Момент на мълчание

„Искам да знаеш, че това е изключително опасна операция. Навлизаме в непозната територия и има прекалено много неизвестни, за да можем да гарантираме успех. Всъщност единственото, което знаем със статистическа сигурност, е, че имаш петдесет процента шанс да оживееш след процедурата.” Представете си да чуете тези думи от собствения си лекар. И да прочетете в очите му, че е напълно искрен. Петдесет процента! Една втора! Цялата безценна половина от всичко! Да осъзнаеш, че животът ти е едно подскачащо топче върху бясно въртяща се хирургическа рулетка. Вие какво бихте направили? „Изборът е твой – казва докторът, – но искам да съм сигурен, че си наясно какво рискуваш, правейки тази крачка.” Една крачка… „Дори най-дългият път започва с една-единствена крачка.” Нали така бе казал старият Лао Дзъ преди повече от две хиляди години. Ах, колко е хитър любимият ми китайски библиотекар! Една малка крачка, но ако не я направиш, как ще я последват останалите няколко милиона? Всички искат да постигнат успеха си изведнъж, но лотарийният манталитет е грешка. Ако надценим скока и подценим стъпката, никога няма да пристигнем никъде. Уважението към взаимодействието между всички наши малки крачки е настилката на всеки дълъг път. 
„Елате! Елате да видите какво направи Дейвид!” Човекът, за когото ще ви разкажа, е свикнал с тези думи... Те следват неговите крачки по петите от най-ранна възраст; витаят около него, превърнали са се в неизбежната му лична мантра. Дейвид Роденбау е луда глава. От тези хора, които имат точно толкова нужда от адреналин, колкото от кислород. Виждали сте ги, нали? Всички познаваме поне един от тях. Те са деца на вятъра, хаоса и тръпката. Те дишат опасност и издишват еуфория; отварят парашута в последния момент, катерят се без въже, гмуркат се без бутилка, ходят по перваза с развързани обувки, не намаляват на завоя, забравят да си сложат каската… „Елате да видите какво направи Дейвид!“ – викали децата в махалата при всяка поредна каскада на малкия Дейв Роденбау. Самоубийствен скок със скейтборд... Салто с любимото му BMX колело... Някаква ужасяваща въздушна фигура, която все още няма име, изпълнена върху сноуборд. „Елате да видите какво направи Дейвид!” Майка му треперела постоянно за детето си, но в крайна сметка се примирила с факта, че синът ѝ е обречен винаги да бъде един дишащ, скачащ, падащ, премятащ се, въртящ педали, ожулен, сияещ от щастие възклицателен знак! Момчето пораснало (поне привидно), сменило и местожителството си, но думите „Елате да видите какво направи Дейвид!” продължавали да бъдат неизбежния хоров съпровод на неговите жизнерадостни безумия. На трети юли 2014 година в Ню Йорк се състоя едно от най-странните велосипедни състезания на планетата. Компанията „Ред Бул“ взе под наем старинната сграда на масонската ложа в Манхатън и построи в нея най-малкия велодрум в света. Пистата бе миниатюрно копие на олимпийски велодрум, което я направи много сложна в техническо отношение. Съревнованието включваше сто елитни велосипедисти, които се озоваха в обятията на един безумен, свистящ, пумпалов колеловъртеж. Дивата скорост и екстремните ъгли допаднаха на Дейвид Роденбау и той не остави шанс на конкуренцията. В последните години Дейв бе натрупал участия и победи в различни състезания и си бе спечелил репутацията както на безстрашен BMX акробат, така и на чудесен