Те не спираха през цялото време, тъй като ние сме от кратко време заедно, но за този период успяхме да се сработим наистина много добре. Понякога е нужен само един поглед, даже и без думи да се разберем. Много често, опитвайки се да прикриваме лошото настроение, другият веднага го долавя, просто защото сме се сработили и сме добър тандем. А наставленията бяха, че трябва да приложим това, което сме изградили преди това в залата. Бяхме разиграли може би за всеки един от противниците, които срещнахме на олимпийските игри, различни варианти и с какво те могат да ни изненадат, за да сме готови и всъщност само ние да ги изненадваме по време на олимпийските игри.

- Какво е обяснението ти, че на последната олимпиада всички медали бяха спечелени от дами? Нежният пол ли вече е по-силен? Въобще какво се случва в родния спорт?

- В родния спорт смятам, че дамите показахме, че вече няма мъжки или женски спорт. Има равнопоставеност в половете. За мен не трябва да се отделят на женски и мъжки медали, защото давам примера с щангиста ни Христо, който за мен трябваше да е с медал.

- Беше ощетен.

- Да, затова не искам да ги делим на женски или мъжки. Просто може би ние сме имали и доза късмет, защото знаете, че това в спорта е много важно. Със сигурност това са били нашите олимпийски игри, ние сме били с късмет, но това не значи, че примерно на следващата олимпиада медалите няма да са взети само от мъже.

- Какво не знаят хората за този 23-годишен труд?

- Може би хората виждат това, което се показва на самите състезания.

- Зад кулисите какво остава скрито?

- Много неща остават скрити – много труд, много сълзи, лишения, които всеки един спортист преминава, за да успее да стигне до големия връх. Това винаги остава в сянка, но може би мен лично това с килограмите ме е изтощило ужасно много. Ако не бяха семейството ми, съпругът ми, треньорът, приятелите да ме подкрепят в тези трудни моменти, това пак нямаше да е факт.

- Горда ли си от факта, че не само си първата ни олимпийска шампионка в бокса, но и си първата българка в този спорт, участвала във форума с петте преплетени кръга?

- Няма как да не съм горда. Наистина човек се труди, труди, труди и когато трудът се възнагради и хората оценят това, е огромно щастие за спортиста. Той със сигурност не го прави, за да му кажат: „Ей, браво!“, но това е едно голямо удовлетворение, че трудът му се забелязва и се оценява от хората.

- Какво е обяснението ти – защо искат да извадят бокса от олимпийското движение? Не е ли меко казано странно?

- Много е странно. За мен лично боксът и борбата са спортове с дългогодишни традиции и няма как да излязат от олимпийските игри. Това са едни от първите спортове и трябва да си останат. Те са зрелищни, има всичко, от което хората се нуждаят, така че не виждам защо да се извадят. Нямам нищо против да се пробва с други спортове, да се увеличава броят на спортове, но не мисля, че тези спортове трябва да излизат от олимпийските игри.

- Как стана така, че вместо стетоскоп, сложи боксовите ръкавици? Знаем, че детската ти мечта е била да се реализираш в медицината.

- Да, знаете всяко дете като мъничко го питат какво иска да стане. Аз не знам защо така съм искала, но знаех, че искам да стана лекар. В един момент, играейки народни танци, започнах и с бокса и така до 11 клас. След това трябваше да ги разгранича и да продължа само с едното, защото вече беше непосилно и двете. Избрах бокса, а влизането в боксовата зала беше съвсем случайно. Като дете обичах да играя футбол с децата от квартала и в един момент те се записаха масово на бокс и аз нямаше с кого да играя футбол. Така ден, два, три и си викам – какво стана, къде са всички деца? Ами, те са в залата по бокс. Добре, отивам да видя какво се случва, какво толкова е привлякло техния интерес. Не ме грабна в началото, даже погледах десетина минути и отидох да гледам художествената гимнастика, тя също не ме грабна.

- Кое те върна в залата?

- Обикаляйки по училищата да си събира деца, треньорът ми отива при моята класна, която беше по физическо възпитание. Тя му препоръчва: „Имам едно момиченце, което е по-спортна натура.“ Виждаме се с него, каза ми, че е треньорът по бокс и да заповядам в залата. След като имах покана, заедно с другите деца от квартала, отидох да видя какво толкова е интересното и да опитам. И така от опитване до ден-днешен още съм си в боксовата зала.

- Как реагираха родителите ти на това твое увлечение?

