Георги Миланов: Животът ми не е приказка!

Когато Георги Миланов изрече фразата "Животът ми не е приказка", настръхнах. Трябваше да видите очите му. Нека е доста използван изразът, очите не лъжат. Личеше прокрадваща се гордост от всичко, което постигнал, а то не е малко за неговите 26 години. Но изпъкваше болката от лишенията, от дните без семейството, от различното детство и от всички камъчета по пътя. Националът прие екипа на списание "Спринт" в дома си, за да разкаже за трънливия път в играта и за още много неща. 

- Как тръгнахте във футбола?

- С брат ми Илия започнахме на 6 години в родния ни град Левски. Вуйчо ми, баща ми и дядо ми са се занимавали с футбол. Явно е ген. Всички са знаели, че ще станем футболисти. Викаха ни да се прибираме, а ние оставахме до късно да ритаме пред блока. Играехме футбол на 40 градуса жега в 2 часа следобед в училище. Мислеха мен и брат ми за луди, а станахме футболисти. Бяхме на 11 години, когато ни поискаха от Литекс. Родителите ни не ни пуснаха, защото бяхме малки. В 7-и клас отидохме в Ловеч и започнахме по-професионално. Родителите ни ни закараха, но много пъти се е случвало да пътуваме и с влак. Първите две години бяха най-тежки. Всяка седмица се прибирахме за уикенда. 

- Връзката между близнаците е специфична. Как се отрази раздялата ви след Литекс?

- Беше тежко. Няма как да се опише какво е чувството да се разделиш с близнака си. 

- Как започнахте при мъжете?

- На 16 години ме взе Станимир Стоилов. Дебютът ми беше на 17. Играх 10 минути срещу Левски за Суперкупата. Първият ми мач в А група беше срещу Локомотив (Мездра). Бях титуляр и вкарах първия си гол 4 минути след началото. Страхотно усещане. 

- За какво похарчихте първите спечелени пари?

- Всеки млад футболист иска да си купи кола. Това направих и аз. След време разбрах, че не това е най-важното. 

- Работили сте с треньори като Стоилов, Христо Стоичков, Любослав Пенев. Какво научихте от тях?

- Най-ценният съвет ми даде Стоичков. Да бъда себе си, да не копирам никого и да имам собствена линия, по която да вървя. 

- Колко важен човек в живота ви е той?

- Много важен. Той и Пенев са ми давали много съвети и са ми помагали. При тях израснах най-много. Стоилов ми показа пътя. Той е страхотен треньор, но за жалост, нямах много време да работя с него. 

- Какви съвети ви дават вашите родители?

- С тях не говоря много за футбол. Разбира се, като всички родители те ми дават съвети. Друг е въпросът колко ги слушам (смее се). Възпитали са ме и тези успехи ги дължа на тях. 

- С кого ви е било най-приятно да играете?

- В Литекс със Светльо Тодоров. Имаше голяма връзка между нас. След това бяхме само млади. Излязохме доста сериозни футболисти. Брат ми, Николай Бодуров, Антон Недялков, Симеон Славчев, Страхил Попов, Васил Божиков. Мачкахме всички, но съдиите ни режеха, Е това е България!

- Има ли националният отбор потенциал най-после да се класира на голям форум?

- Имаме качествени футболисти, които се трудят и искат да се развиват. Дисциплината ще донесе успеха. В отбора няма звезди. Ще се радвам, ако имаме 4-5 звезди в пълния смисъл на думата. В момента разчитаме само на сплотения колектив. И аз искам да играем като Барселона, и Петър Хубчев иска, но това е нашата наличност.

- Защо нямаме звезди?

- Нямаме футболисти, които се продават в чужбина. Някъде се къса нишката в юношеските гарнитури. Има таланти, стигат до някъде и всичко приключва. А на 20-21 години талантите трябва да отидат в чужбина. И след това да се търсят резултати. 

- Някога минавало ли ви е през ума да откажете да играете за България?

- Докато мога, ще давам всичко за националния отбор. Всеки български спортист трябва да го прави. Отборът и страната трябва да са над всичко. 