скоростен колоездач. Бе повече от ясно, че първото място в минивелодрума на „Ред Бул“ е само началото на една обещаваща кариера. В Съединените щати има около два милиона кубински емигранти. Сред тях са и мъж и жена, на които човечеството дължи много. Както повечето първа генерация емигранти, и те са пристигнали тук без нищо, борили са се с живота и са свързвали двата края както могат. Имали са само себе си, мечтите си и вярата в малките си, упорити крачки. Това, което знам, е, че са се изхранвали, продавайки цветя. Това, което не знам, е как са успели между отделните изнурителни рундове на борбата за оцеляване да отгледат човек като сина си Едуардо Родригес. Ако някой ден разкрием методологията им на образование, трябва да я вкараме в учебник. Знаете ли, има много великолепни неща, свързани с техния чудесен син, но това, което ме покори напълно, бе... моментът на мълчание. Ще стигнем и до него, защото именно той е изключително показателен за характера му… След като взел перфектна диплома от гимназията, Едуардо завършил невробиология в университета на Флорида с отличен успех. Но целта му била стоматологията, така че последвали още четири години следване. Очаквала го обещаваща кариера на стоматолог и финансова независимост, но в този момент Едуардо решил да предприеме неочаквана крачка. Една крачка… Една от многото, но точно тя ще промени пътя на толкова много хора. Вместо да се заеме със зъболекарския бизнес и да започне да изплаща студентските си заеми, Родригес изненадва близките си, роднините си и може би дори себе си и се се записва да следва медицина! Специализацията му е обща и реконструктивна хирургия в реномирания университет „Джон Хопкинс“. Благодарение на изумителните си хирургически качества е изпратен и на втора специализация – този път по микрохирургия, в Тайван. Общо Едуардо прекарва шестнайсет години в следване и стажантство! Днес доктор Родригес е легенда! Авангардните му, дръзки операции са станали част от световната хирургическа митология. Наричат го перфекционист, иноватор и виртуоз. Самият той прави впечатление на много скромен човек. Тихият му, мек глас някак си успява да не контрастира с внушителната му 190-сантиметрова осанка. Дългите, фини пръсти на пианист по всяка вероятност допринасят за хирургическото му майсторство. Но това, което приковава незабавно вниманието, са големите му, дълбоки очи, от които струи неподправена добрина и благородство. Помниш ли, когато искаше да станеш пожарникар? Да, на теб говоря, всяко пораснало момче! Защо ли всички хлапета в даден момент от детството си мечтаят да се борят с огъня? Може би дълбоко в генома ни е заложено желанието да бъдем избавители? Или може би нещо друго, праисторическо, винаги ще ни дърпа към побеснелите езици на огъня. Взаимоотношението ни с него е толкова противоречиво, навярно защото е толкова лесно да видим в него себе си. И той като нас не може да съществува без кислород; и той като нас е в състояние да дава и отнема, да обича и да пари... Подаръкът на Прометей е едновременно благословия и проклятие. Огънят е както светлина, топлина и инструмент на съзидание, така и враг, антагонист и разрушител. Ние го обичаме и ненавиждаме, гледаме на яростната му мощ като на предизвикателство, а професията на огнеборец като че ли е най-очевидната манифестация на древния ни копнеж да изтръгнем живот от ненаситната паст на пламъка. 
