Стойчо Младенов: Левски ме извади завинаги от футбола

Стойчо Младенов даде интервю от Казахстан за Блиц. Треньорът, който в средата на следващата седмица ще навърши 60 години, говори за много неща, свързани не само с футбола, но и с живота. Легендата на "червените" разказа, че шефовете на Левски са се опитали да прекратят кариерата му, след като е избягал, за да подпише с "армейците", а не с тях.

- Г-н Младенов, на 12 април навършвате 60 години? Направихте ли си някаква равносметка на живота до момента и каква е тя?
- Не често, но от време на време, се замислям за много събития от живота ми. И ако трябва да бъда откровен – гордея се с това,  което съм постигнал. Създадох и имам хубаво, здраво и сплотено семейство. Постигнал съм повечето от целите, които съм си поставял във футбола – и като състезател, и като треньор. Същото се отнася и за живота ми като цяло. Винаги съм обмислял всяка една моя крачка, която съм предприемал, и никога не съм вземал решения под емоция. Разумът винаги е надделявал.

- Как ще отговорите на баналния въпрос: На колко години се чувствате?
- Аз работя с млади хора и това поддържа духа в мен. Така се чувствам по-млад. Но в същото време опитът, който съм натрупал с годините, ме кара да мисля и да разсъждавам трезво.

- Имате много познати, тъй като сте доста популярна личност, но колко са истинските ви приятели и броят ли се на пръстите на една ви ръка?
- Животът ми доказа, че колкото повече времето върви напред, толкова повече предатели се явяват и толкова по-малко са верните хора – тези, които държат на честта и на достойнството. Малко морални хора останаха. Да, имам истински приятели. Те са много малко, но аз се радвам, че през всичките тези години успях да си ги подбера. Аз им вярвам истински и знам, че във всеки един момент мога да им се доверя и да им помогна. Както и те на мен, разбира се.

-Споменахте предатели - колко често сте се сблъсквали с такива в живота и кой е най-тежкият удар, който някой ви е нанасял?
- Колкото на по-високо се изкачваш по стълбата на живота, по-тъмно и по-страшно става. Колкото повече израстваш в йерархията, по-малко верни хора остават около тебе. Повечето се опитват да ни подложат крак и да те препънат. За съжаление това го виждаме и в политиката, където всичко трябва да е по-различно. Ще бъда откровен с вас - два пъти са ме предавали в живота. Жестоко са ме предавали! И това са хора, за които давах всичко от себе си. Не може да си представите колко много боли такова отношение. Това може да те съсипе. Но, хайде, нека не изпадам в подробности. Моментът не е подходящ.

-Ставате на 60 години, а от колко години сте заедно със съпругата ви Дарина?
-О, имам чувството, че цял век и откакто се помня съм с нея. Трябва да й кажа, че съм много щастлив, че я срещнах и съм сигурен, че до края на живота ми ще бъдем заедно. Това е моята житейска мечта – да остареем заедно с Дарина. Тя има голяма заслуга затова, че съм здраво стъпил на краката си. Никога не ми е позволявала да отместя краката от земята. Не ми е позволявала да летя в облаците. Винаги е намирала начин как да ме приземи.

-Как я свалихте и колко време бяхте гаджета, преди да се ожените?
-Връщате ме доста назад в годините... Ами бях в Стара Загора, играех в Берое. Беше любов от пръв поглед. В момента, в който я видях, си казах: „Тя е!”. Сигурно звучи невероятно, но е така. Аз също не вярвах в любовта от пръв поглед. Но при мен се случи... Благодаря на Господ, че я срещнах в точния момент и на точното място. Две години ходихме, а после се оженихме. Бяхме много щастливи и знаете ли, кое е най-важното – че и в момента сме щастливи...

