Стоян Йорданов: Гунди е еталон на отношение и качество

Легендарният вратар на ЦСКА Стоян Йорданов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е един от най-заслужилите в 70-годишната история на „армейците“, участвал в елиминирането на трите действащи европейски шампиона - Аякс, Нотингам и Ливърпул.

Йорданов не е легенда само на ЦСКА, а на целия български футбол. Сребърен медалист е от олимпиадата в Мексико през 1968-а и участник на световното през 1970 година. Той е 8-кратен шампион на България като футболист и шест пъти като помощник-треньор. А зад отличията е неговата безспорна репутация на един от най-славните български вратари.

-  Здравейте, г-н Йорданов! ЦСКА на 70 години – как се чувствате в тези дни като човек минал през стотици битки за „червените“?

- 70 години от създаването на тази организация е доста време, а аз съм в нея от 1961 година. Тогава г-н Митко Миланов организира първия юношески състав и аз имах право да играя в тази възрастова група. Поканиха ме и ме взеха в този тим. В продължение на 35 години съм неизменна част от този клуб. Разбира се, че през тези години е имало много положителни неща, но и такива, за които човек трябва да си направи равносметка. Но за тези 70 години тази организация даде много на българския футбол, в нея израснаха много състезатели, бяха спечелени много купи. Е, в последните години сме малко разочаровани, но тук е въпросът хората, които в момента ръководят тази организация да направят точни изводи, за да направят така, че този отбор отново да стане като онзи, който дълго време бе на върха и носеше слава на българския футбол.

- А вашето начало срещу Димитровград през далечната 1963 г. помните ли го?

- По стечение на обстоятелствата съм започнал училище по-рано и когато навърших юношеската си възраст, бях в националния отбор за тази възраст. Тогава вече ме взеха в ЦСКА. За мен бе голямо удоволствие да мога да седя до Георги Найденов, Петър Петров, Гавраил Стоянов, до бате Гацо Панайотов и всички от по-младото поколение – Якимов, Цанев, Боби Станков…Първият ми мач беше срещу Димитровград, като победихме с 4:1 като гост. Полека-полека с труд станаха нещата.

- Осем титли и пет купи като футболист – много или малко е това?

- Ако говорим за коефициента на полезно действие, то когато завършиш своята кариера и се обърнеш назад, виждаш, че годините не са ти минали напразно. Фактически имам пълни 15 години като състезател на ЦСКА. Титлите и купите отговарят. Това значи, че всяка година съм взимал по нещо.

- Паметните ви мачове са много, но нека поговорим за най-големия – срещу Аякс и детронирането на символа на тоталния футбол. Ще ни разкажете ли нещо за този двубой?

- Тогава треньор на нашия отбор беше г-н Стоян Орманджиев. Отидохме на подготовка в Германия и се срещнахме с немски отбори. Но в този момент бе и отборът на Аякс. Беше началото на ерата на Йохан Кройф. В контролната среща, която играхме с тях, загубихме поголовно. Тогава за пръв път видяхме Аякс и отбора, в който Йохан Кройф започваше. След това два пъти имахме срещи с тях. Първата година ни победиха в София с 3:1, а при гостуването загубихме с 0:4. А вторият път, когато се срещнахме с тях, точно преди мача с нас, бяха победили Байерн (Мюнхен) с 4:0 в Амстердам. На следващия ден в пресата в Германия всички обвиняваха великия Сеп Майер. Той отговори така: „Ако смятате, че само аз съм причината да бъдем победени така, съм готов да се извиня. Но този отбор е машина и ни смаза.“ Отидохме там, но не си бяхме взели резервен екип и играхме със сини фланелки. Започна двубоят, вкараха ни един гол от засада чрез Мулдер, дадоха дузпа, която хванах и 10 минути преди края ми счупиха ръката. Тогава съществуваше правилото, че когато защитник върне топката към вратаря, имаш право да я хванеш с ръка. Димитър Пенев ми даде един къс пас. Беше мокро и аз хващайки топката отидох към Мулдер. Както и да е – случило се е. Преди втория мач в София той дойде вкъщи с журналисти и се извини. Случилото се бе в границата на допустимото. Но това беше един отбор, който в продължение на три години мачкаше всичко в Европа с т. нар. „тотален футбол“. През 1974 г. именно поради тази причина не можах да отида на световното първенство, защото правих операция на ръката. Заедно с Бари Хулсхоф играеше германецът Бланкенбург. Но германската федерация не разреши да даде поданство на Бланкенбург, за да играе. Искаха на финалите на световното първенство тази двойка да бъде на линия. Бяха нещо страшно, можеха всичко!