Помните ли какво каза Де Ниро на младия пожарникар в най-запомнящия се цитат от филма „Обратна тяга”? „Огънят е живо същество, Брайън... Той може да диша, да се храни... Знае дори как да мрази. Ще го надвие само този, който се научи да мисли като него. Трябва да осъзнаеш, че този пламък ще се разпростре нагоре по вратата и после по тавана не толкова заради физиката на запалителните течности, колкото просто защото го иска. Някои пожарникари... огънят си ги присвоява, кара ги да се борят с него на неговото ниво... с омраза; но истината е, че за да го унищожиш напълно, трябва да го обикнеш поне малко.” Всички искаме да станем пожарникари, но единици са тези, които превръщат мечтата в реалност. Единици... правят крачката. Патрик Хардисън е един от тях. От тези герои, които нямат представа, че са герои. Той просто гледа на себе си като на човек, който винаги е знаел, че не може да избяга от призванието си. Силен, всеотдаен и безстрашен, той сякаш е създаден за тази професия. И ето го – 27-годишен съпруг и баща, в разцвета на огнеборските си сили, облечен в пълно пожарникарско снаряжение, на прага на горяща къща. Постройката е погълната от пламъци и Патрик е наясно, че това не е обикновен огън. Че този път опасността е истинска. Че ръмжащият звяр от другата страна на вратата е бесен и го чака с кръвожадно нетърпение. Между него и стихията имаше само една крачка… Една крачка. Нещо странно се случи, след като Дейвид Роденбау спечели минивелодрума на „Ред Бул“ – съперниците му се хвърлиха да го прегръщат! Работата е там, че няма човек на този свят, който да е срещнал Дейв и да не го е обикнал!... Тази луда глава няма врагове и е толкова лъчезарен, непресторено добър и отзивчив, че дори тези, които се състезават срещу него, се радват на успехите му. Ето какво каза наскоро баща му Грег: „Дейвид още като малък реши, че ще прави всичко по силите си да помага на всеки, който има нужда от помощ. Щастлив човек е, защото обича живота и обича хората!”. Това е важно за тази история – Дейвид е алтруист по природа. Дори когато самият той е в недоимък, гледа да сподели каквото може с другите. Една от любимите му мисии е да подслонява и да се грижи за изоставени домашни любимци. Привързаността му към златистия му лабрадор на име Нюман е пословична. Той не се разделя с него и го води дори на състезанията и изложбите си. Между отделните съревнования и каскади Дейвид си изкарва прехраната като велопощальон по улиците на Манхатън и ремонтьор на колела. Допада му този стил на живот, защото той му дава достъп до нещата, които обича най-много: скоростта, тръпката, велосипедите и най-вече хората. Дейвид има необходимост да бъде сред другите, да си създава нови приятелства всеки ден, да плете своя собствена социална мрежа, в която да улови хора от всички раси, култури, националности и континенти. Освен всичко друго, проявява и страхотен усет към индустриалния дизайн, инженерните науки и най-вече към изкуството. Понеже е благословен с въображение, абстрактно мислене и златни ръце, Дейв създава някак без усилие великолепни скулптури, картини и мултимедийни творения. „Знаеш ли, че... Дейвид е чудо?” – ми каза майка му Нанси. – Още когато бях малка, лекарите ме уведомиха, че никога няма да мога да имам деца. Дейвид не би трябвало да съществува – на практика раждането му е чудо!” Една крачка... Патрик Хардисън не се поколеба да я направи. След като му казаха, че в горящата къща по всяка вероятност има човек, пожарникарят нахълта право в кипящия огнен ад. Секунди по-късно обхванатият в пламъци покрив на сградата се сгромоляса върху него, образувайки пъклен джоб от неистова температура. Заклещен в центъра на тази вряща пещ, Патрик усеща с ужас, че шлемът и каската му се разтапят върху лицето му. Пожарникарят затваря очите си, поема дъх, маха шлема и някак си се добира до прозореца. Една крачка... На двайсет и трети юли тази година незнаен пешеходец направи една-единствена крачка, с която