Топка, ама баскетболна

В „По моя начин” Димитър Бербатов  разказва не само футболни, но и житейски истории, без задължителен хепиенд – с надеждата всеки да разпознае себе си и да намери своя път към успеха. В 500 страници оживява историята на едно обикновено момче от малък град, което успява да изкатери „футболния Еверест”. Написана честно и неподправено, официалната автобиография (в съавторство с Найден Тодоров и Димитрина Ходжева), не спестява нищо и проследява както успехите, така и най-тежките моменти от живота на Димитър. Изданието съдържа над 70 снимки, включително и непубликувани до момента, от личния архив на футболиста, а автор на предговора е самият сър Алекс Фъргюсън.

Какво друго, освен бели правех? Ритах топка. Впрочем преди всич­ко ритах топка, а между това правех и друго. Ритах навън на пясъка до гаражите и до боклуците. Ритах я нагоре и я спирах с крак – от сутрин до вечер, докато ми потекат сълзи от очите. Най-вече сам. Беше ми интересно, в началото не съм разбирал, че това ще ми помогне след време.

Нито електронните игри, нито което и да било друго удоволствие, нито дори колата можеше да се сравнява със страстта, която имах по рождение. Баща ти е футболист, вкъщи сте две момчета, как да не тръгнеш и ти след топката? При това живееш в Благоевград, а татко ти е футболист на „Пирин“, това носеше един вид престиж. Сякаш си по-важен от другите. И някак съвсем логично е да опиташ да тръгнеш по неговия път. При нас с брат ми това беше автоматично, не ни е на­лагано. Футболът е в личната ни ДНК. 

Като техничен футболист, известен с доброто си първо докосва­не, през годините най-често са ме питали: „Как спираш топката така? Омагьосваш ли я?“. Казвам го и сега – това е умение. Имам купа за най-техничен играч от републиканско за юноши – първата ми награда! Бях на един гол да стана и голмайстор. Още ме е яд, че някой си ме мина, но това е друга тема.

Техничността е дарба. Можеш да я развиеш, но не можеш да я придобиеш, ако я нямаш. На мен топката ми се лепи, защото съм за­почнал да практикувам това, което съм разбрал, че имам като даде­ност. Когато лети към мен, аз я виждам на забавен кадър и това ми помага да я спра както аз искам. Затова бързите топки не ме притес­няват. Но само аз си знам как съм ритал до сълзи.

От друга страна, умението може да е магия, даденост, но се и упражнява. И ако се упражняваш още от дете, като в забавна игра, после това помага. Вкъщи първоначално нямахме футболна топка. Но една баскетболна изигра важна роля в живота ми, без изобщо да по­дозирам, че ще стане така. Кой знае защо сме я имали и нея. Сигурно дядо ми Асен я беше донесъл отнякъде. Хващах тази тежка топка и я ритах високо нагоре. И това правех незнайно защо. Никой не ми е каз­вал, никой не ме е учил. Баща ми ходеше на тренировки и мачове, а аз отвън си цъках сам. Ритах нагоре, но това е баскетболна топка – колко високо да я ритне едно дете? Тя падаше, а аз се опитвах да я спирам. Правех го постоянно. Гледам нагоре да я проследя, сълзите потичат, спирам я, бърша сълзите и продължавам... Не се е получило за година или две, но с времето усвоих рефлекс, придобих навика – знаех как топката пада, усещах как се движи, знаех как трябва да подходя. Кога­то пораснах и започнах да усъвършенствам този навик, преминавайки към професионалния футбол, онзи детски рефлекс се включи. В годи­ните след това, където и да играех и с каквато и скорост да се движеше топката към мен, от каквото и да е разстояние – успявах някак да заба­вям движението є в съзнанието си. Успявах така да се позиционирам, че тя винаги се лепеше на крака ми. Някои неща започваш несъзнател­но, може да са плод на късмет или въображение, но впоследствие се оказва, че са от голямо значение за живота ти и твоя успех.