Пирло: вечерта, в която Пеп опита да ме вземе в Барса

След колелото, Плейстейшън-ът е най-доброто изобретение на всички времена. А откакто то съществува, аз играех с Барселона, като изключим краткия период в началото, когато се пусках с Милан.

Пирло срещу Неста бе класически дуел навремето в базата Миланело. Ставахме рано, закусвахме в 9 часа и после се затваряхме в стаята си до 11, за да играем на Плейстейшън-а. Следваше тренировка, а после пак бяхме на играта до 4 следобед. Живот на същинска саможертва.

Сблъсъците ни бяха чиста проба адреналин. Избирах Барса, Сандро също. Първият, когото избирах, бе най-бързият – Самуел Ето’о, ала пак губех в доста от случаите. Вбесявах се и захвърлях джойстика си, преди да поискам реванш от Сандро. И пак губех.

Не можех да използвам извинението, че неговият треньор е по-добър от моя: Джосеп Гуардиола бе за него, Джосеп Гуардиола бе и за мен. Поне на треньорско ниво тръгвахме с равен старт.

Един ден сериозно се замислихме да го отвлечем: реалната версия от плът и кръв. Бе 25 август 2010 г. и бяхме с Милан на “Камп Ноу” за мач за купа “Жоан Гампер”. В крайна сметка преосмислихме за отвличането. За да избегнем скандалите помежду си със Сандро, трябваше да разрежем Пеп на две, щом се върнем в Италия, а това не би било добра идея. Как само би страдал бедничкият!

Оказа се обаче, че идеята за отвличане е минала през главата на Гуардиола преди в нашите. Същата тази вечер на “Камп Ноу” той ме измъкна от най-милото. Връщайки се назад във времето, може би този човек всъщност не ми бе толкова скъп, но както и да е – да се върнем към същинската история.

След мача всички бяха по следите на Златан Ибрахимович – откаченяк и бомба с часовников механизъм, който бе напомпан от агента си (легендарния Мино Райола). Шведът бе в явен конфликт с Барселона и на път да подпише с Милан. Няколко от съотборниците ми го потърсиха в опит да го окуражат да предприеме тази стъпка, докато някои от приятелите му в Барса го гонеха с препоръки за обратното. А накрая ги имаше и журналистите, опитващи се да измъкнат няколко думи от него, което не им отне особено много време.

Нямаше никаква загадъчност в тези му думи: Гуардиола просто си е пазел думите за мен. Възползвайки се от това, че за момент светлината на прожекторите се е насочила не към него, а към Ибрахимович, ме покани в своя кабинет. На излизане от съблекалнята забелязах един от приятелите му от детинство и доверен лейтенант да ме чака там. Неговата задача онази вечер го бе превърнала в таен агент по чехли, но в предишния си живот Манел Естиарте е бил най-добрият ватерполист на всички времена. Едва вторият човек в историята, способен да ходи по вода.

“Андреа, ела с мен. Треньорът иска да те види.” Трудно ми бе да го разпозная без плувната шапка, ала после се вгледах внимателно и мернах следа от хлор. “Ок тогава, вамос!”

Нямах нужда от повторна покана. Влязох. Стаята бе мебелирана с трезва мисъл, а имаше червено вино на масата. “Винаги е добро начало”, промърморих си сам. За щастие, най-високо цененият треньор в света не ме чу. Неговият говор е много подобен на моя – не особено тенорски, да го кажем така. “Настанявай се удобно, Андреа”, започна той с идеалния си италиански.

Не ми пукаше особено за нищо друго в тази стая, освен за човека, който ме бе привикал. Гуардиола седеше в кресло. Започна да ми говори за Барселона с думите, че това е отделна вселена, идеална машина, която до голяма степен сама се е създала. Носеше бяла риза и тъмни панталони в тон с вратовръзката му. Беше елегантен до крайност, до голяма степен като самия разговор.

-         Благодаря ти, че се съгласи да се срещнеш с мен.

-         Благодаря, че ме поканихте.

-         Трябваш ни тук, Андреа.

Човек можеше да види, че този тип не е от изчервяващите се. След само няколко минути той мина направо на въпроса. Като играч работата му бе да направлява играта, а като треньор се бе научил да атакува, винаги в безупречен стил.

“Вече сме много силни. Наистина не бих могъл да искам по-добро, но ти би бил черешката на тортата. Търсим полузащитник да се върти с Чави, Андрес Иниеста и Серхио Бускетс, а този полузащитник си ти. Имаш всички качества да играеш за Барселона и най-вече едно – ти си световна класа.”

През този половин час главно си траех и го оставих той да говори. Слушах го и, предимно, кимах с глава. Бях така изумен от случващото се, че рефлексите ми се забавиха. Бях повече замаян отколкото възбуден: разтресен от ситуацията, ала по наистина позитивен начин.

“Знаеш ли, Андреа: тръгнахме с този подход, защото така правим нещата тук. Не губим време. Искаме да те купим още сега и вече сме говорили с Милан. Те ни казаха “не”, ала ние няма да се предадем: ние сме Барселона. Свикнали сме да чуваме определени отговори, но в крайна сметка нещата почти винаги се променят. Ще опитаме отново с Милан. Междувременно започни и ти някои ходове спрямо тях.”

Никой не ми бе казвал нищо по въпроса дотогава. Без дори да зная, бях обект на забележителни преговори във футболния пазар на луксозни стоки.

“Ако дойдеш тук, ще се озовеш на уникално място. Ла Масия – нашата академия, е гордостта и радостта ни. Няма нищо подобно на нея в който и да е друг клуб. Работи като часовник, тя е филхармоничен оркестър, където грешни ноти не са позволени. Всяка година от нея излизат играчи, готови да носят фланелката ни. Нашите шампиони са собствено производство, с изключение на теб. Онова, което вършим тук, е наистина чудесно, но и много изнурително. Понякога побеждаването може да е изцеждащо.”

“Трябва да дойдеш тук, Андреа. Винаги съм те харесвал като играч. Искам да те тренирам.” Моментално си помислих за Сандро – щеше да умре от ревност, когато му кажех. Отнемах му онези 50% от Гуардиола, които му принадлежаха. “Макар Милан да ни отказва за момента, не се предаваме. Да видим какво ще се случи.”

Както и с Реал Мадрид (всъщност дори повече отколкото с Реал Мадрид), бих пълзял на четирите си крайници до Барселона. По онова време те бяха най-добрите в света, какво повече трябва да се каже?! Техният футбол не бе виждан дълги години, постоянно къси пасове с едно докосване и почти откачено умение да се задържа владението на топката.

Тяхната философия бе базисна: “топката е наша и ще си я запазим”, примесена с интуитивно разбирателство и така впечатляващо движение, че изглеждаше оркестрирано от самия Бог. Футбол а ла “Ролекс” с батерии “Суоч” – крайно рафиниран, изключително издръжлив.

-         Нека скоро си поговорим пак – каза Гуардиола. – Безопасен път обратно към Милано и да се надяваме, че няма да си там за дълго.

-         Благодаря отново. Беше много интересен разговор.

Напуснах кабинета му замаян. Точно се канех да се кача на автобуса на Милан, а никой не ме забеляза. Мнозина от играчите бяха забили носове към прозорците, съсредоточени в развиващата се отвън сцена. И любопитни, и впечатлени, те наблюдаваха как Ибрахимович ходи по тънкото въже: на единия край бе Барселона и умиращият огън, на другия – Милан и искра, която се превръщаше в пламък.

Със Златан се запътвахме в различни посоки. Светът знаеше всичко за неговото положение, но нищо за моето. Ако тези начални ухажвания се превърнеха в същинска любовна афера, щях да съм част от наистина велик клуб и хвърлен в ново предизвикателство. Щеше ми се, и то много.

Преговорите продължиха доста време и в крайна сметка Милан не се предаде. Предполагам, че изходът нямаше как да е различен. В онези дни те още мислеха, че имам всичките си качества, и затова ме запазиха, без дори да влязат в същински преговори. Имаше размяна на думи, кратки разговори, по малко тук и там, ала нищо по-съществено.

Щях да се смятам за щастливец, ако бях трениран от Гуардиола, тъй като той наистина оставя своя отпечатък върху отборите си. Гради ги, моделира ги, направлява ги, мъмри ги, захранва ги. Прави ги велики. Извежда ги на по-високо ниво, до място далеч отвъд просто футбола. Ибрахимович си мислеше, че го обижда, когато го нарече Философа, ала като се замислиш, това е всъщност хубав комплимент.

Да бъдеш философ значи да мислиш, да търсиш мъдрост и да имаш принципи, които да направляват и влияят на онова, което правиш. Това значи да придаваш смисъл на нещата, да намериш своя път в света, да вярваш, че в крайна сметка и при всяко положение доброто ще надделее над злото дори по пътя да има и малко страдание.

С други думи, говорим си за Плейстейшън.

(Екстракт от автобиографията на Пирло “Мисля, следователно играя”)