стъпи от тротоара на платното на улица „Франклин“ в Ню Йорк. Но тази малка крачка го изправи пред връхлитащ на пълна скорост велосипед. Велосипедът на Дейвид Роденбау. Дори неговите котешки рефлекси не успяха да предотвратят напълно сблъсъка. Дейв излетя със салто във въздуха, тялото му се усука по начин, който му попречи да омекоти с ръце падането, и главата му удари с камшично движение твърдия паваж. Дейвид бе откаран в безсъзнание в болницата, където лекарите се опитаха да спасят живота му с мълниеносна операция. Вътрешният кръвоизлив в мозъка бе прекалено голям и хирургът се опита да намали налягането с помощта на декомпресивна краниектомия. Дейв излезе от изкуствената кома, но няколко дни по-късно изпадна отново в безсъзнание... този път завинаги. Дейвид Роденбау – властелинът на велосипедите, шампионът на „Ред Бул“, детето на вятъра, хаоса и тръпката, пое дъх за последен път на двайсет и втори август тази година. Но пътят му не беше свършил... Патрик Хардисън бе изтеглен през прозореца на горящата къща. Цялата му глава бе в пламъци и когато те най-после бяха угасени, колегите му пожарникари нямаха представа кого са спасили. Чертите му се бяха размили в капеща от лицето му плът. „Лицето му бе димящ въглен – спомня си един от огнеборците, – бях сигурен, че го виждам жив за последен път.”  Против всички очаквания обаче, Патрик оцеля... но на каква цена! Огънят бе изпепелил цялото му лице: скалпа, носа, ушите, устните, клепачите. За щастие, очите му оцеляха, но това бе всичко. Знаете ли кой е най-големият човешки орган? Не, не е нито черният дроб, нито четириглавият бедрен мускул, нито тънкото черво. Най-големият човешки орган е кожата. Тя покрива цялото тяло. Тя предпазва, диша, регулира и информира двайсет и четири часа в денонощието. Може би затова по нея има толкова много нервни окончания. Кожата е свръхчувствителна, защото това е една от най-важните ѝ функции. Пожарникарят герой бе загубил цялата си кожа над раменете, както и много от плътта под нея. Каквото и да правим, няма да можем да си представим дори една милиардна от виещата болка, която го е запокитила в океан от агония. Патрик Хардисън е много, много силен мъж. Оцелял е въпреки болките, въпреки инфекциите, и най-вече въпреки неописуемата емоционална травма, която е несъпоставима с нищо. Какво означава да загубиш лицето си? Своя паспорт към ежедневието и дори към себе си? Какво означава да се разделиш с всяка една от чертите си? Да виждаш ужас в очите на всеки минувач? Представете си и как се живее без устни и без клепачи. Какво изтезание е да не можеш да затвориш очите си. А и каква ли черна пропаст се е образувала в сърцето му, когато се прибрал у дома от болницата и собствените му деца избягали от стаята, изплашени от него... Има много снимки на обезобразения огнеборец в интернет, но аз ви моля да не ги гледате. Наистина – не ги гледайте! Нека остане в съзнанието ви такъв, какъвто са го изградили тези редове. От злощастния ден на пожара са минали вече четиринайсет години. В началото Патрик си казал, че ще бъде силен. Нали винаги е бил. И започва да се бори с новите предизвикателства на обезобразения си живот... и да надделява. Започва да работи, изгражда собствен бизнес и дори припечелва достатъчно, за да осигурява всичко на семейството си. Оказва се, че сегашният Патрик все още е предишният Патрик. Огънят може да отнеме лицето ти, но не може да те обезличи. Четиринайсет години Патрик не се предава. Преживява седемдесет и една операции! Това е нечовешко натоварване дори за най-силния организъм. Болките вече са постоянна част от живота му и единственият начин да ги контролира е с лекарства. Те го потапят в лепкава мъгла, в която болката се отделя от тялото му и пулсира някъде далече. Постепенно мъглата става убежище. В нея е по-сигурно, по-удобно. В нея няма болка, огледала и ужасени погледи. Лекарствата стават необходимост. Но от необходимост до зависимост има само една крачка. Една