- Доколко се отрази отсъствието на Йохан Кройф, когато елиминирахте Аякс?

- Да, във втория мач той не игра срещу нас, дори и Пит Кайзер не игра. Но преди реванша нашите ръководители направиха една пресконференция и коктейл, заедно с отбора на Аякс. Тогава треньорът Стефан Ковач в непринуден разговор каза как успява от такива състезатели да направи такъв колектив, с този почерк на игра, с тотален футбол. Той сподели едно изречение, което никога няма да забравя – „С изключение на Кайзер, всички в отбора са израснали на съседните улици и от дечица се знаят какво представляват. Те са непримирими в тренировъчния процес. Когато отборът започне да загрява, не мога да видя кой е последен. Всеки отива напред.“ Учебно-тренировъчният процес и животът им в този колектив е бил на страхотно ниво.

- Помните ли каква премия взехте за разбиването на мита на „тоталния футбол“?

- 110 лева взехме за елиминирането на Аякс. Тогава съществуваше една наредба на Българския футболен съюз. Победихме някакъв отбор за купата със 7:0 или 8:0 и взехме по 150 лева.

- Чувствахте ли се специалист по дузпите? Знаем, че за една седмица имате три спасени наказателни удара. Парирали сте удари на друг голям майстор Йордан Йорданов-Пиката от Левски.

- Тези три последователни са за Купата на европейските шампиони. На този етап нямахме треньор, който да се занимава с вратарите, но при нас желанието да играем беше ръководещо между мен и Данчо Филипов, Бог да го прости. Винаги след тренировка оставахме и работехме много дълго време върху всички елементи, които трябва да усъвършенстваме. Но си останахме добри приятели, независимо от конкуренцията. Жалкото е, че той си отиде толкова млад.

- Международната федерация за футболна история и статистика нареди Стоян Йорданов на 15-о място сред вратарите за минути без допуснат гол. В кой период беше това и интересували ли сте се кои големи имена са в тази класация преди вас?

- Да, имаше такава информация. Но това фактически са 12 мача, над 1200 минути. Статистиката бе нарушена от Габрово, имаше едно ляво крило Тачев, отсъдиха дузпа и серията приключи. Тогава мачовете в „А“ група не бяха като сега, бяха малко по-оспорвани. Беше трудно да задържиш такава поредица от срещи. През тези години в ЦСКА израснаха вратари като сегашния помощник-треньор Ивайло Иванов, Стоян Колев, Джони Велинов, Иван Караджов, покойния Румен Апостолов, Румен Ненов. Имаше живот и мотото ми бе, че когато хванеш едно момче да го моделираш, трябва да направиш така, че в бъдещето, когато ще трябва да застане на вратата на отбора, да може да върши тези неща. За жалост тази школа, която съществуваше в България, сега отсъства. Не говоря само за ЦСКА, имаше такива вратари, които израснаха в детско-юношеската школа на Левски, на Славия, на Ботев (Пловдив)... Взимаме треньори от чужбина, които не са ангажирани да създадат кадър, за който да знаеш, че в бъдеще ще решава въпросите на този отбор. Другото много важно нещо – любовта, отношението, отговорността за това, че си застанал на вратата да браниш цветовете на този отбор. Когато стана така, че трябваше да отида на вратата на ЦСКА след легендарния бате Жоро Найденов, повярвайте ми, аз се разплаках. Тогава казах на Крум Милев: „Как аз ще застана в това наказателно поле, където до преди 5-10 минути е бил Георги Найденов?“ Тогава цялата ми игра, държание, отношение беше сравнявано именно с неговото. Затова човекът, който отива там, трябва да бъде отговорен, да дава максимума и да се старае всеки ден да отива малко по-напред и по-напред.

- Кой е вашият любим ученик от вратарите, които изброихте?

- Честно да си призная най-големият труд и най-голямото удовлетворение е Стоян Колев. Никой не го познаваше отникъде. Взехме го това момче и той израсна много. След това Караджов, който сега играе в чужбина и поддържаме връзки. Това е труд, любов и отношение.

- Знаем, че имате какво да ни разкажете за Гунди. Така ли е?

- Да. Той израсна на „Редута“, а аз в „Смирненски“. Пети, шести и седми клас учехме заедно в четвърто училище.

- Какъв човек беше Гунди?

- Еталон на отношение и на качество! От всичко  разбираше – можеше да играе волейбол, футбол… Но с държанието си никога не е претендирал за това, че може нещо. Бяхме заедно и два месеца в спортната школа, а след това и в националния отбор. Беше еталон на скромност и трудолюбие! Винаги се е държал, както трябва с колегите и бе готов да помогне. Жалко е, че си отиде толкова млад. Трябва да бъде образец на младото поколение! Всички, които искат да просперират, трябва преди всичко да останат граждани, а след това спортисти и да бъдат еталон с държанието си в обществото.