- Може би в началото смятаха, че това е нещо мимолетно, което ще отшуми. В последствие ме подкрепиха. Имаше един момент, в който конкретно баща ми ми забрани да спортувам, защото си бях намалила успеха в училище. Той каза: „Щом е така – приключваш с тренировките по бокс!“ Но беше почти в края на годината и излизам, а той ме пита къде отивам – до една приятелка, нещо за училище да си уговаряме домашните. Така ден, два, три и си пооправих успеха. Свърши учебната година и треньорът ми ме попита дали искам да вляза в спортно училище, за да имам повече време за подготовка. Казах: „Искам, но със сигурност баща ми няма да ме пусне.“ Не знаеше, че продължавах да тренирам. Каза ми: „Добре, дай да видим кой е баща ти, да поговоря с него и ще се разберем, големи хора сме.“ Говоря вкъщи, а се оказва, че те са израснали като деца заедно и се познават. Така си говориха, шегуваха се с мен първо, че няма да ме пуснат, после, че ще ме пуснат. И така започна моята кариера, влизайки в спортното училище.

- Имаш две европейски титли в Букурещ 2014 и в София 2018, но пък и на два пъти златото ти се изплъзна от шампионат на планетата и остана втора. Кога бе по-близо до триумфа – в Астана 2016 ли в Ню Делхи 2018?

- Близо до триумфа не съм била, щом не съм взела златния медал. Много често използвам израза – дали ще си втори или двайсет и втори е без значение, щом не си първи. Знаете, че във времето хората помнят наистина първите – шампионите. Вторите остават някъде в сянка. И двата финала съм си ги загубила по различни причини. Просто противниците, които са били срещу мен, са показали по-добра игра, повече техника, желание или някакви други неща, които са им допринесли за титлата. А колкото до европейските титли, за мен и двете са с голямо значение много важни в моята кариера, тъй като 2014 г., за да стана европейска шампионка, трябваше да мина през настоящата олимпийска шампионка Никол Адамс, която ме спираше преди това на всяко голямо първенство, включително и на олимпийските игри 2012. Така тази титла наистина си ми е дълбоко в сърцето и си я ценя донякъде дори повече от олимпийската титла, защото знам колко пъти съм се разминавала с медали от големи първенства точно заради тази боксьорка. Накрая в този важен момент успях да я победя. А другата европейска титла си я свързвам с предложението за брак, също много ценна и важна за мен. Имах честта да бъда наградена от моя съпруг и в този момент да ми предложи брак. Още като се сетя и настръхвам!

- На няколко пъти спомена, че ти е било много трудно да влизаш в килограми за категорията, в която се боксираш. Колко време ти бе нужно, за да влезеш във форма? Колко дни преди състезание може да се каже, че си била в категорията?

- Това за всяко състезание е различно. Много зависи дали преди това е имало други състезания, дали от едното до другото трябва да поддържам формата или това е състезание след три-четиримесечна пауза. Ако е имало скоро състезание и вече съм влизала в категория е много по-лесно, само се поддържа, дори да отпуснеш 1-2 кг нагоре, веднага много по-лесно се свалят. Но ако килограмите са натрупани няколко месеца, да кажем съм стояла на 54-55 кг и не съм сваляла до 51 кг, е много по-трудно. Особено накрая – последният килограм е ужасно мъчителен. Даже сега по време на олимпийските игри, влизайки в медалите, цяла България се радва, вече имаме олимпийски медал в бокса, аз влизам в съблекалнята, стъпвам на кантара и виждам 1,7 кг отгоре и просто ми се плачеше в този момент. Знаете, че не можехме да излизаме от олимпийското село. Казах на треньора, че се прибираме в селото и отивам да си тренирам, защото на по-следващия ден пак имам кантар и трябва да съм в категория. Това означава да не ям и да не пия нищо до следващия кантар, ако не тренирам. Той каза: „Моля те само днес не тренирай, утре каквото искаш. Но днес не тренирай, защото така е правилно – организмът трябва и да почине.“ Съгласих се, но тогава ще ме водите на разходка. А разходката беше в олимпийското село, което бяхме обиколили стотици пъти вече. Навлечена с екип, шушляци отгоре, а навън 30 и няколко градуса, влажен въздух, а аз с черните шушляци, за да може малко да спадна и поне да мога да пийна. Шегувах се вечерта, след като видях, че съм свалила 0,5 кг, че ще вечерям. Отидох и изпих 50 мл вода и се легнах. До следващия ден това ми беше храна, вода, всичко.

- Ще те върна към един неприятен момент – какви бяха причините да хвърлиш ръкавиците и да се откажеш от бокса преди 10 години и съответно кое те накара да се завърнеш? Може би съпругът ти?

- Последното завръщане е изцяло дело на съпруга ми и на треньора ми. Те започнаха една концепция – постоянен „тормоз“ било то вкъщи или в залата. Защо не опиташ? Можеш! Още има накъде! Когато на човек му липсват неща, а на мен наистина ми липсваше медал от олимпийски игри, дълбоко някъде в мен бушуваше желанието да се завърна, да го направя, въпреки че много пъти съм изпитвала и страха: „Ами, ако не успея?“ Това е бил най-големият ми страх в цялата ми кариера – ако не се представя добре, ако разочаровам хората, които очакват да покажа най-доброто от себе си.