крачка... и Патрик я прави. По-страшният огън, както намекна и героят на Де Ниро, е не външният, а този, който бушува вътре в нас. Този огън разяжда всичко по пътя си и започва да си присвоява Патрик. Да го кара да се бори с него на неговото ниво... с омраза. Пожарникарят се озлобява, вече не иска да излиза навън, да комуникира с останалия свят. Вместо той да го потуши, огънят започва да потушава него. Губи бизнеса си. Дома си. Съпругата му го изоставя. Петте му деца, които обича до безумие, остават с нея. Отгоре на всичко, без клепачи Патрик е обречен да изгуби зрението си. За пръв път този силен човек се чувства напълно изоставен от надеждата. Лицето му се превръща в килия, от която не може да излезе. Не мога да забравя думите му в едно от неговите интервюта: „Децата се страхуват от мен като от чудовище. На този свят има неща, далеч по-ужасни от смъртта!”. Кой знае какво щеше да стане с Патрик, ако неговата история не бе стигнала някак си до... сина на двама кубински емигранти. Прочутият микрохирург реши, че трябва да направи всичко възможно, за да помогне на огнебореца. През 2005 година във Франция бе извършена първата в историята частична трансплантация на лице. Операцията бе успешна, но през последните десет години медицинската наука напредна толкова много, че вече са възможни далеч по-сложни и масивни процедури. Доктор Родригес си спечели репутацията на водещ световен експерт в тази сфера, когато през 2012 година извърши изумителна трансплантация на лице, включваща и много от лицевите кости на пациента. След като стана ръководител на отдела за реконструктивна хирургия в нюйоркската болница „Ленгоун“, той реши, че ще събере дрийм тийм от специалисти и ще ги постави в състояние на постоянна функционална готовност за извършване на най-сложната възможна трансплантация на лице. Екипът му бил оттренирал до съвършенство и най-малкото движение, благодарение на многобройни тестови трансплантации върху трупове. „Трябва да знаем идеално всеки детайл дори и насън – казва лекарят, – защото и най-малката грешка може да бъде фатална.” Не всеки може да бъде кандидат за тази операция. Тя е не само физическо предизвикателство и колосален риск, но и много тежко решение от емоционална и психологическа гледна точка. „Човек има само 50% шанс да оживее. Това е много трудно решение и за пациента, и за мен като лекар – казва Едуардо. – Трябва и двамата да сме сигурни, че го искаме. Рисковете са толкова много.” 
Лекарят усеща, че Патрик има жизнена нужда от него, че той е идеалният кандидат за дръзката операция, и подготвя за нея изпадналия в абсолютна депресия пожарникар в продължение на две години. Но пожарникарят вече изнемогва. Проблемът е, че да бъде открит подходящ дарител е почти невъзможно. Нужно е да съвпадат огромно количество параметри. Размерът на лицето, пропорциите, разстоянието между очите, разстоянието между носа и устата, устата и брадичката, и т.н., и т.н. „Искате ли да бъдете дарител на органи?” Този въпрос е задаван на всеки човек тук, преди да му бъде връчена шофьорска книжка или лична карта. Ако отговорът ви е „да”, тогава на книжката ви ще бъде изписана думата „донор”. Както вече споменахме, Дейвид Роденбау е алтруист. Той винаги се е стремял да помага на хората. Когато взел шофьорска книжка, дори не се замислил. Разбира се, че ще бъде дарител! Има ли въобще място за съмнение! В смъртта си Дейв дари живот. Следвайки инструкцията на шофьорската му книжка, сърцето, бъбреците и черният му дроб дадоха втори шанс на страдащи, умиращи хора. Но лицето? За лицето се искаше специално разрешение, което можеха да предоставят само родителите му. За щастие, те са също толкова изключителни човешки същества, колкото беше и единственото им дете, и когато научили за участта на обезобразения пожарникар, знаели, че не могат да не се съгласят. Че самият Дейвид ще държи отнякъде треперещите им ръце, когато слагат подписите си под документа. Доктор Родригес е