- Раждането на синовете ви – какви спомени пазите от тези моменти?
- При големия син Сашко имаше интересен случай. Наложи се да пътувам до Димитровград, а в същото време на жена ми й изтекли водите и е трябвало спешно да бъде закарана в болницата. Бившият вратар на ЦСКА Емил Бучински, с когото бяхме комшии, веднага качил Дарина на колата си я завел в клиниката. Аз броените минути след това пристигнах в София и рано сутринта Сашо се роди. Няма да забравя как докторът излезе от родилното отделение, а аз стоях пред вратата, без да знам как е минало раждането и дали бебето е момче или момиче. Той се усмихна и рече: „А честито, Стойчо, Пеле се роди!”. Искаше да каже, че е момче и че ще бъде футболист. Когато се роди малкият ми син Стойчо, бях в Холандия с националния отбор за приятелски мач с „лалетата”.

-Какво са за вас двете ви внучки и да очакваме ли още наследници?
-Благодаря на Господ за двете внучки. Много сме щастливи, че имаме две принцеси, всъщност те са три заедно с моята съпруга. Ако синовете пожелаят за още наследници, ние ще бъдем щастливи.

-Водите ли здравословен начин на живот? Спазвате ли някакви диети?
- Благодарение на жена ми това се прави вкъщи. Тя си има своите специални виждания за храната. Не знам дали знаете, но Дарина написа преди време книга за португалската кухня. Така че – в нашия дом разполагаме с голямо изобилие от рецепти. Конкретни диети не спазвам, но обичам много плодовете и зеленчуците, а в тях се коренят голяма част от основите на здравето.

-Професията ви е тежка, как намирате начин да се разтоварвате психически?
-Признавам, че това ми е проблем. Жена ми често ми казва, че не мога да разтоварвам. Живея и мисля 24 часа за футбол, което си е, честно казано, болестно състояние. Ето сега в 10 часа сутринта бяхме на кафе с моите помощници в Кайсар Анатоли Нанков и Тодор Янчев и пак за футбол си говорихме. Да, намирам време за отдих, но трябва да го правя по-често. Наскоро имахме хубаво преживяване тук в Казахстан – яздихме коне, което доста ни разтовари. Хубаво е човек да презарежда батериите си. И трябва да го прави редовно, а не понякога.

-Изваждането ви от футбола през лятото на 1979 година ли е най-тежкият период в кариерата ви като състезател? Тогава сте играч на Берое, голмайстор на „А” група...
-Да, така е. Категорично това е най-тежкият ми период като футболист. Изпаднах в шокова ситуация. Не можех да мръдна от стола. Намирах се в прочутата навремето сладкарница „Преспа” в центъра на София. Тя се държеше от бай Спиро, лека му пръст, един от най-върлите фенове на ЦСКА. Той ми съобщи новината, че съм наказан да не играя футбол доживот. Краката си ме подсякоха. Пребледнях, едва не припаднах. Имах чувството, че ме вкарват в затвора, че ми отнемат въздуха, слънцето, всичко! Няма да забравя как стоях с часове напълно неадекватен. В един момент не помня какво е ставало. В един момент се усетих, че съм в колата и пътувам към Ихтиман. Представяте ли си какво ми е било. Никакъв спомен как съм излязъл от сладкарницата, как съм се качил на автомобила и съм тръгнал. Като се осъзнах, се върнах обратно в София. Целият ми живот беше съсипан. То бива, бива тежко наказание, но това беше жестоко. Нечовешки жестоко! В ЦСКА обаче ме успокоиха, а ЦСКА тогава имаше уникални ръководители – Никола Миланов-Чопъра и Георги Христов. Чопъра беше страхотен човек – виждаше с три хода напред всичко. Той ми гарантира, че санкцията ще бъде намалена. Така и се случи – през есента на 1980 година се завърнах на терена с червения екип и записах първите си мачове като футболист на ЦСКА.

