Светът се раздели с великия Дик Хойт
Днес светът се раздели с най-великия спортист (поне за мен). Ето я и неговата история, която разказах в далечната 2005 година във вече несъществуващият “7 Дни Спорт”. В последствие най-великият спортист се свърза с мен с молба да му преведа статията тъй като бил получил лавина от прекрасни писма от България. Не е могъл да отговори на всички, но на тези наши сънародници, които тогава са му писали искам да кажа, че е прочел всяко едно от тях и е бил трогнат до сълзи. "Вземи си почивка най-после, приятелю. Какъв изумителен живот живя! И стигна до самият край на жицата...където най-редките хора откриват, че те самите са бяла лястовица. Така че ние ще продължаваме да те търсим всеки път когато наранените ни души имат нужда от панацея. Никога няма да бъдеш забравен, а когато някой ден Рик дойде при теб отново ще тичате, но вече...без количка."
Най-великият спортист
Кой е най-великият спортист? Марк Шпиц? Карл Люис? Майкъл Джордан? Ланс Армстронг? Пеле? Труден въпрос с много отговори. Как да намерим универсални показатели за оценка? Няма математическа формула. Няма конкретни параметри, които да вкараме в някакво уравнение и да получим отговор. Може би, както често се случва в живота, и тази истина е относителна и всичко зависи от това кого сме попитали. Самият аз съм в безизходица пред този въпрос, но бих искал да промъкна в списъка с възможни отговори името на един човек, за когото едва ли някой някога е чувал в България.
Той се казва Дик Хойт и често навестява мислите ми по време на любимата ми и напълно безплатна антистресова терапия. Ще обясня с няколко думи: стресът си е стрес както в България, така и тук. Проблеми в работата, сметки, крайни срокове, задръствания, съкращения, гнойни ангини накрак и т.н., и т.н. Нещата се натрупват и този стар натрапник стресът често се настанява трайно в живота ни. Моят метод за борба с напрежението е следният. Всяка вечер, двайсетина минути преди самият аз да гушна възглавницата, сядам до леглото на спящите си деца и просто ги наблюдавам мълчаливо в съня им.
Който е бил родител, знае точно какво имам предвид. Едва ли има нещо по-успокояващо и по-възхитително на този свят от едно спящо дете. Не знам дали този ефект се дължи на равномерното им дишане, на откровената им беззащитност или на невинните лица, но за мен няма по-ценно убежище от ежедневието от тези двайсет минути на тихо съзерцание в тъмната стая. Сякаш всичко останало престава да съществува. Някъде далеч остават работата, цените на бензина, лактите по автобусите, параноята, войните, ураганите и всичко останало. В чертите на заспалите деца, обезоръжени се разтварят и тревогите, и проблемите, и стресът. В тези моменти често се сещам за моя любим спортист Дик Хойт, чиито изумителни постижения и живот почнах да следя преди около 5 г.
Дик е станал баща през 1962, но новороденият му син Ричард идва на този свят в конвулсии. Оказва се, че пъпната връв се е омотала около врата на бебето, прекъсвайки притока на кръв и нанасяйки необратими увреждания на централната му нервна система. Детето никога няма да може да ходи, да използва ръцете си, да говори и да контролира тялото си. Лекарите имат само един съвет към родителите: "Откажете се от бебето, дайте го в специално учреждение.”
Има ли нещо по-ужасно от това да си напълно обездвижен и лишен от възможността да комуникираш с останалия свят от първата до последната секунда в живота си? Да вегетираш с години, окован в жестока килия - собственото си тяло? Отговорът е: Да, има! Ако жертвата е собственото ти дете. Няма по-голям кошмар за един родител, няма по-голямо страдание. Трудно ми е да си представя каква ледена пустош е преминала през душите на Дик и Джуди Хойт, когато са надникнали в бъдещето на сина си. Неизживяното детство, неизказаните думи, неосъществените мечти, неродените внуци. Сърцето ми се свива и не мога да не си спомня за съкрушения баща в "По жицата", за умиращата му дъщеричка и за онези покъртителни осем думи на Моканина: "Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!”
Но Дик отказва да се самосъжалява, пренебрегва всички лекари, зарежда се с вяра в сина си и тръгва като бесен да търси... бялата лястовица. Надява се, че съзнанието и интелектът на Ричард са останали непокътнати, и се посвещава на идеята да надвие съдбата. Почва да учи сина си на азбуката и да му чете, без да е сигурен дали има някакъв ефект. През 1972 благодарение на големите сърца на група инженери от университета Тъфт Рич се сдобива с комуникатор, който му позволява да изписва думи на монитор, натискайки бутон с тила си. Оказва се, че малкият не само е наясно какво става около него, но и притежава завиден речник и пъргав интелект. Баща му е твърдо решен, че синът му няма да бъде лишен от нищо и щом не може да се движи, той ще бъде неговите ръце и крака.
Дик започва да носи сина си на гръб, за да се радва на природата, води го на планински преходи със себе си и така двамата изкачват един от най-красивите върхове на Скалистите Планини в Колорадо. През 1977 Рич се примолва на баща си да участват в 8-километров крос с благотворителна цел. Хойт се съгласява да бута инвалидната количка. В този ден те завършват предпоследни, но надбягването събужда неподозирано усещане в душата на обездвиженото момче. Същата вечер Ричард изписва нещо на монитора си, което ще промени живота им завинаги: "Татко, когато се състезавам, не се чувствам осакатен!" От 15 години бащата е търсел точно това лекарство за сина си - усещането за независимост и пълноценност. От този момент нататък животът му е посветен на една-единствена цел: да улови това усещане и докато диша, да го дарява на Ричард.
