В „По моя начин” Димитър Бербатов разказва не само футболни, но и житейски истории, без задължителен хепиенд – с надеждата всеки да разпознае себе си и да намери своя път към успеха. В 500 страници оживява историята на едно обикновено момче от малък град, което успява да изкатери „футболния Еверест”. Написана честно и неподправено, официалната автобиография (в съавторство с Найден Тодоров и Димитрина Ходжева), не спестява нищо и проследява както успехите, така и най-тежките моменти от живота на Димитър. Изданието съдържа над 70 снимки, включително и непубликувани до момента, от личния архив на футболиста, а автор на предговора е самият сър Алекс Фъргюсън.
Какво друго, освен бели правех? Ритах топка. Впрочем преди всичко ритах топка, а между това правех и друго. Ритах навън на пясъка до гаражите и до боклуците. Ритах я нагоре и я спирах с крак – от сутрин до вечер, докато ми потекат сълзи от очите. Най-вече сам. Беше ми интересно, в началото не съм разбирал, че това ще ми помогне след време.
Нито електронните игри, нито което и да било друго удоволствие, нито дори колата можеше да се сравнява със страстта, която имах по рождение. Баща ти е футболист, вкъщи сте две момчета, как да не тръгнеш и ти след топката? При това живееш в Благоевград, а татко ти е футболист на „Пирин“, това носеше един вид престиж. Сякаш си по-важен от другите. И някак съвсем логично е да опиташ да тръгнеш по неговия път. При нас с брат ми това беше автоматично, не ни е налагано. Футболът е в личната ни ДНК.
Като техничен футболист, известен с доброто си първо докосване, през годините най-често са ме питали: „Как спираш топката така? Омагьосваш ли я?“. Казвам го и сега – това е умение. Имам купа за най-техничен играч от републиканско за юноши – първата ми награда! Бях на един гол да стана и голмайстор. Още ме е яд, че някой си ме мина, но това е друга тема.
Техничността е дарба. Можеш да я развиеш, но не можеш да я придобиеш, ако я нямаш. На мен топката ми се лепи, защото съм започнал да практикувам това, което съм разбрал, че имам като даденост. Когато лети към мен, аз я виждам на забавен кадър и това ми помага да я спра както аз искам. Затова бързите топки не ме притесняват. Но само аз си знам как съм ритал до сълзи.
От друга страна, умението може да е магия, даденост, но се и упражнява. И ако се упражняваш още от дете, като в забавна игра, после това помага. Вкъщи първоначално нямахме футболна топка. Но една баскетболна изигра важна роля в живота ми, без изобщо да подозирам, че ще стане така. Кой знае защо сме я имали и нея. Сигурно дядо ми Асен я беше донесъл отнякъде. Хващах тази тежка топка и я ритах високо нагоре. И това правех незнайно защо. Никой не ми е казвал, никой не ме е учил. Баща ми ходеше на тренировки и мачове, а аз отвън си цъках сам. Ритах нагоре, но това е баскетболна топка – колко високо да я ритне едно дете? Тя падаше, а аз се опитвах да я спирам. Правех го постоянно. Гледам нагоре да я проследя, сълзите потичат, спирам я, бърша сълзите и продължавам... Не се е получило за година или две, но с времето усвоих рефлекс, придобих навика – знаех как топката пада, усещах как се движи, знаех как трябва да подходя. Когато пораснах и започнах да усъвършенствам този навик, преминавайки към професионалния футбол, онзи детски рефлекс се включи. В годините след това, където и да играех и с каквато и скорост да се движеше топката към мен, от каквото и да е разстояние – успявах някак да забавям движението є в съзнанието си. Успявах така да се позиционирам, че тя винаги се лепеше на крака ми. Някои неща започваш несъзнателно, може да са плод на късмет или въображение, но впоследствие се оказва, че са от голямо значение за живота ти и твоя успех.