необикновен лекар. Има нещо много особено в този човек, нещо, което не знам точно как да нарека. Някаква ненатрапчива амалгама от добрина, спокойствие и благородство. По време на лекциите и речите си хирургът често спира по средата и прави нещо неочаквано. „Нека спрем за миг – казва Родригес с леко треперещ глас, – за да почетем тези изумителни и добри хора – донорите и техните семейства, с момент на мълчание. Момент на мълчание за тези, които са избрали да дарят човечеството с най-хуманния дар.” И Едуардо навежда главата си във внезапно образувалата се тишина и някак си знаеш, че това не е поза или ексцентричност, а дълбоко и искрено преклонение. Въпреки разликата във възрастта лицата на Патрик и Дейвид се оказват идеално съпоставими. Съвпадението на необходимите за трансплантацията параметри е почти свръхестествено. Операцията трябва да бъде извършена незабавно. Екип от над сто човека е събран за броени минути. Няма време за губене. Всичко е готово. Но... миг преди да започне, доктор Родригес вдига ръката си. „Нека спрем и почетем Дейвид Роденбау – този голям човек, с момент на мълчание. Без него и близките му това, което правим в момента, не би било възможно. Нека никога не го забравяме!” И екипът притихва... не за дълго – може би десетина секунди. Какво ли е било усещането? Сещам се за тишината миг преди да започне ансамбловото съчетание на олимпиада. Или в съдебната зала, преди да бъде произнесена присъдата. Операцията продължи двайсет и шест часа! Най-сложната и най-голяма трансплантация на лице в историята на медицината постави екипа на доктор Родригес пред нечовешки предизвикателства. Но големият хирург бе и голям лидер и може би дори... хореограф. Той наричаше тренировъчните трансплантации репетиции. И наистина – ролите бяха разпределени идеално; всеки изпълнител знаеше репликите си до съвършенство, всяко движение бе рафинирано и обиграно... Трябваше цяло едно лице да смени притежателя си. Цялата кожа и скалпът. Ушите, устните, носът, клепачите. Дори някои кости от брадичката и скулите. Трябваше да бъде съединена на микроскопично ниво цяла паяжина от кръвоносни съдове и капиляри. Тънките снопчета на мимическите мускули. Дори почти невидимите нерви. Но накрая ансамбълът бе спечелил златото. Присъдата бе произнесена: Патрик имаше ново лице! Оттогава са минали четири месеца. Все още не е ясно дали огнебореца ще оцелее, тъй като според стандартния постоперативен модел се знае, че в даден момент тялото му ще се опита да отхвърли чуждите тъкани. Доктор Родригес смята, че този предстоящ епизод може да бъде преодолян с мощни имуносупресори. Засега обаче възстановяването му е изумително. След първоначалния оток лицето на Патрик започна да се адаптира към контурите на черепа му и изглежда все по-естествено. Порасна му коса, дори малка брадичка. В състояние е да говори... да се усмихва. Клепачите и устните му се движат. Когато го видяха, децата му се разплакаха... от щастие. Наскоро Патрик излезе навън за пръв път. Отишъл на две крачки от болницата до прочутия магазин Macy’s. Малко по-късно Патрик се върнал при доктор Родригес ридаещ. “Ходех по улиците и в магазина и никой не ме посочи с пръст, никой не се уплаши от мен, никой дори не ме забеляза” – казал през сълзи огнеборецът. Плътта и кожата все още свикват с новия си притежател. Мускулни и нервни окончания търсят начин да се впишат в новата си среда. Чертите все още не са разпознаваеми. Но родителите... родителите знаят. Когато бащата на загиналия колоездач се срещна за пръв път с Патрик, той посочи развълнуван към челото му и възкликна: „Този белег е откогато Дейв беше на осем годинки и се разболя от дребна шарка. Беше на легло с дни, горкият. Много се мъчи. Това... това е лицето на моето момче... моето дете“. По-късно Грег добави следното: „Дейвид остави изключителен дар. Ако можеше да види Патрик отнякъде, щеше да бъде толкова щастлив. Всичко това е просто прекрасно. Във всичко това има... поезия”.
 Когато се свързах с майката на Дейв – Нанси, си дадох сметка, че говоря c изключителна жена. Самата тя в момента се бори с коварна болест, но мисли предимно за другите. Едно от първите неща, които ми каза, бе, че ако още не съм, трябва задължително да отбележа в книжката си, че съм дарител. Поддържа връзка с приятелите на сина си, опитва се да помага с каквото може на хората, които Дейв обичаше. Започнах да разбирам на кого Дейвид държи характера и силата си. Тя също твърди, че разпознава в лицето на Патрик не само сина си, но дори и своите черти! Не съм сигурен дали дарителството на органи е щедрост. Поне според мен щедрост е да се разделиш с нещо, което ти трябва, в полза на другиго. Но дарителството на органи е просто... човещина. Така или иначе, след смъртта ни земята ще ни ги отнеме и ще ги превърне в пръст, докато хората, на които им трябват, ще бъдат обречени на гибел поради тяхната липса. Очевидна несправедливост, която според мен всеки човек трябва да направи каквото може по силите си да не допуска. Доктор Родригес каза нещо интересно, когато го попитаха на какво дължи успеха си: „Най-стойностните неща в живота се постигат с най-много пот. Пътят е дълъг. Човек не може да предвиди всяка своя крачка. Но трябва поне да си наясно какъв член на обществото искаш да бъдеш”. Да, човек не може да предвиди всяка своя крачка. Чудя се дали докторът е чел „Дао Дъ Дзин”. Начинът, по който говори, ме кара да мисля, че го е направил. Всъщност едва ли е необходимо да си запознат с Лао Дзъ, за да бъдеш даоист. Може би дори не е необходимо да бъдеш даоист, за да бъдеш даоист. Милиони са хората, които носят по някоя молекула от мъдростта на стария китаец в себе си, без дори да го осъзнават. Мисля си, че стремежът към хармония, съдействие и добрина не е запазена територия за дадена източна философия, а човешка вкорененост. Просто не трябва да забравяме да я поливаме. Дори най-дългият път започва с една-единствена крачка. Вярно е. Но понякога е вярно и че една-единствена крачка е в състояние да продължи пътя ти, дори след като той е свършил. Ето, безстрашният Дейвид Роденбау би трябвало да е мъртъв, а клетките му продължават да живеят и бродят по света. Сърцето му бие. Бъбреците му филтрират. Очите му виждат. А лицето? Ето какво казва един щастлив огнеборец за лицето му: „Никога няма да мога да се отблагодаря на своя дарител и на семейството му. Те ми дадоха нещо безценно. Нещо, което не вярвах, че някога ще имам”. Да, Нанси, права си, че Дейвид е бил чудо в рождението си, но ето че сега е чудо и в смъртта. Как иначе ще обясниш, че двама герои могат да имат едно и също лице? И знаеш ли, синът ти вече не лети в безумни полети с любимото си колело, но има на този свят един четиридесетгодишен пожарникар с двайсет и шест годишно лице и стогодишна душа, който кара хората по цялата земя все още да възкликват с възхищение: “Елате! Елате да видите какво направи Дейвид!”. 
Точно на Коледа, тази история ме накара да се замисля за това, че пътят се състои от безбройни малки крачки, но понякога, макар и рядко, и самият път може да бъде събран в една-единствена крачка... Животът често става жертва на древното споразумение между съдбата и иронията. Благодарение на майката на Дейвид, научих, че голямата му мечта е била да стане пожарникар. Но за разлика от повечето хлапета, Дейв е пораснал, без да изостави мечтата си. „Мамо – казал ѝ наскоро, – помниш ли професията, за която мечтая от малък? Скоро ще кандидатствам, само трябва да свърша още едно-две неща…” Дейв мечтаеше да стане пожарникар. Повечето мечти са недостижими. Но тази... тази се сбъдна. Сякаш ми се иска да кажа още нещо, преди мястото за думи да бъде погълнато от пристигащия момент на голямото мълчание. Дейвид Роденбау, дарителят на светлина, ще живее в него завинаги. И нека никога не го забравяме, защото мълчанието невинаги е тишина. Понякога в момента на мълчание отекват крачки... и пътят продължава.