- Роден сте на 19 февруари, и то в град Левски. Как приемате това съвпадение?

- Не го свързвам с футболни пристрастия. Няма нищо общо с отбора Левски, който не означава нищо за мен. 

- На кой клуб симпатизирате?

- На Литекс, гледам мачовете от Втора лига. 

- Кои са най-големите млади таланти?

- Имената, които ми изникнаха веднага са на Кирил Десподов и Антонио Вутов. Те са креативни футболисти. Вярвам в тях. Антонио трябваше да играе повече в България, да се изгради като лидер на Левски и тогава да направи следваща крачка. Десподов трябва да работи за постоянство. 

- С кого спорите за футбол?

- Най-вече с фенове на Реал Мадрид (смее се). За български футбол не споря, гледам отстрани. 

- Често ли рискувате?

- Поех риск още в началото, когато започнах с футбола. Бях добър ученик, вървеше ми математиката, но захвърлих всичко в името на футбола. Този риск ми донесе успех. 

- Какво ви натъжава в българския футбол?

- Тъжно ми е, че няма български отбори в Европа. 

- Отстрани животът ви изглежда като приказка - млад, успял, богат, известен. Така ли е всъщност?

- Така изглежда отстрани. Страдал съм много за този успех. Лишавал съм се от много неща. Не съм от заможно семейство и винаги съм искал да успея. Никога не съм си позволявал грешки в професионалния ми режим. Не пия алкохол, не пуша. Тези неща не ми доставят удоволствие. Много млад влязох в мъжкия футбол. Разбира се, имаше хора, които ми помогнаха. Колкото и да ти помагат отстрани големи футболисти, ако нямаш мозък, не можеш да постигнеш нищо. Хората, които ме познават, знаят, че животът ми не е приказка. Почти не виждам семейството и приятелката си. Режимът ми е ужасен. Всичко е много интензивно и тежко. Това е рискът на професията. Не се оплаквам. Поел съм този път и гледам да го извървя. Да, отстрани всичко изглежда като приказка, но тази приказка струва много. 

- Коя е най-голямата жертва, която сте правили в името на футбола?

- Най-голямата е, че съм далеч от семейството си. Наложи се да отида в Ловеч, защото там направиха голяма школа. Израснах в общежитие. Това е съдбата на всеки спортист. И аз искам да играя в България и да печеля пари като в Русия, да има такива стадиони, но няма как. 

- Когато се прибирате в Левски, какво поръчвате да ви сготвят?

- Майка ми и баба ми задължително ми правят баница и пита.

- Какъв човек сте?

- Интересен (смее се). Имам кръг от приятели, с които се познаваме от дълги години, и не допускам външни хора. Искам всички да ме познават като футболист, и нищо повече. Повечето хора си мислят, че съм странен и недосегаем. Тези, които ме опознаят, разбират, че съм добър човек и помагам на всички. Факт е, че нямам много приятели, а и не искам да имам. 

- Кои български футболисти ви останаха близки приятели?

- Светльо Тодоров, Христо Янев и Николай Бодуров са ми едни от най-близките. 

- Има ли отбор, в който мечтаете да играете?

- Вече не. Мечтаех като дете. Харесвам първенствата на Италия и Испания. Може би един ден ще си пробвам късмета и там. 

- Какво обичате да правите в България?

- Ходя по Черноморието и по зимните курорти. България е една от най-хубавите страни за живеене. 

- Посетили сте много места из цял свят. Кое е любимото ви?

- Барселона. Там се чувствам така, все едно съм си вкъщи.

- Как приемате критиките?

- Приемам критики само от тези, които са най-близо до мен. Вслушвам се в думите на тези, които разбират от футбол. Без критика няма как да успяваш. 

- Искали ли сте да докажете на някого, че можете?

- Имало е странични хора, на които съм искал да докажа някои неща. Но исках да докажа най-вече не себе си, че мога да успея. 

- Кой е най-големият ви стимул?

- Успехът. Жаден съм за успехи! 

Мая Димитрова - сп."Спринт"