- Бяхте в щаба на ЦСКА при елиминирането на двата европейски шампиона Нотингам и Ливърпул. Какво не достигна на „червените“ да прегърнат най-ценния трофей?

- За жалост се яви Байерн. Говорим за традицията, за манталитета на Байерн (Мюнхен). Може би в тези моменти все още не бяхме узрели за тези неща. В тези мачове се иска и опит, и рутина, и увереност, че можеш да се пребориш. Въпреки това, победите над отбори като Аякс, Ливърпул и Нотингам, са много големи. Мачовете с Интер, с Олимпиакос, които тогава бяха много силни, с Гурник (Забже) също.

- Как приехте в отбора това, че третият мач с Интер ще бъде пак в Италия, в Болоня?

- Не можехме да направим нищо. Първоначално мачът беше назначен в Берлин, но и италианците, и ние не се съгласихме. След това предложиха Грац, на границата между Австрия и Италия. И тогава ни съобщиха, че третият мач ще се играе в Болоня, тъй като това е работнически град и ред други неща. Бяха казали, че приходите от билетите ще бъдат разделени 50 на 50 между Интер и ЦСКА, но не бяха пуснали голяма част от пропуските, така че ЦСКА не взе кой знае какви средства от това, че двубоят ще се играе в Болоня. Тук се подхвърлят някои неща, които не са достоверни – че сме се продали за един автобус. Това не е вярно. И там не можахме да се преборим – Капелини вкара с глава една недогледана топка, след това изпуснахме две-три чисти голови положения. Но мисля, че и в трите мача ЦСКА се представи много достойно. Стигнахме полуфинал в турнира на шампионите, но тогава играеха само шампиони и нямаше мач за трето място. Отпадайки от Интер, ако имаше такава среща, можеше да станем трети в Европа.

- Във визитката ви има и един много ценен сребърен медал от олимпийските игри в Мексико. Разкажете ни нещо интересно за нашия отбор на игрите през 1968 г.

- Бяхме под ръководството на бате Гошо Берков, който събра т. нар. втори национален отбор на България. Направи един колектив и ако трябва да ги изреждам всичките… За съжаление много от тях си отидоха. На погребението на Меци Веселинов ме поканиха да кажа няколко думи. Не обвинявам никого – нито олимпийския комитет, нито някой друг, но в продължение на толкова години как някой не реши да направи една среща и да събере този олимпийски отбор, да се видят, да си кажат две приказки? Направихме една непринудена среща на стадион „Васил Левски“, но това беше може би преди десетина години. Тази година се навършват 50 години и дано да ни поканят да се видим, дори на чашка кафе, защото останахме само десет души. Отидоха си Милко Гайдарски – Пилето, Христакиев, Кирчо Станков, Начко, Янчо Димитров, Меци Веселинов, Тошко Кръстев… От тези 17 души, които бяхме на олимпиадата в Мексико, останахме много малко.

- За финал – как сте в личен план? Как са децата, внуците?

- Имам две дъщери. Едната работи тук в България на една длъжност, която не мога да я кажа. Малката ми дъщеря 20 години е в САЩ, преподава руски и английски в Принстън и във Филаделфия. Внукът ми тази година кандидатства, иска да следва медицина. Да е жив и здрав, дано да успее. Ние с моята съпруга помагаме с каквото можем.

- Значи внукът слага други ръкавици – по-специални…

- Да.

- Можем да си говорим с часове, защото имате много истории…

- Хубаво е да се дава възможност на хора, които имат какво да кажат. Сигурен съм, че те ще говорят така, че този спорт отново да се върне на мястото си. Наскоро разговарях пак със спортни журналисти и им казах така: „На 74 години съм, но мога и сега да кажа съставите на отборите на Локомотив (София), Левски, Славия, Ботев (Пловдив), които в продължение на години са изграждани.“ Сега, ако трябва да кажем състава на националния отбор от преди една година, не го знаем. Там имаше изграден стил на игра, знаеха се всички хора, които играят. Също зададоха въпрос на Бекенбауер на една лекция в НСА, когато той говори за футбола, за усъвършенстване на системи… И един господин го пита: „Да, но вие спомняте ли си как ви победихме в Щатите?“ А ако застанете срещу него, той ви пробива с очите си, има жесток поглед. Отговори му: „Да, но ние направихме изводите и сега и националните ни гарнитури – деца, и представителният ни отбор отново са на върха.“ А от 2004-а досега кажете къде отива българският футбол?

Още от БГ Футбол

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти