Бунтът на Суарес срещу тиранията на Меси

Свикнал да празнува редовно решаващи голове, настоящ носител на “Златна обувка”, фар на отбора. Въпреки тези си характеристики обаче Луис Суарес още не може да се “захапе” с гола в Барселона, що се отнася до първенството. Подобна шампионатна “суша” е чужда на миналото му в сравнение с изживяното и в Аякс, и в Ливърпул, а това преминаване настрана, в сянката на Лионел Меси, държи на тръни човека, преминал пред очите на цялата вселена през портата на изкуплението.

Новият Луис се бунтува в опит да избегне това да се превърне в поредната жертва на Меси. Преследването заради третата му грешка го накара да се представи в настоящия си клуб по-“прибран”, усещащ се по-малко уютно, по-стегнат и по-малко свободен. А го поддържа жив неговото постоянно привличане към гола, жаждата му да превземе на абордаж наказателното поле го изведе до статута му за мнозина като един от най-добрите нападатели на планетата.

Не се оказва лесно за Суарес приспособяването към един отбор, който в последното десетилетие се върти около най-добрия играч на света. Дори и всеки застанал на пейката – Франк Райкард, Джосеп Гуардиола, Тито Виланова, Херардо Мартино или Луис Енрике – се предаде пред мощта и властта на най-големия.

Уругуаецът, сам призна, се почувства като престъпник заради повсеместните присъди за действието му срещу Джорджо Киелини, което като рецидив и заради общественото мнение донесе свръх сурово наказание от футболните власти. Отделен от всякаква връзка от професията, която с такава страст представяше на терена, Барса му подаде ръка в най-лошия момент в кариерата му. И този жест е невъзможно да бъде забравен от един благодарен човек, скрил се в убежището на семейството си и спасен от повече от сигурна депресия от твърдата воля на Луис Енрике да го има в редиците си.

Затова и думата “търпение” е най-споменаваната в последните седмици от Суарес. Нещата не му се стекоха, както предвиждаше: два гола в 10 официални мача, само в около 1/3 от които изкара пълни 90 минути, не са прилягащи за голов хищник като него показатели.

При все това не тук се крие голямата му тревога. Луис съзнава, че още не е изучил автоматизмите в играта на Барса. Трябва да свикне да не пречи на по-навикналите да играят почти наизуст колеги, които правят диагонални бегове отвън навътре в терена в търсене на свободното пространство.

След първите дни, в които връщането на ритъма и координацията заради наложената пауза бяха приемливо обяснение за играта на Суарес, сега въпросът е да се намери точното място за една чиста “деветка” в отбор, от който систематично тази фигура е била изтривана. Тази тактическа промяна е най-належащата задача пред щаба на Луис Енрике... и пред самия Луис.

Наличието на най-добрия играч на света в твоя тим принципно е най-добрата новина за колектива, но същевременно присъствието на Меси определя цялата игра на отбора. В това десетилетие на толкова успехи, градени върху неговата класа, една не много къса листа от голаджии напусна клуба заради видимото противоборство с аржентинеца. Почти всички надигнали глас твърдяха, че атакуващата система е основана на капризите на Лео, чието его е трябвало да задоволяват, като се откажат от собствените си офанзивни оръжия.

И така, един след друг, тишината завладя голяма част от пострадалите. От онзи 16 октомври 2004 г. животът на Барса се върти около идола и тази логика пожертва няколко от най-добрите “деветки” във футбола. Ако Самуел Ето’о издържа пет сезона под игото на Меси при Райкард и после при Пеп, други като Хенрик Ларшон, Макси Лопес, Ескеро, Хавиер Савиола или по-младите Ориол Риера и Джовани дос Сантос не издържаха онзи, който се издигаше до нивото на Роналдиньо.

В ерата на Гуардиола тиранията на Меси стана непоносима за Ето’о, Боян Къркич, Златан Ибрахимович и Давид Вийя. Други като Ейдур Гудьонсен или Тиери Анри не издържаха изригването на Педро – единствения понесъл добре живота в сянката на аржентинеца.

Головете и играта на четирикратния носител на “Златната топка” правеха тежестта му все по-голяма и по-голяма за млади таланти като Хефрен, Жонатан Сориано, Нолито и Жерард Деулофеу, а по-късно и за Ибрахим Афелай, Кристиан Тейо и Исаак Куенка, които избраха да си стегнат куфарите при липсата на шансове да допълнят блясъка на звездата. Сега по пътя на прокудените юноши на Барса са се насочили Мунир и Сандро.

В последния сезон жертва падна Алексис Санчес. Преди това пък изборът на настоящото клубно ръководство да привлече Неймар раздразни Лео, който в изтеклото сега лято мечтаеше за тандем със Серхио Агуеро, а вместо това получи Луис Суарес.

Уругуайският голаджия видя доста пъти през сезона своя номер на таблото за смени. Тези ходове на треньора пробудиха недоверие от Суарес към човека, от чиято подкрепа най-силно се нуждае след изживяното от юни насам. Луис губи мотивация и самочувствие, а в комплект не се чувства и важна част от състава.

Въпреки това той трябва да съзнава, че е влязъл в една нова роля в спортната си кариера. Ако преди е успявал да подчини Диего Форлан в националния си отбор или самия Стивън Джерард на “Анфийлд”, този път попадна в битка със самия крайъгълен камък във философската система на Барса.

Антонио Санс, “Ел Конфиденсиал”