- А защо хвърли ръкавиците?

- Понякога наистина на човек му писва, на мен също. При мен няма много средни положения – всичко е в двете крайности. Може би откакто мъжът ми се появи в моя живот, съм малко по-умерена, но обичам директните неща. Във времето, когато не са се получавали дадени неща, не искам да навлизам в подробности, имало е някакви конкретни пререкания, спорове и това ме е демотивирало. Просто си казвам, че няма смисъл да продължавам с някакви вятърни мелници да се боря и затова е било едното прекратяване.

- По-силен ли стана характерът ти, след като отиде да работиш в пицария, след като каза „Стоп“ на бокса?

- Със сигурност съм станала по-силен човек. На мен ми се е налагало да се издържам сама, докато уча в Спортната академия, но едновременно с това се опитвах и да спортувам. Всичко накуп е доста трудно, но мисля, че са ми се получили нещата. Не се срамувам да кажа, че съм от нормално работническо семейство и че нашите не са имали възможност да ме издържат, а ми се е налагало да работя, за да се издържам, докато следвам. Мисля, че ме е направило по-силен човек.

- Какво се промени във федерацията по бокс с идването на Краси Инински – сегашният президент, който вече кара трети мандат?

- Аз мога да направя едно сравняване, една съпоставка - като започнах аз като спортист доста преди него и в момента каква е разликата. Едно време ние нямахме нито екипировка, нито условия да тренираме, нито толкова треньори, които да отделят от времето си и от вниманието си, за да могат да развиват всеки един състезател. Ние като започнахме – навън вали, не вали, вътре в залата почти винаги имаше поставени кофи, които да събират отичащата се дъждовна вода, а виждате, че вече нещата са много по-различни. Може би имахме три-четири чифта ръкавици целият клуб, които си ги сменяхме, за да успеем да се подготвим. Имахме един треньор, който като се насъберат три-четири състезания едно след друго всяка седмица, него го няма по цял месец и ние почти си тренираме сами. А вече клубовете се опитват да развиват повече треньори, за да има възможност, когато един треньор е заминал на състезание, друг да остане в залата и да подготвя следващата възрастова група, на която ѝ предстои състезание. Мисля, че има още един много важен момент, когато един спортист покаже някакви качества и амбиции за развитие, а още повече вземайки медал от голямо първенство, без значение от цвета му, той вече започва да получава заплата, което никак не е малко. По-рано казах, че на мен ми се налагаше да работя, за да се издържам и заплата започнах да получавам на 11-ата година, след като взех бронзов медал от европейско първенство. Но това не го казвам, за да се оплача, а просто правя едно сравнение какво е било в началото на моята кариера и какво е сега. Искам следващите спортисти и боксьори, които идват след мен – другите поколения да го разберат това нещо и да го оценят, че те го получават наготово. Просто е необходимо да стиснат малко повече зъби, да вземат един медал от голямо първенство, за да им тръгне животът много по-добре. За хората, които казват, че няма пари в спорта, аз заставам с името си и с лицето си и казвам, че има, но за това трябва да се положат усилия и да покажеш резултати.

- Какви ценни уроци получи от бокса?

- Може би най-ценният урок, който бих сложила на първо място е това никога човек да не се предава, колкото и да му е трудно, през каквито и трудности да се налага да премине. Дори и в момента да не виждаш изход, просто си длъжен да продължиш, за да постигнеш целта, към която си се устремил. Другият момент е, че трудът винаги се възнаграждава, просто е въпрос на време. Да не спираш да се трудиш и като дойде този момент, в който трудът се възнаграждава, да бъдеш постоянен и упорит. Не знам дали е само в бокса, по-скоро го отдавам като цяло на спорта, че ние трябва да бъдем малко по-добри хора и малко по-задружни, защото в това състезание по време на олимпийските игри зад себе си аз имах невероятен екип от хора, които остават в сянка, но всеки един си вършеше по прекрасен начин неговата работа. За мен оставаше най-лесното – просто да се концентрирам, да изпълня това, което ми се дава наготово, за да се случат нещата. Визирам лекар, масажист, ръководство на федерация, треньор, въобще всички, старши треньор, личен треньор… Всички бяха на топ ниво! Аз наистина не бях обременена с нищо друго, както назад в годините ти си мислиш за всичко. Ти си си треньор, ти си си лекар, ти си си психолог, докато сега нещата и в това отношение са много по-различни.

- Как се вижда Стойка Кръстева след една година?

- Добре, че не казахте „след пет“, защото щях да отговоря с думите на съпруга ми, че след пет годни трябва да сме с три деца. А след една година мисля, че няма да е много по-различно от сега. Просто може би малко по-изградени състезатели виждам зад гърба си в спортната си кариера, а в личен план се надявам някое детенце да е на път.

- Много благодарим за този разговор! Пожелаваме ти само здраве, здраве и пак здраве!

- Това е най-важното!