Дик почва да бяга по 5 часа на ден, пет пъти в седмицата, бутайки Ричард пред себе си в специална инвалидна количка. През 1981 двамата се записват под името "Тийм Хойт" в Бостънския маратон и побеждават 75% от участниците. Постепенно Дик влиза в невероятна форма и бяга почти непрекъснато. В момента зад гърба си има невероятните 64 маратона, като най-добрият му резултат е просто феноменален - 2:40,47 часа (36 минути и половина под световния рекорд)!
След 4-годишно участие в маратони двамата се решават на нова лудост: триатлона "Айрън Мен". Това нечовешко съревнование включва 3,8 км плуване, 180 км колоездене и като капак - класически маратон (42,2 км). Много малко са хората, които са в състояние да издържат подобно натоварване. Аз съм горе-долу в добра форма, но със сигурност ще се разпадна на отделни митохондрии още в плуването.
Хойт връзва с въже за кръста си доста тежка лодка, в която е легнал Ричард, за да покрие тези първи километри във водата. После слага сина си в специална седалка, закачена за предната част на колелото му. Най-изумителното е, че Тийм Хойт често изпреварва 2/3 от съперниците. През годините Дик и Рич участват в общо 911 състезания, включително 206 по триатлон и 24 последователни маратона на Бостън. През 1992 двойката преминава с велосипед през Съединените щати, покривайки 5000 км за 45 дни.
Тук всеки любител на бягането е запознат с историята на Хойт. Медийните спортни гиганти ESPN, ABC, Sports Illustrated и HBО отразяват успехите им, а на пазара излизат книга и DVD филм, посветени на техния трънлив път. Много специалисти се питат какви биха били резултатите на Дик, ако се състезаваше сам, без сина си. Той твърди, че ще се провали, защото Ричард е основният му източник на енергия, а и стилът му на бягане е зависим от количката.
Наскоро гледах кадри от последното им състезание. Дик въртеше педалите на колелото с настървение, подминавайки изтощените си противници, а изражението на лицето на сина му отразяваше както огромното удоволствие от надпреварата, така и мускулното напрежение, което явно усещаше от усилията на баща си. Вятърът ги блъскаше челно, умората се бе вкопчила в педалите, но Тийм Хойт продължаваше упорито напред: двама души - едно сърце.
Казват, че дори пулсът им се изравнявал по време на състезание.
Тази година Дик навърши 65, което просто не е за вярване. В краката му като корабни въжета подскачат чудовищни мускули, а с бицепсите му би се гордял всеки 20-годишен младеж. Този невероятен човек се е подложил на големи лишения и е пренебрегнал собственото си благополучие, за да освободи сина си от капана на съдбата. Почти всеки цент от пенсията му, всеки извънреден приход и всяко получено дарение се влагат във фонда за спорт. Самият Дик живее по спартански, за да си позволи да пътува от маратон на маратон със сина си. За Хойт старши обаче едва ли има по-сладка жертва от тази и ако можеше, сигурно щеше да бяга по 24 часа в денонощието.
Наскоро една от водещите журналистки на САЩ, Мери Карило, интервюира Дик за предаването "Риъл Спортс". Разговорът им постепенно ги отведе в миналото, към мястото, което Дик все още се страхува да посещава. Там, където в родилното отделение стои сломеният от мъка 22-годишен баща и се взира в мрачното бъдеще на сина си. Струва ми се, че в този момент, пред тв камерата Дик за пръв път кръстоса поглед със себе си и разбра колко изумително е житейското му пътешествие. "Откъде черпиш толкова сила?", попита Карило и този железен мъж, който винаги е стискал зъби и е гледал напред без никакъв признак на слабост, най-после не издържа и остави сълзите да отговорят. Мери е изключителна журналистка, но и тя самата не успя да овладее емоциите си и следващият й въпрос се разпадна, задавен в собствените й сълзи.
За човек, който е бил напълно отписан от докторите, Ричард Хойт е постигнал много неща: завършил е не само гимназия, но и Бостънския университет и има платена работа в лаборатория. Въпреки че е обездвижен, е видял всяко кътче на Америка и е дал надежда чрез примера си на милиони предизвикани от съдбата хора по света. Днес той е на 43, но за родителите детето винаги си остава дете. Затова понякога се питам дали и Дик не сяда вечер до леглото на сина си, за да се взре с гордост в спящото му щастливо лице. Дали минава през съзнанието му мисълта, че той е отговорен за това щастие, за усмивката в съня и шанса за пълноценен живот извън него, че именно той е подарил движение на обездвижения си син. Хойт е голям мъж, велик спортист и истински родител. Ако има послание в неговата история, то е, че лесно се прави дете, но трудно се става баща.
Много красота има в спорта. Красиви и елегантни бяха полетите на Джулиъс Ървинг към коша. Красиво бе и финалното разгъване на Луганис миг преди да разпори водната повърхност. Изумително красиви са и ефирните подавания на Зидан. Но понякога спортът може да ни даде нещо още по-впечатляващо и ценно. Един 65-годишен мъж, бутащ с всичка сила обездвиженото си, но щастливо дете в инвалидна количка. Какво по-красиво? Истинската магия на спорта се състои в това, че в ръцете на един баща той престава да бъде просто спорт и се превръща в нещо много повече. Нещо пълно със смисъл, обещание и надежда... Като бяла лястовица.