-Нека да уточните какво точно се случи. И до днес се говори, че са ви наказали заради два подписани договора – с Левски и с ЦСКА.
-Няма такова нещо! Тогава бяхме наказани трима души – аз, Ради Здравков и Петър Курдов. Ето ви цялата истина с моя случай. Имаше много сериозен интерес към мен и от Левски, и от ЦСКА. Но договор със „сините” не съм подписвал. Треньор им беше Иван Вуцов, който е моят футболен ментор и до днес. Човек, когото страшно много уважавам. Вуцата държеше да ме привлече на всяка цена. Беше си поставил за цел да вземе мен като централен нападател, както и двете крила – Руси Гочев от Черноморец и Тони Милков от Ботев (Пловдив). Но и в ЦСКА държаха много за мен. Предстоеше мач в Перник между младежките национални отбори на България и Англия и се получи голям екшън. Шефове и на Левски, и на ЦСКА дойдоха на стадиона. Левскарите искаха след мача веднага да тръгвам за София и да подписвам с тях. Една голяма черна волга ме чакаше пред централния вход. За да са по-сигурни, че ще ме отмъкнат, двама от техните хора влязоха вътре и застанаха пред самата съблекалня. Но и от „Армията” не стояха с кръстосани ръце. Те също бяха пристигнали, но бяха застанали на друго място. И като свърши мачът, аз се измъкнах от един прозорец, намиращ се в съблекалнята. Изкъртих металната мрежа и се промуших. Точно отзад бяха паркирали босовете на ЦСКА. Даже вътре в колата беше бай Спиро. Оттам директно заминахме за Борисовата градина. Подписах и всичко беше наред. След около месец-два обаче ме попариха с тежкото наказание. И знаете ли защо беше наложено то – защото не избрах Левски. Това е истината и нека най-после я кажа! Левскарите много обичат да твърдят, че през онези години на социализма били в миманса, че нямали думата, че футболът се командвал от военните. Нищо подобно! Те и тогава бяха със силните на деня, както винаги са били. Имаха големи връзки в ЦК на БКП и се опитаха да ме съсипят и да унищожат кариерата ми. Но за щастие всичко си дойде на мястото по-късно.   

- А кои са най-тежките ви периоди като треньор?
- След националния отбор и загубата в Прага от Чехия с 0:6 през октомври 2001 година. Водих мъжкия тим на България в световните квалификации за Мондиала през 2002 година, в които всички ни смятаха за аутсайдери. Бяхме в една група с Чехия, с Дания, Северна Ирландия, Исландия и Малта. Поставяха ни до Малта на незавидното пето или шесто място. Но ние успяхме два мача преди края да ги опровергаем – бяхме първи в класирането. Трябваше ни една победа в последните два двубоя с Дания в София и с Чехия в Прага и се класирахме. Но не успяхме... След този неуспех кариерата ми беше сериозно застрашена. Всичко, което съм градил през годините като име и авторитет, беше на път да отиде на вятъра. И тогава, без да очаквам, през пролетта на 2002 година дойде предложението от Васил Божков и ЦСКА. Аз поех риск. Огромен риск. Да поема тима, който пет години не беше ставал шампион. И знаех, че ако се проваля, този път с кариерата ми е свършено окончателно. Знаете какъв цесекар съм и какво е за мен ЦСКА. Прецених своите възможности и ситуацията. Разумът ми даде възможност да взема важното решение. Бях уверен, че ще успея. Васил Божков още при преговорите ме впечатли страшно много. Даде ми пълен картбланш от спортно-техническо естество. Разреши ми лично аз да преговарям и договарям футболистите от българския пазар. Той само с чужденците преговаряше, а аз трябваше да ги избирам. Казах му, че искам тригодишен договор и поставих условията си. Той слушаше, слушаше и по едно време отсече: „Няма проблем. Ще подпишем. Но ти, ако не биеш Левски, си заминаваш на минутата. Биеш ли ги, колкото искаш, ще останеш”. След това добави, че иска да играем честно и коректно във всеки един мач. И до ден-днешен съм му благодарен. Мислех, че след неуспеха ми в националния отбор той ще бъде разколебан и няма да ме покани, няма да ми даде шанс. Но го направи. Помните какво се случи после – опукахме Левски, записахме 13 рекордни победи и спечелихме титлата.  

