Умира ли ерата „Ел Чоло” в Атлети

Американската футболна легенда Миа Хам каза навремето, че „е по-трудно да останеш на върха, отколкото да се изкачиш там”. Старши треньорът на Атлетико Мадрид Диего Симеоне би се съгласил.

Когато пое поста на „Висенте Калдерон” в края на 2011 г., отборът точно бе загубил от треторазрядния Албасете в турнира за Купата на краля и бе в долната половина на таблицата на Примера. Онова, което откри, бе клуб в безпорядък, забулен в интриги и вътрешни борби, и с най-падналия дух в историята сред играчи, директори, фенове и журналисти. Единственият възможен път бе нагоре.

В края на същия този сезон Атлети спечели Лига Европа след победа с 3:0 на финала над Атлетик Билбао в Букурещ. През следващия тимът стартира ударно, спечели Суперкупата на Европа и Купата на краля с победа над Реал Мадрид във финала на „Сантиаго Бернабеу” (1:2) и си осигури място в Шампионската лига с 3-то място в Ла Лига.

Първата шампионска титла след 1996 г. бе осигурена следващия сезон, който обаче завърши сърцераздирателно и опустошително, когато момчетата на Симеоне бяха само на минута от трофея в ШЛ, преди да допуснат изравняване в добавеното време на финала в Лисабон и накрая да паднат с 4:1 в продълженията.

Най-важното обаче бе, че „лос рохибланкос” отново седяха на масата на футболния елит и човекът с главната заслуга за връщането на полагащото им се по традиция място бе Ел Чоло: нахакан, маниакален, футболен фанатик от Буенос Айрес.

А днес изглежда, че колелата на автобуса, макар не съвсем разпадащи се, определено са отхлабени. Та какво се обърка?...

След последния финал в ШЛ, който „дюшекчиите” отново изгубиха агонизиращо от градския съперник Реал Мадрид, този път след дузпи, Симеоне обяви публично, че се замисля върху своето бъдеще. Даденото от него впечатление бе, че е изтикал този отбор до крайните му граници и няма докъде по-нататък да го изведе.

В крайна сметка той бе убеден да остане, най-малкото защото всички големи имена в състава заявиха желание да продължат, а и защото предстои вълнуващото историческо преместване на новия стадион „Ла Пейнета”, същинско произведение на изкуството.

Все пак не всички бяха убедени за причините му да остане и изникнаха съмненията. Когато това се случи в клуб като Атлетико, чиято философия се основава на страст, отдаденост, жажда и нагласа „ние срещу целия свят”, започват да се появяват първите пукнатини в стените, които до този момента са изглеждали непробиваеми.

На игрището този тим на Атлети работи повече като атакуваща сила, отколкото като защитна крепост. Така че при настанилите се съмнения и офанзивния манталитет дойдоха първи загубени точки в началото на първенството срещу скромните новаци Леганес и Алавес, които на теория трябва да бъдат бити с лекота. Като следствие Симеоне започна да преподрежда отбора си. Понякога Коке играе в полузащитата до Саул Нигес, понякога до Габи или с Яник Ферейра Караско като един от офанзивните халфове.

Тимът сега има повече удари към противниковите врати и атакува по-добре, особено срещу защитаващите се в нисък блок съперници. Минусът в това е, че идва отслабване в отбрана, а именно със силата си там Атлетико изгради изкачването си до върховете.

Първите знаци се появиха миналата седмица, когато капитанът Габи каза, че с Коке в центъра на полузащитата тимът е по-слаб в дефанзивен план, преди Коке, неизненадващо, но и с нужното уважение, да отвърне, че е на различно мнение.

Проблемът е там, че докато Габи се чувства по-сигурен в пренаселена средна линия, която контролира мача чрез изстискване на живота от противниците, Коке е по-щастлив да дирижира представлението в по-отворена и експанзивна система. За нещастие, с това идва и един от големите проблеми, който е липсата на интензитет – толкова дълго време марката на този клуб, а тя пролича явно срещу Реал Мадрид в събота.

Загубата на дисциплина също е сред видимите грехове и се видя най-добре към края на дербито, когато Коке се оплакваше на своите съотборници, че не получава топката, а някои от тях правеха каквото си наумят.

Та сега накъде?

Връщаме ли се към оригиналния стил на Симеоне, донесъл толкова много успех, или продължаваме да настояваме на новия атакуващ модел, чието разцъфтяване може да отнеме доста време? И по-важното: има ли Ел Чоло нужното за целта търпение?

Предстои за кой ли път да видим от какво тесто е замесен Симеоне, защото ако се върне към дефанзивната система, тя ще контрастира рязко на наличния му към този момент състав.

Статистиката може и да не разказва цялата история, ала все пак е красноречива. Когато офанзивната система заработи, разбира се, може да е възбуждаща: в четирите мача със Селта, Спортинг Хихон, Гранада и Малага „лос рохибланкос” в новата си версия забиха ни повече, ни по-малко от 20 гола. Това е добрата новина.

Лошата е, че докато миналия сезон допуснаха само 18 гола в 38 мача в Примера, през този отбраната им е пробивана вече 11 пъти за едва 12 срещи.

Не отмествайте поглед, следващият ход на Ел Чоло не е за изпускане!

Гийем Балаге, Yahoo! Sport