Пионер или шут: Рожерио Сени, вратарят голмайстор

“Това дори не е футбол. Това е удряне на топката. Това са две неща: физика (защото трябва да насочиш правилно топката) и психология (защото трябва знаеш къде да я насочиш). И трябва да останеш спокоен. Но още много други биха могли да го правят, стига, като мен, да имаха смелостта да опитат.”

Този цитат се загнезди у мен, откакто го чух преди девет години. Той дойде от един футболист, пословичен с умението си да бие преки свободни удари. И се загнезди, защото не беше пенкилер от типичните, които доста спортисти се чувстват длъжни да ни сервират, нито извеждаше на преден план идеята, че има “изкуство” или “вълшебство” в биенето на фаулове – мистичното, върху което ние в медиите често сме виновни да поставяме ударение.

Не, този цитат беше рационален и дълбокомислен, развенчаващ утвърдената мъдрост – и всичко това едновременно.

Тук иде ред на любопитното в историята. Човекът, с когото говорих в един слънчев ноемврийски следобед далеч през 2005 г., бе, и още е, вратар: Рожерио Сени. И в понеделник изигра своя 590-и мач за Сао Пауло, като така държи рекорда за изиграни мачове в един клуб, надминавайки Раян Гигс.

Добре де, това е донякъде невинно скалъпен рекорд. Той обаче не е и докрай незначителен, защото показва, че футболистът не само е играл дълго време, а и го е сторил в отбори, които редовно са печелили. Като Гигс. Фактът, че Сени е бил избиран за капитан на своите тимове от юношеска възраст насетне цели 868 пъти, говори красноречиво за вдъхвания от него респект в съблекалните още от младеж.

Цифрата обаче, разбира се, която изпъква при Рожерио, е 123.

Това е броят вкарани от него голове в цялата му кариера от юношеските нива, всички те за Сао Пауло. Този в понеделник бе най-пресният и закръгли цифрата успешни преки свободни удари на 60. Почти всичките му останали попадения са от дузпи, тъй като той е също така техният назначен изпълнител в клуба.

Сени е на 41 години и каза, че този сезон, негов 23-и, ще е последният му. Това значи, че няма да гледаме още много от него. По-точно, между 9 и 13 мача, в зависимост от това докъде ще стигне Сао Пауло в турнира за Копа Судамерикана. Това накара всички да се чудят докъде ли ще може да стигне. Може ли да изпревари втория по вкарани голове в историята сред вратарите, легендата Хосе Луис Чилаверт, който е с 62?

Постижения като това са такава рядкост, че Уикипедия прави свой собствен списък на вратари с дори едно попадение. Човек се чуди до каква степен Рожерио е природен феномен и до каква степен неговото изтъкване е редно: мнозина още биха могли да правят също като него, ако имаха смелостта да се опитат.

Все пак имаше други, някои успешни, в това число Чилаверт и Рене Игита. Ако вкарването от статични положения наистина е възможно за научаване умение, бихте си помислили, че вратарите биха имали драстично предимство пред полевите играчи. За начало, очаква се те да “схващат” психологическата част и са в по-добра позиция да надхитрят колегата си и съперник на отсрещната врата.

После иде ред на ролята на повторенията. Най-добрите фауладжии обичайно се упражняват след тренировки, защото няма как целият състав да чака “десетката”, докато бие фаулове. Затова се прави след заниманието, обичайно с вратар от младежкия тим и изкуствена стена.

Вратарите обаче тренират различно. В повечето клубове огромната част от тренировката им е отделна и специфична, с отделен наставник. В отборните упражнения, с малко изключения, често служат за смяна. Ами ако част от това време беше отделено за усъвършенстване на преки свободни удари?

Контрааргументът срещу това вратарите да бият фаулове е познат. Ако ударът се отбие, те са извън позиция и трябва да спринтират обратно. Не можете да рискувате да получите гол на празна врата.

Разбирам това. Но след 25 години гледане на повече футбол от здравословното за мен мога да преброя на пръстите на едната ръка подобни случаи, включително ситуациите късно в мача при изоставане в резултата и вратар в наказателното поле при корнер, а те са далеч по-рискови от фаулове от 25 метра. Всъщност не се изискват много защитни мерки, за да се сведе рискът от допускане на гол в подобни положения почти до нулата.

Когато Рожерио ми разказваше тези неща преди толкова години, това ме порази като класическия спор “инстинкт срещу възпитание”. Той ми каза, че е открил склонността си към фауловете като млад резервен вратар на Сао Пауло, когато той и титулярят Зети се състезавали в своя версия на “удари горната греда” с шутове извън наказателното поле.

Рожерио изпъкнал в това и когато вдигнал стена, открил, че може да бие успешно също толкова постоянно. После крачката била къса до нарочното целене на горната греда за калибриране на удара няколко сантиметра по-ниско. Очевидно е имал склонност към физиката (макар сам да е казвал, че това умение може да се научи), а останалото било разгадаването на изборите на отсрещния вратар: т.е. психологията.

(Поглеждайки от днешния ден назад, може и да не е съвсем съвпадение обръщането на разговора към психологията. Дори когато се срещнах с Рожерио, той оплешивяваше само на 32 години и всъщност изглеждаше като по-атлетична, по-млада версия на героя от американските тв ситкоми Фрейжър Крейн.)

Човек се чуди дали липсата на вратари специалисти по фаулове в Европа е самоизпълняващо се предсказание. На младежките нива те не са окуражавани да тренират това умение, та когато станат професионалисти, темата е вече затворена. Най-много да видите редкия дузпаджия като Винсънт Еньеяма или Ханс-Йорг Бут, а дори и това не е по вкуса на повечето треньори.

Лесно е да подцениш подобно умение като палячовщина, ала Рожерио е всичко друго, не и това. Ако беше такъв, нямаше да има три титли на Бразилия и по една Копа Либертадорес, Копа Судамерикана и световна клубна купа плюс шест награди за Вратар на годината в родината си. Да не споменаваме и кариерата му в Селесао бразилейра. Той има само 16 мача там (въпреки че бе резерва при световната титла през 2002), но това се дължи най-вече на споровете му с местната федерация, чиито ръководители той определи пред мен като “мафия”.

“Не е нещо важно – каза ми той през 2005 г. за липсата на по-бляскава кариера в международния футбол. – Пък и отборът бе достатъчно добър да спечели световната купа без мен. За какво съм им?”

Очевидно, от това сънят му не бяга. Запитайте се обаче дали футболът ще продължава да гледа на него като странно, уникално изключение. Или дали някои ще започнат да гледат на него като на пионер, чиято пътека може да бъде последвана.

Габриеле Маркоти, ESPN