-Връщате ли се често към 17 март 1982 година, когато в четвъртфинал за КЕШ ЦСКА елиминира Ливърпул след два ваши гола? Ще изиграят ли някога „червените” отново такъв мач?
- Всяка година на тази дата се връщам назад в спомените. Иначе – не. Не живея в миналото. Гледам смело напред и се стремя да правя всичко най-добро. А дали това ще се повтори. Убеден съм, че рано или късно ще се случи. Дай Боже, един ден аз да съм отново треньор на ЦСКА, за да реализирам една неосъществена мечта, най-голямата ми футболна мечта  – да пробия с любимия ми тим в Европа, защото европейските успехи на „Армията” като треньор ми липсват. Бил съм наставник на три континента – Европа, Азия и Африка. В Азия спечелих равносилната на тях Купа на УЕФА, имам континентален успех и в Египет, когато бях начело на ЕНППИ. Но не и в ЦСКА. Това щеше да се случи през 2008 година, когато станахме по убедителен начин шампиони – с 16 точки преднина пред втория в крайното класиране Левски. Тимът беше по-опитен и по-зрял от този през сезон 2002/03. Но дойде ударът с лиценза. Ако ЦСКА имаше лоби, а то е много необходимо за Европа, ама много необходимо, нямаше да ни попарят по този начин. Знаете ли, че тогава бях на прага да осъществя много силна селекция. С четирима доказани играчи от чужбина водихме преговори. Те даже бяха договорени, оставаше само формалното – да подпишат. Единият, чието име няма да спомена, беше известно име в цяла Европа, но...

-Следите ли днес какво се случва в ЦСКА?
-Следя, разбира се, всичко, което се случва и на „Армията”, и в българския футбол въобще. Но съм концентриран изцяло в Кайсар и в казахстанското първенство.

-Как се чувствате в Кайсар, след като стартирахте силно новия сезон?
-Прекрасно се чувствам. Направихме отлична сплав между българските треньори, които са с мен, и с местните специалисти. Отборът е новак в елита и е нормално да бъде считан за аутсайдер. Ние обаче искаме да опровергаем това и усилено работим с идеята да изградим качествен състав. Всъщност, със селекцията бяхме готови още през декември. Подготовката ни през януари и февруари протече на 100 процента и най-важното - без контузии. На представянето на отбора дойде губернаторът на областта. Тогава аз заявих, че отборът е готов за шампионата. Стартирахме успешно в първенството. От четири мача имаме три победи и един равен – срещу Кайрат на техен терен. Тук конкуренцията е много голяма. Последният може да бие двата гранда Астана и Кайрат. Лесните мачове липсват, а интригата властва във всеки един двубой. На този етап местните специалисти ни оценяват положително. Наши играчи попадат редовно в 11-те на кръга, а аз два пъти бях избран за треньор на кръга. Радваме се и на отлична подкрепа от страна на нашата публика. При гостуването ни в Кайрат имаше 1000 фенове, които бяха изминали огромното разстояние от над хиляда километра, за да гледат на живо срещата. Сега на 8 април ни предстои поредният важен мач – срещу Тобол. Двата отбора имаме по равен брой точки – 10, но те са с мач повече. Засега ние играем домакинските си двубои на изкуствения терен, но на 29 април, когато приемаме Астана на Мъри Стоилов, ще бъдем за първи път на естественото тревно покритие.

- В отбора ви има двама футболисти, които българските фенове познават – бившият нападател на ЦСКА Стефан Никулич и Матиас Курьор. Как се представят?
- Много съм доволен от двамата. Никулич израства много и е водач на нападението.

- Как предлагате да завършим интервюто?
- Да бъдем по-големи оптимисти и да мислим винаги позитивно, колкото и понякога да ни се струва невъзможно това.

РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ

Следвай ни: